В Италия дори не бе необходимо да се краде формулата.
— Италия е една от страните, където няма разпоредби в защита на новите лекарства — разказваше й един от шефовете. — Срещу подкуп от неколкостотин хиляди лири всеки може да купи формулите и да ги произведе без разрешително под друго наименование. Ние харчим милиони долари за научноизследователска дейност, а те прибират печалбите.
— Само в Италия ли е така? — попита Елизабет.
— В Италия и Испания е най-зле. Във Франция и Германия не е чак толкова лошо. В Англия и Щатите са най-почтени.
Елизабет гледаше всички тия възмутени, високонравствени хора и се питаше дали някой от тях не е замесен в кражбите на патенти от „Рофи и синове“.
На Елизабет й се струваше, че прекарва по-голямата част от времето си в самолети. Държеше паспорта си в най-горното чекмедже на бюрото. Поне веднъж седмично някой започваше да звъни като луд от Кайро, Гватемала или Токио и след няколко часа тя бе вече в самолета с половин дузина помощници, излитайки по някакъв нетърпящ отлагане случай.
Срещна се с директорите на заводите и техните семейства в големи градове като Бомбай, както и в отдалечени райони като Пуерто Валарта, и постепенно започна да възприема по нов начин „Рофи и синове“. Докладите и справките вече не бяха за нея някаква безлична купчина. Докладът с надпис „Гватемала“ вече означаваше Емил Нуньос, дебелата му, весела жена и техните дванайсет деца; „Копенхаген“ означаваше Нилс Бьорн и сакатата му майка, която живееше при него; „Рио де Жанейро“ й напомняше за вечерята с Алесандро Дювал и неговата прелестна любовница.
Елизабет поддържаше постоянна връзка с Емил Йопли. Обаждаше му се винаги по директния телефон в малкия му апартамент в Аусерзил, когато вече бе вкъщи.
Взимаше предпазни мерки дори по телефона.
— Как вървят нещата?
— Малко по-бавно, отколкото очаквах, мис Рофи.
— Имате ли нужда от нещо?
— Не. Само от време. Натъкнах е на един дребен проблем, но мисля, че вече съм го разрешил.
— Чудесно. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — каквото и да е то.
— Непременно. Благодаря ви, мис Рофи.
Елизабет слагаше слушалката. Искаше й се да го подтикне, да му каже да бърза, тъй като даденото й от банките време течеше. Отчаяно се нуждаеше от това, върху което работеше Емил Йопли, но ако го притесняваше, нямаше да постигне нищо, така че потискаше нетърпението си. Тя бе наясно, че опитите вероятно няма да бъдат завършени до изтичането на срока на заемите. Но имаше свой план. Възнамеряваше да разкаже на Юлиус Бадрут за тайната разработка, да го вземе в лабораторията и да го остави да види сам какво се прави. Тогава банките щяха да й дадат отсрочка, колкото бъде необходимо.
Елизабет работеше с Рийс Уйлямс все повече и повече, като понякога оставаха до късно през нощта. Често работеха само двамата, а после вечеряха в личната й трапезария до кабинета или в елегантния апартамент, който бе наела. Жилището се намираше в съвременна сграда на Цюрихберг, имаше изглед към Цюрихското езеро и бе просторно и слънчево. Тя усещаше повече от всякога силното, животинско привличане на Рийс, но ако той я харесваше, с нищо не показваше, че е така. Държеше се винаги учтиво и приятелски. Искаше да може да разчита на него, да му се доверява, но все пак знаеше, че трябва да бъде предпазлива. Неведнъж бе почти готова да му разкаже за опитите да саботират компанията, но нещо я спираше. Още не бе подготвена да го обсъжда с когото и да е. Поне докато не научи нещо повече.
Елизабет придобиваше все по-голямо самочувствие. Веднъж обсъждаха продажбите и стана дума за нов гел за коса, който не се продаваше достатъчно добре. Елизабет го бе опитвала и знаеше, че е много по- добър от други подобни стоки на пазара.
— Масово ни го връщат от парфюмерийните магазини — оплакваше се отговарящият за продажбите. — Просто не може да се наложи. Необходима е по-голяма реклама.
— Вече сме надхвърлили средствата за реклама — възрази Рийс. — Ще трябва да измислим някакъв друг подход.
— Изтеглете го от парфюмериите — намеси се Елизабет.
Всички се обърнаха към нея.
— Какво?
— Навсякъде може да се купи — обясни тя на Рийс. — Мисля да продължаваме с рекламите, но да го продаваме само във фризьорските салони. Направете го недостъпен, да не се среща често. Създайте такава представа за него.
Рийс се замисли за миг, после кимна и каза:
— Добре. Нека опитаме.
Започнаха да го търсят навсякъде.
След време Рийс бе й направил комплимент:
— Ти не си само хубава кукла!
Значи бе започнал да забелязва!
ГЛАВА 26
Алек Никълс бе сам в сауната на клуба, когато вратата се отвори и в изпълненото с пара помещение влезе някакъв човек с пешкир около кръста. Седна до Алек на дървената пейка.
— Горещо като между циците на вещица, нали, сър Алек?
Алек се обърна. Беше Джон Суинтън.
— Как сте влязъл тук?
— Казах, че ме очакваш — намигна му Суинтън, а после го погледна настойчиво. — Ти ме очакваше, нали сър Алек?
— Не — отговори Алек. — Казах ви, че ми трябва повече време.
— Каза ни също така, че миличката ти братовчедка ще продаде акциите и че ще ни дадеш парите.
— Тя… тя промени решението си.
— Е, тогава ще трябва да я накараш да си го промени отново, нали така?
— Опитвам се. Въпрос на…
— Въпросът е колко глупости още ще слушаме от тебе. — Джон Суинтън се премести по-близо до Алек, принуждавайки го да се отдръпне. — Не искаме да ставаме груби, защото е хубаво човек да си има добро приятелче като тебе в парламента. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Но всичко си има граници. — Вече почти се облягаше върху Алек, избутвайки го към края на пейката. — Ние ти направихме услуга. Време е вече и ти да ни се отплатиш. Трябва да ни намериш една пратка с наркотици.
— Не! Невъзможно е! — извика Алек. — Не мога. Няма никакъв начин да…
Алек изведнъж се намери избутан на края на пейката в близост до огромния метален контейнер с горещи камъни.
— Внимавайте! — извика Алек. — Аз…
Суинтън сграбчи ръката на Алек и я изви, натискайки го към купчината камъни. Алек усети, че космите на ръката му се опърлиха.
— Не!
В следващия миг ръката му бе натисната върху камъните, той изпищя и падна на пода, обезумял от болки. Суинтън се надвеси над него.
