разработваният от него проект би могъл да забави процеса на стареене. Идеята бе изумителна.
Седеше неподвижно и го слушаше, мислейки си какво би означавало всичко това за коренната промяна на човешкия живот на земята. Според твърденията на Йопли нямаше причина човек да не може да живее до сто, сто и петдесет години, а и до двеста години.
— Няма дори да е необходимо да се използват инжекции — заяви Йопли. — По моя метод съставните части на препарата могат да се приемат чрез устата във вид на хапчета или капсули.
Възможностите бяха невероятни. Ефектът би бил равен на социална революция. И милиарди долари за „Рофи и синове“. Щяха да го произвеждат сами, а и да продават лицензи на други компании. Трудно би се намерил човек, прехвърлил петдесетте, който да не поиска да вземе хапче, запазващо младостта му. Елизабет едва прикриваше обзелото я вълнение.
— Докъде сте стигнали с работата си по проекта?
— Както съм посочил в доклада, през последните четири години правя опити с животни. Всички резултати напоследък са положителни. Вече сме почти готови да го изпробваме и с хора. — Ентусиазмът му й харесваше.
— Кой друг знае за проекта? — попита Елизабет.
— Баща ви знаеше. Провежда се при най-строга секретност, което означава, че докладвам само на президента на компанията и на един от членовете на съвета.
Елизабет усети внезапен хлад.
— Кой от членовете?
— Мистър Валтер Гаснер.
Елизабет замълча за малко.
— Отсега нататък — реши тя — искам да се отчитате пред мен. Само пред мен.
— Да, мис Рофи — отговори изненадано Йопли.
— След колко време можем да го пуснем на пазара?
— Ако всичко върви добре, след година и половина до две години.
— Чудесно. Ако имате нужда от нещо — пари, допълнителна помощ или апаратура, уведомете ме. Искам да продължавате колкото е възможно по-бързо.
— Да, мадам.
Елизабет се надигна, а Емил Йопли моментално скочи на крака.
— Приятно ми беше да се запозная с вас — каза той със срамежлива усмивка. — Уважавах баща ви.
— Благодаря ви — отвърна Елизабет.
Сам е знаел за проекта. Дали това е било едно от основанията му да не продава компанията?
Вече бе стигнала до вратата, когато Емил Йопли каза:
— Ще има ефект и за хората!
— Да — съгласи се Елизабет. — Разбира се, че ще има.
Непременно трябва да има.
— Как се процедира със свръхсекретен проект?
— От самото начало ли? — попита Кати Ерлинг.
— От самото начало.
— Ами, както ви е известно, ние разработваме неколкостотин нови продукти, които са на различен етап на експериментиране. Те…
— Кой ги одобрява?
— До определен размер на влаганите средства — от ръководителите на съответния отдел — обясни Кати Ерлинг.
— До какъв размер?
— Петдесет хиляди долара.
— А след това?
— Трябва да се получи одобрението на съвета. Естествено един проект не може да попадне в категорията на свърхсекретните разработки, докато не се получат резултати от първоначалните изпитания.
— Искате да кажете, докато няма уверения, че може да бъде успешен?
— Точно така.
— Как се запазва тайната?
— Ако е важен проект, цялата работа се прехвърля в някоя от най-охраняваните ни лаборатории. Цялата документация се изважда от общата картотека и се поставя в специално помещение, до което имат достъп само трима души. Ученият, който ръководи проекта, президентът на компанията и един от членовете на съвета.
— Как се решава кой от членовете да бъде информиран? — попита Елизабет.
— Баща ви определи Валтер Гаснер.
В мига, в който изрече тези думи, Кати осъзна грешката си.
Двете жени се спогледаха и Елизабет каза:
— Благодаря, Кати. Няма друго.
Елизабет не бе споменала за проекта на Йопли. И все пак Кати знаеше за кой проект става дума. Възможните варианти бяха два. Или Сам й е имал доверие и е казал за проекта на Йопли, или пък тя сама е научила за него. Заради някого.
Проектът бе изключително важен и не можеше да се допуска никакъв провал. Ще провери сама как го охраняват. Трябваше да говори и с Валтер Гаснер. Посегна към телефона, но после размисли. Имаше и по- добър начин.
Късно следобед Елизабет бе вече на борда на редовния полет за Берлин.
Валтер Гаснер бе неспокоен.
Бяха седнали в ъгловото сепаре на горния етаж на ресторант „Папийон“. При предишните й посещения в Берлин Валтер винаги бе настоявал Елизабет да вечеря с Ана и с него у дома им. Но този път изобщо не спомена подобно нещо. Предложи й да се срещнат в ресторант. И бе дошъл без Ана.
С откритото си момчешко лице Валтер Гаснер все още приличаше на кинозвезда, но под хубавата фасада се бяха появили пукнатини. В изражението му се усещаше някакво напрежение, а ръцете му не спираха да се движат. Изглеждаше много разтревожен от нещо. Когато Елизабет попита за Ана, Валтер измърмори неясно:
— Ана не се чувства добре. Не можа да дойде.
— Нещо сериозно ли е?
— Не, не. Ще се оправи. Вкъщи си е и си почива.
— Ще й звънна и…
— Няма нужда да я безпокоиш.
Разговорът я озадачи, защото не бе в стила на Валтер, когото Елизабет винаги бе смятала, за открит и отзивчив. Подхвана въпроса за Емил Йопли:
— Проектът, по който работи, ни е крайно необходим.
— Ще излезе нещо голямо — кимна Валтер.
— Помолих го да не докладва пред никого оттук нататък — каза тя.
Ръцете му изведнъж спряха да се движат. Остана като вцепенен. Вдигна очи към нея и попита:
— Защо си решила така?
— Не го приемай като лична обида, Валтер. Щях да направя същото с когото и да било друг от членовете на съвета. Искам просто аз да се занимавам с изпълнението на проекта.
— Разбирам — отвърна той, но ръцете му останаха неподвижни върху масата. — Имаш право, разбира се. — Усмихна се насила, но тя видя какво усилие му костваше това. — Елизабет, Ана притежава голям дял в компанията. Тя не може да го продаде, докато ти не дадеш одобрението си. Това е… много важно. Аз…
— Съжалявам, Валтер, но не мога да допусна да продаваме сега.
