Заседанието на съвета отне целия следобед, но мина добре. Валтер не се появи изобщо. Шарл отново повдигна въпроса за продажбата на акциите, но Елизабет решително го отхвърли. После Иво демонстрира обичайното си очарование, както и Алек. Шарл изглеждаше необикновено напрегнат. На Елизабет й се искаше да знае защо.
Покани ги всички да останат в Цюрих и да вечерят с нея. Елизабет спомена за изброените в доклада проблеми по възможно най-безобидния начин, следейки за тяхната реакция, но не можа да забележи никакви признаци на безпокойство или вина. А на масата седяха всички, които можеше да бъдат замесени, с изключение на Валтер.
Рийс не бе дошъл нито на заседанието, нито на вечерята.
— Имам да свърша една спешна работа — бе обяснил той и Елизабет се питаше дали работата му не е свързана с жена. Тя бе наясно, че когато Рийс оставаше да работи с нея до късно през нощта, той отлагаше любовните си срещи. Веднъж не бе успял да се свърже по телефона и момичето се появи в кабинета. Тя бе зашеметяваща червенокоса красавица и имаше тяло, в сравнение с което Елизабет изглеждаше като момче. Момичето бе бясно, че Рийс не е отишъл на срещата, и не се опитваше да прикрие раздразнението си. Рийс я изпрати до асансьора и се върна.
— Съжалявам, че се получи така — бе й се извинил той.
Елизабет не бе успяла да се въздържи.
— Очарователно момиче. С какво се занимава?
— Мозъчен хирург е — сериозно бе отвърнал Рийс, а Елизабет се бе изсмяла.
На другия ден Елизабет научи, че момичето действително е мозъчен хирург.
Имаше и други и Елизабет установи, че не може да ги понася до една. Искаше й се да опознае по-добре Рийс.
Общителният и популярен Рийс Уйлямс й беше познат, но искаше да се запознае с истинския Рийс Уйлямс, да разбере същината, която той пазеше в тайна. Елизабет неведнъж си бе мислила, че Рийс би трябвало да ръководи компанията вместо да изпълнява нарежданията й. Интересно какво ли мислеше той по въпроса?
След като вечеряха и членовете на съвета си тръгнаха, за да хванат своите влакове и самолети, Рийс влезе в кабинета на Елизабет, където тя работеше с Кати.
— Реших, че трябва да ти помогна — небрежно каза той.
И никакво обяснение за това къде е бил. „Но пък защо трябва да ми обяснява — помисли си Елизабет. — Не е длъжен да ми дава отчет.“
Всички се заеха с работа и времето летеше. Елизабет поглеждаше към наведения над някакви документи Рийс, който бързо прелистваше страниците с внимателен и напрегнат поглед. Открил бе пропуски в някои от важните документи, останали незабелязани от адвокатите. По някое време Рийс се изправи, протегна се и погледна часовника си.
— Не може да бъде! Минава полунощ. Щях да забравя, че имам среща. Ще дойда рано сутринта да довърша проверката на тия договори.
Елизабет се питаше дали срещата му е с мозъчния хирург или с някоя друга… Реши да не мисли повече. Това, което Рийс Уйлямс правеше в частния си живот, си бе негова лична работа.
— Извинявай — каза тя. — Не знаех, че е станало толкова късно. Ти бягай. Ние с Кати ще довършим тези документи.
Рийс кимна с глава.
— Ще се видим утре сутринта. Лека нощ, Кати.
— Лека нощ, мистър Уйлямс.
Елизабет го проследи с поглед, докато излизаше, а после насочи вниманието си към договорите. Но след миг мислите й отново бяха заети с Рийс. Нямаше търпение да му разкаже колко е напреднал Емил Йопли с разработката на новия препарат и да чуе мнението му, но въпреки това се въздържа. „И това ще стане“ — каза си тя.
Свършиха към един часа през нощта. Кати Ерлинг попита:
— Има ли още нещо, мис Рофи?
— Не, мисля, че това е всичко. Благодаря ви, Кати. Утре можете да дойдете следобед.
Елизабет се изправи и усети колко се е вдървила от дългото седене.
— Благодаря ви. Всичко ще бъде напечатано утре следобед.
— Чудесно.
Елизабет си взе палтото и чантата, изчака Кати и тръгнаха към вратата. Излязоха заедно в коридора и тръгнаха към личния експресен асансьор, който ги чакаше с отворени врати. Двете влязоха в асансьора. В момента, в който Елизабет понечи да натисне бутона, чуха внезапния звън на телефона в кабинета.
— Аз ще се обадя, мис Рофи — каза Кати Ерлинг. — Вие продължавайте. — И излезе от кабината.
Нощният пазач на партера видя, че червената лампичка върху контролното табло светна и асансьорът започна да се спуска. Бе сигналната лампичка за личния асансьор, което означаваше, че мис Рофи е тръгнала надолу. Шофьорът й седеше на стола в ъгъла и дремеше е вестник в ръце.
— Шефката идва — съобщи пазачът.
Шофьорът се протегна и се изправи мързеливо.
Тишината във фоайето изведнъж бе раздрана от алармения звънец. Пазачът бързо вдигна очи към контролното табло. Червената светлина бе започнала да примигва често, отбелязвайки спускането на асансьора с нарастваща бързина.
Асансьорът бе станал неуправляем.
— О, Господи! — прошепна пазачът.
Той изтича към таблото, отвори вратичката и дръпна аварийния шалтер, за да задейства аварийната спирачка. Червената лампичка продължи шеметното си спускане. Шофьорът бе дотичал до контролното табло. Видя изплашеното лице на пазача.
— Какво ста…
— Махай се! — изкрещя пазачът. — Сега ще се разбие!
Двамата се дръпнаха от асансьорите и изтичаха към стената в дъното. Фоайето бе започнало да се тресе от скоростта на летящата кабина в шахтата, а пазачът си каза: „Дано не е вътре“ и в момента, в който падащият асансьор прелетя през партера, отвътре се чуха ужасени писъци.
Миг по-късно се разнесе силен трясък, а сградата потрепери, сякаш бе разтърсена от земетресение.
ГЛАВА 31
Старши-инспектор Ото Шмид от Цюрихската криминална полиция седеше на бюрото си с притворени очи и се опитваше да овладее обзелия го гняв, като дишаше дълбоко.
В работата на полицая съществуваха правила, които бяха толкова елементарни и ясни, че никой не би помислял да ги посочва в полицейския наръчник. Те се подразбираха от само себе си, така, както и това, че човек трябва да яде, да спи и да диша. Първото нещо, което правеше водещият разследването инспектор при произшествие със смъртен случай, преди да запише каквото и да е в проклетия си бележник, бе да посети мястото на злополуката. Нямаше нищо по-елементарно от това. И все пак на бюрото пред старши- инспектор Ото Шмид лежеше рапортът на инспектор Макс Хорнунг, който бе в нарушение на всички правила на полицейската практика. „От него можеше да се очаква подобно нещо — помисли си ядно полицейският началник. — Защо ли изобщо се учудвам?“
Според инспектор Шмид Хорнунг бе черната овца, кръстът, който той трябваше да носи, Моби Дик (инспектор Шмид бе страстен почитател на Мелвил). Шмид пое отново дълбоко дъх и бавно издиша. После почти успокоен взе рапорта на Хорнунг и започна да го чете от началото.
РАПОРТ ОТ НОСЕЩИЯ НОЩНОТО ДЕЖУРСТВО Час: 01:15 часа.
