„Защо не се избави от детето, преди да се роди?“
— Израснах в пет-шест приемни дома, където никой не го беше грижа… — продължаваше той.
„Те са ти чичовци. Не им досаждай“.
— Сякаш не правех нищо както трябва… — разказваше Марк, докато гласовете в главата на Кели повтаряха: „Вечерята е кофти… Тая рокля не ти отива… Не си свършила с чистенето на баните…“
— Искаха да напусна училище и да работя в един автосервиз, но аз… аз исках да стана учен. Казваха, че съм много тъп…
Кели все повече се унасяше в думите му и си спомняше собственото си минало: „Всички модели са уличници…“
— Мечтаех да отида в колеж, но те ми казваха, че при работата, която върша, няма… няма да ми трябва образование. Когато получих стипендия за Масачузетския технически институт, приемните ми родители заявиха, че сигурно ще ме изхвърлят…
Този непознат сякаш разказваше за нейния живот: „Колеж ли? Само ще изгубиш четири години…“ Искрено трогната, Кели изпитваше същите мъчителни чувства, каквито и седналият срещу нея мъж.
— Когато завърших МТИ, дойдох да работя в един клон на Кингсли Интернешънъл Груп. Само че бях ужасно самотен. — Последва дълга пауза. — Много отдавна четох някъде, че най-чудесното нещо в живота било да намериш кого да обичаш, който да те обича… и повярвах в това.
Кели мълчеше.
— Но така и не намерих такъв човек и бях готов да се откажа — неловко продължи Марк Харис. После един ден ви видях… — Гласът му секна.
Той се изправи с Ейнджъл в ръце.
— Срам ме е от всичко това. Обещавам никога повече да не ви безпокоя. Прощавайте.
И се обърна да си тръгне.
— Къде отнасяте кучето ми? — извика тя.
Марк Харис смутено се обърна.
— Моля?
— Ейнджъл е моя. Вие ми я подарихте, забравихте ли?
Той слисано стоеше на мястото си.
— Да, обаче вие казахте…
— Ще сключа сделка с вас, господин Харис. Ще задържа Ейнджъл, но ще можете да я посещавате.
Трябваше му малко време, после усмивката му освети залата.
— Искате да кажете, че мога… че ще ми позволите…
— Защо не обсъдим въпроса на вечеря?
Нямаше представа, че току-що се е превърнала в мишена.
Глава 11
В полицейското управление „Рьоили“ на Рю Енар в Дванайсети район се провеждаше разпит. Детективите Андре Белмондо и Пиер Маре разпитваха управителя на Айфеловата кула.
БЕЛМОНДО: Мосю Паскал, имаме основание да смятаме, че Марк Харис, човекът, за когото се предполага, че е паднал от последния етаж на Айфеловата кула, е бил убит.
ПАСКАЛ: Убит ли? Но… Казаха ми, че е било злополука и…
МАРЕ: Не може да е паднал случайно през парапета. Прекалено е висок.
БЕЛМОНДО: Освен това установихме, че жертвата не е била склонна към самоубийство. Всъщност той е имал планове да прекара уикенда с жена си. Тя е Кели, прочутият модел.
ПАСКАЛ: Съжалявам, господа, но не виждам с какво… защо ме повикахте тук?
МАРЕ: За да ни помогнете да изясним някои неща. В колко часа затвори ресторантът онази вечер?
ПАСКАЛ: В десет. Заради бурята „Жул Верн“ беше празен, затова реших да…
МАРЕ: По кое време изключват асансьорите?
ПАСКАЛ: Обикновено работят до полунощ, обаче онази вечер, тъй като нямаше посетители и клиенти, ги изключих в десет.
БЕЛМОНДО: Това отнася ли се за асансьора до последния етаж?
ПАСКАЛ: Да. За всички.
МАРЕ: Някой може ли да се качи на последния етаж без асансьор?
ПАСКАЛ: Не. Онази вечер всичко беше затворено. Не разбирам за какво става дума. Ако…
БЕЛМОНДО: Ще ви кажа за какво става дума. Мосю Харис е бил хвърлен от последния етаж. Известно ни е, че е бил там, защото направихме оглед на парапета и по горната му страна имаше драскотини. Следите от цимент по подметките на Харис съответстват на цимента на парапета. Щом етажът е бил затворен и асансьорите не са работили, как се е качил в полунощ там?
ПАСКАЛ: Не знам. Без асансьор това е… това е невъзможно.
МАРЕ: И все пак мосю Харис се е качил на последния етаж с асансьор. С него са се качили и убийците му. И после са слезли долу.
БЕЛМОНДО: Външен човек може ли да управлява асансьорите?
ПАСКАЛ: Не. Когато са на работа, операторите никога не ги оставят без контрол, а нощем асансьорите се заключват със специален ключ.
МАРЕ: Колко ключа има?
ПАСКАЛ: Три. Единият е в мен, другите два се пазят тук.
БЕЛМОНДО: Сигурен ли сте, че последният асансьор е бил затворен в десет?
ПАСКАЛ: Да.
МАРЕ: Кой беше операторът?
ПАСКАЛ: Тот. Жерар Тот.
МАРЕ: Бих искал да разговарям с него.
ПАСКАЛ: Аз също.
МАРЕ: Моля?
ПАСКАЛ: От онази вечер Тот не е идвал на работа. Обадих се у тях. Никой не ми отговори. Свързах се с хазяина му. Тот се изнесъл.
МАРЕ: Без да остави друг адрес ли?
ПАСКАЛ: Точно така. Направо се е изпарил.
— „Направо се е изпарил“ ли? За великия Худини ли става дума, или за някакъв си проклет оператор на асансьор?
Говореше генералният секретар на Интерпол Клод Рено, нисък подвижен човек на петдесетина години, който за двайсет години се бе издигнал до върха на полицейската йерархия.
Той председателстваше съвещание в главната заседателна зала на седеметажната сграда на Интерпол. Международната полицейска организация представлява централна база данни за сто двадесет и шестте полиции от седемдесет и осем държави. Сградата се намира в Сен Клод на десетина километра западно от Париж и в нея работят бивши детективи от Националната служба за сигурност и парижката префектура.
На голямата маса седяха дванайсет мъже. През последния час разпитваха детектив Белмондо.
— Значи с детектив Маре не успяхте да откриете нищо за убийство, извършено на място, където
