Още в момента, в който Шарл Мартел влезе вкъщи, той усети, че ще има неприятности. Елен го очакваше, а при нея седеше Пиер Ришо — бижутерът, който бе направил копията на откраднатите бижута. Шарл застана ужасен на вратата.
— Заповядай, Шарл — покани го Елен. В гласа и имаше някаква скрита нотка, която го хвърли в паника. — Предполагам, че се познавате с мосю Ришо.
Шарл гледаше втренчено, знаейки, че каквото и да каже, то ще е достатъчно, за да го обесят. Бижутерът гледаше притеснено пода, явно чувствайки се неловко.
— Седни, Шарл! — прозвуча командата.
Шарл седна. Елен започна:
— Мили ми съпруже, очаква те обвинение в кражба с особено големи размери. Крал си бижутата ми и си ги заменял с несръчно изработени от мосю Ришо имитации.
Шарл с ужас усети, че си подмокря панталоните, нещо, което не бе правил от малък. Изчерви се. Отчаяно му се искаше да може да излезе от стаята за малко и да се преоблече. Не, искаше му се да избяга и никога да не се връща.
Елен знаеше всичко. Нямаше никакво значение как бе разбрала. Не можеше да има никакво спасение, нито пък милост. Самият факт, че Елен е разкрила кражбата, бе достатъчно ужасяващ. Но какво щеше да стане, когато разбере причината! А пък когато разбереше, че бе замислял да използва парите, за да избяга от нея. Представата му за ада щеше да придобие нови измерения. Никой не познаваше Елен така, както я познаваше Шарл. Тя бе жестока и способна на всичко. Щеше да го съсипе без изобщо да се замисля, щеше да го превърне в клошар — един от онези нещастни скитници, които спяха върху скъсани черги по улиците на Париж. Животът му изведнъж се бе превърнал в купчина лайна.
— Наистина ли си мислил, че подобна глупост може да остане неразкрита? — питаше го Елен.
Шарл седеше нещастен и мълчалив. Усещаше, че панталоните му се подмокрят отново, но не смееше да погледне надолу.
— Накарах мосю Ришо да ми разкаже всички подробности.
Накарала го. Шарл се боеше дори да си представи как го е направила.
— Имам фотокопия от всички разписки за парите, които си откраднал от мене. Мога да те вкарам в затвора за двайсет години. — Елен замълча, а после добави: — Ако реша да постъпя така.
Думите й само увеличаваха паниката, която бе обзела Шарл. Опитът го бе научил, че когато Елен започне да се държи великодушно, положението става опасно. Шарл не смееше да срещне погледа й. Чудеше се какво ли ще поиска от него. Нещо чудовищно.
Елен се обърна към Пиер Ришо:
— Няма да споменавате на никого нищо, докато не реша какво да правя.
— Разбира се, мадам Рофи-Мартел, разбира се, разбира се — избъбри нещастният човечец. Той погледна с надежда към вратата. — Мога ли да…
Елен кимна с глава и Пиер Ришо се изниза навън.
Елен го изчака да излезе, после се извърна и впи поглед в мъжа си. Усещаше колко го е страх. Но усещаше и нещо друго. Урина. Засмя се. Шарл се бе напикал от страх. Добре го бе дресирала. Елен бе доволна от Шарл. Бракът й я задоволяваше. Успяла бе да го пречупи и да го превърне в свое творение. Нововъведенията, които бе направил за „Рофи и синове“, бяха отлични, но зад всички тях стоеше Елен. Тя управляваше една малка част от „Рофи и синове“ посредством мъжа си, но това вече не й стигаше. Тя бе Рофи. Сама за себе си беше богата, а от предишните си бракове бе забогатяла още повече. Но не парите я интересуваха. Искаше да ръководи компанията. Замислила бе да използва дяловете си за закупуването на повече акции. Вече бе обсъждала плана си с останалите. Те бяха съгласни и щяха да се задоволят с по- малък брой акции. Първо Сам й пречеше да изпълни плана си, а сега й се изпречваше Елизабет. Но Елен нямаше намерение да позволи на Елизабет или на който и да е друг да й попречи да постигне каквото си бе наумила. Щеше да го постигне чрез Шарл. Ако нещо се провалеше, той щеше да бъде изкупителната жертва.
А сега, разбира се, той трябваше да бъде наказан за своето малко неподчинение. Гледаше лицето му и каза:
— Никой не може да краде от мене, Шарл. Никой. С тебе е свършено. Освен ако не реша да те спася.
Той продължаваше да седи без да отронва нито дума, искаше му се да умре поради ужаса, който изпитваше от нея. Тя се приближи към него, допирайки бедрата си до лицето му.
— Искаш ли да те спася, Шарл? — попита тя.
— Да — глухо каза той. Тя започна да сваля полата си, очите й го гледаха порочно, а той си помисли: „О, Господи! Не и сега!“
— Тогава слушай. „Рофи и синове“ е моя компания. Искам да получа контролния пакет.
Той я погледна нещастно и отвърна:
— Знаеш, че Елизабет не иска да продаваме.
Елен свали блузата и пликчетата си. Застана чисто гола, тялото й бе стройно и великолепно, а зърната на гърдите й щръкнаха от възбуда.
— Тогава ще трябва да направиш нещо за нея. Или да прекараш следващите двадесет години от живота си в затвора. Не се безпокой. Аз ще ти кажа какво да направиш. Но преди това ела насам, Шарл.
ГЛАВА 30
В десет часа на другия ден прекият телефон на Елизабет иззвъня. Обаждаше се Емил Йопли. Тя му бе дала номера, за да не може никой да разбере за разговорите им.
— Много бих искал да ви видя — каза той.
Гласът му звучеше възбудено.
— Идвам след петнадесет минути.
Кати вдигна учудено вежди, когато видя, че Елизабет излиза от кабината си, облечена с палто.
— Имате среща в…
— Отменете всякакви срещи за следващия час — нареди Елизабет и излезе.
Въоръженият пазач пред научноизследователския корпус провери пропуска на Елизабет.
— Последната врата вляво, мис Рофи.
Елизабет намери Йопли сам в лабораторията си. Той я посрещна с ентусиазъм.
— Снощи свърших с последните проби. Действа. Ензимите напълно задържат процеса на стареене. Вижте.
Заведе я до една клетка, в която имаше четири пъргави и изпълнени с жизненост зайчета. До тях имаше втора клетка, съдържаща още четири заека, но те бяха по-спокойни и по-уравновесени.
— Това е петстотното поколение, на което се поставя ензимът — каза Йопли.
Елизабет застана пред клетката.
— Те изглеждат здрави.
— Това е част от контролната група — усмихна се Йопли и посочи клетката вляво. — А тези са възрастните граждани.
Елизабет се бе втренчила в енергичните зайци, припкащи из клетката, и не вярваше на очите си.
— Тези ще надживеят другите поне три към едно — каза Йопли.
Ако същото отношение се приложеше за хората, резултатите ставаха зашеметяващи. Тя едва можеше да прикрие обхваналото я вълнение.
— Кога… кога ще бъдете готов да започнете с хора?
— Обработвам данните от последните опити. След това може би най-много още три или четири седмици.
— Емил, не обсъждайте това с никого — предупреди го Елизабет.
— Разбира се, мис Рофи — кимна с глава Емил Йопли. — Работя сам. Вземам всички предпазни мерки.
