— Да — скептично отвърна момичето.
Библиотекарката бръкна под бюрото си, извади няколко списания: „Космогърл“, „Севънтийн“, „Глеймър“, „Мадмоазел“ — и ги подаде на Кели.
— И какво да правя с тях?
— Мислила ли си да станеш модел?
— Не.
— Разгледай тези списания. После ми кажи дали ти дават идея как да направиш живота си вълшебен.
„Намеренията й са добри, но нищо не разбира“ — помисли си Кели.
— Благодаря, госпожо Хюстън. Ще се опитам.
Кели занесе списанията в пансиона, остави ги в един ъгъл и забрави за тях. После цяла вечер беше заета с обичайните си задължения.
Когато си лягаше, си спомни за списанията, които й бе дала библиотекарката. От любопитство взе няколко и започна да ги прелиства. В тях имаше друг свят. Моделите бяха красиво облечени, придружаваха ги красиви мъже, в Лондон, Париж и на екзотични места по целия свят. Обзе я копнеж. Кели припряно се съблече по нощница и отиде в банята.
Разгледа се в огледалото. Предполагаше, че е привлекателна. Винаги й го бяха повтаряли. „Даже да е вярно, нямам опит“. Замисли се за бъдещия си живот във Филаделфия и пак се погледна в огледалото. Всеки трябваше да започне отнякъде. „Трябва да станеш вълшебница и сама да правиш вълшебствата“ — каза си тя.
На другата сутрин отиде при госпожа Хюстън. Библиотекарката се изненада, че я вижда толкова рано.
— Добро утро, Кели. Успя ли да прегледаш списанията?
— Да. — Момичето дълбоко си пое дъх. — Бих искала да опитам да стана модел. Проблемът е, че нямам представа откъде да започна.
Госпожа Хюстън се усмихна.
— Аз имам. Потърсих в телефонния указател на Ню Йорк. Нали каза, че искаш да напуснеш този град. — Библиотекарката извади от чантичката си лист хартия с печатен текст и й го подаде. — Това е списък на десетте най-големи модни агенции в Манхатън, с адресите и телефонните номера. — Тя стисна ръката й. — Започни най-отгоре.
Кели се смая.
— Ъъъ… Не знам как да ви благодаря…
— Ще ти кажа. Направи така, че някой ден да видя снимката ти в тези списания.
— Реших да стана модел — съобщи Кели на вечеря.
— Това е най-тъпата ти идея — изсумтя пастрокът й. — Какво ти става, по дяволите? Всички модели са уличници.
Майка й въздъхна.
— Не повтаряй моята грешка, Кели. И аз имах празни мечти. Те ще те убият. Ти си чернокожа и бедна. Никъде няма да ходиш.
Думите прозвучаха като захлопване на ковчег.
В пет часа на другата сутрин Кели взе куфара си и отиде на автогарата. В чантичката си носеше двеста долара, които беше спечелила с гледане на деца.
Пътят до Манхатън отне два часа и през това време тя си фантазираше за бъдещето си. Щеше да стане професионален модел. „Кели Хакуърт“ не звучеше професионално. „Знам какво да направя — помисли си тя. — Ще използвам само малкото си име“. Тя мислено го повтаряше ли повтаряше. „А това е нашият топмодел Кели“.
Настани се в евтин хотел и в девет часа влезе в модната агенция, с която започваше списъкът. Не носеше грим и роклята й беше смачкана от пътуването.
На рецепцията във фоайето нямаше никого. Кели се приближи до някакъв мъж, който седеше в един от офисите и пишеше на бюрото си.
— Извинете.
Мъжът изсумтя нещо, без да я поглежда. Тя се поколеба.
— Имате ли нужда от модел?
— Не — измърмори мъжът. — Не приемаме нови модели.
Кели въздъхна.
— Все пак ви благодаря. — И се обърна да си ходи. Мъжът вдигна глава и изражението му се промени.
— Чакайте! Един момент. Върнете се. — Той скочи на крака. — Боже мой! Откъде идвате?
Кели го погледна озадачено.
— От Филаделфия.
— Искам да кажа… Няма значение. Работили ли сте като модел?
— Не.
— И това няма значение. Ще се научите в движение.
Гърлото й внезапно пресъхна.
— Това означава ли, че ще стана модел?
Мъжът се усмихна широко.
— Сигурно. Имаме клиенти, които ще се побъркат, като ви видят.
Тя не можеше да повярва. Това беше най-голямата модна агенция и…
— Казвам се Бил Лърнър. Аз ръководя тази агенция. Как се казвате?
Това бе мигът, за който мечтаеше Кели. За пръв път щеше да използва новото си професионално име. Лърнър я гледаше втренчено.
— Не знаете ли как се казвате?
Кели изправи рамене и уверено отговори:
— Естествено, че знам. Кели.
Глава 9
Ниско профучалият самолет накара Лоис Рейнолдс да се усмихне. Гари пак закъсняваше. Беше предложила да го посрещне на летището, но той бе отговорил:
— Не си прави труда, сестричке. Ще взема такси.
— Но, Гари, с удоволствие ще…
— По-добре да ме чакаш у вас.
— Както кажеш, братле.
Брат й беше най-важният човек в живота й. Ранните й години в Кълона бяха кошмарни. От малка й се струваше, че светът е срещу нея: засрамваха я снимките в модните списания, моделите и киноактрисите, и то само защото беше пълничка. Къде пишеше, че закръглените момичета не са също толкова хубави, колкото болнавите наглед мършави девойки? Лоис Рейнолдс винаги щеше да изучава отражението си в огледалото. Имаше дълга руса коса, сини очи, изящно лице със светла кожа и според нея приятно закръглено тяло. Мъжете можеха да друсат увисналите над коланите им шкембета и никой нищо не им казваше, но само да качаха някое и друго кило, жените ставаха обект на подигравки. Кой идиот имаше право да постанови, че идеалната женска фигура трябва да е 36–26–36?
Откакто се помнеше, съучениците й се подиграваха зад гърба: викаха й дебелогъза, дунда, крава. Думите им дълбоко я оскърбяваха. Ала Гари винаги я защитаваше.
Когато завърши Университета на Торонто, й бе дошло до гуша от подигравки. „Ако истинският мъж търси истинска жена, аз го чакам“ — казваше си.
И един ден истинският мъж неочаквано се появи. Казваше се Хенри Лоусън. Запознаха се в черквата и
