обади на Гари. Срещнаха се на обяд и тя му разказа всичко.
— Ще поискам развод, но трябва да напусна града.
Брат й се замисли за миг.
— Един мой приятел има застрахователна компания, сестричке. Тя е в Денвър, почти на две хиляди и петстотин километра оттук.
— Идеално.
— Ще му се обадя — обеща Гари.
След две седмици Лоис работеше в застрахователната компания.
Брат й непрекъснато поддържаше връзка с нея. Тя си купи очарователно малко бунгало с изглед към Скалистите планини и Гари от време на време й идваше на гости. Прекараха заедно няколко чудесни уикенда — караха ски, ходеха на риба или просто разговаряха на дивана. „Много се гордея с теб, сестричке“ — винаги й казваше той и Лоис също се гордееше с неговите успехи. Гари бе защитил докторат по естествени науки, работеше в международна корпорация и през свободното си време пилотираше самолет.
На вратата се почука. Лоис погледна през прозореца да види кой е, и го позна. Том Хюбнър, висок чартърен пилот с набръчкано лице, приятел на брат й.
Лоис му отвори и той влезе.
— Здрасти, Том.
— Здравей, Лоис.
— Гари още го няма. Струва ми се, че преди малко чух самолета му. Би трябвало да се появи всеки момент. Ще го почакаш ли?
Том я гледаше втренчено.
— Не си ли гледала новините?
Лоис поклати глава.
— Не. Какво става? Надявам се, че не сме започнали нова война и…
— Лоис, нося ти лоша вест. Много лоша. — Говореше напрегнато. — За Гари.
Тя се вцепени.
— Какво се е случило?
— Загинал е на път за насам. — Том видя, че очите й помръкват. — Много съжалявам. Знам колко се обичахте.
Тя се опита да каже нещо, ала се задъхваше.
— Как… как… как…
Том Хюбнър я хвана за ръка и внимателно я заведе при дивана.
Лоис седна и дълбоко си пое дъх.
— Как… се е случило?
— Самолетът на Гари се блъснал в планинския склон на няколко километра от Денвър.
На Лоис й призля.
— Искам да остана сама, Том.
Той загрижено се вторачи в нея.
— Сигурна ли си, Лоис? Мога да постоя при теб и…
— Благодаря ти, но си върви, моля те.
Том Хюбнър се поколеба, после кимна.
— Имаш номера ми. Ако ти потрябвам, обади ми се.
Лоис не го чу да тръгва. Беше изпаднала в шок. Все едно й бяха казали, че е умряла
Гари винаги я закриляше, биеше се с момчетата, които я закачаха, и когато пораснаха, я водеше на бейзболни мачове, кино и купони. За последен път се бяха видели преди седмица — сцената изникна в съзнанието й като филм, замъглен от сълзите й.
Двамата седяха на масата в трапезарията.
— Нищо не хапваш, Гари.
— Много е вкусно, сестричке. Просто не съм гладен.
Лоис се вгледа в него.
— Искаш ли да поговорим за нещо?
— Винаги познаваш, а?
— С работата ти ли е свързано?
— Да. — Той отмести чинията. — Мисля, че животът ми е в опасност.
Тя се сепна.
— Какво?
— Само шестима души знаят какво става, сестричке. В понеделник ще дойда със самолета да пренощувам тук. Във вторник сутринта заминавам за Вашингтон.
Лоис се озадачи.
— Какво ще правиш във Вашингтон?
— Ще им разкажа за Прима.
И Гари й обясни.
А сега беше мъртъв. „Мисля, че животът ми е в опасност“ — така бе казал. Брат й не беше загинал случайно. Бяха го убили.
Лоис си погледна часовника. Вече бе късно да направи нещо, но на сутринта щеше да се обади по телефона и да отмъсти за убийството на Гари. Щеше да довърши изпълнението на плановете му. Изведнъж се почувства изтощена. Струваше й усилия дори само да стане от дивана. Не беше вечеряла, ала при мисълта за храна й се гадеше.
Отиде в спалнята и си легна; беше прекалено уморена, за да се съблече. Скоро се унесе.
Сънува, че с Гари пътуват в бърз влак и всички пътници пушат. Ставаше горещо и димът я давеше. Събуди се от кашлица и отвори очи, после смаяно се огледа. Спалнята й гореше, огънят обхващаше завесите, навсякъде се кълбеше дим. Лоис със залитане се изправи от леглото. Опита се да не диша и излезе в дневната. Огънят бе навсякъде. Тя направи няколко стъпки към вратата, усети, че краката й се подкосяват, и се строполи на пода.
Последното нещо, което си спомняше, бяха пламъците, лакомо облизващи се към нея.
Глава 10
Нещата се развиваха с шеметна бързина. Кели скоро усвои основните страни на работата — агенцията й осигури курсове по сценично поведение. Тя не се чувстваше нито красива, нито желана и възприемаше всичко като театър.
И моментално се превърна в звезда. Личността й бе не само вълнуваща и провокативна. Кели излъчваше недосегаемост, която действаше предизвикателно на мъжете. Само за две години тя се нареди сред топмоделите. Рекламираше дрехи в десетки страни. Прекарваше повечето си време в Париж, където се намираха едни от най-важните клиенти на агенцията.
Веднъж, след модно ревю в Ню Йорк, преди да се прибере във френската столица, отиде да види майка си. Тя изглеждаше състарена и измъчена. „Трябва да я измъкна оттук — помисли си младата жена. — Ще й купя хубав апартамент и ще се грижа за нея“.
Етел й се зарадва.
— Щастлива съм, че успя, Кели. Благодаря ти за ежемесечните чекове.
— Няма защо. Трябва да поговорим за нещо, майко. Измислила съм план. Искам да напуснеш…
— Я виж кой ни е дошъл на гости — нейно величество. — Пастрокът й тъкмо влизаше. — Какво правиш тук? Защо не си въртиш задника в ония готини парцалки?
„Ще се наложи да го направя някой друг път“ — каза си Кели.
