непредсказуеми, поддаващи се по-скоро на чувствата, отколкото на разума. Не можеха да бъдат обяснени със средствата на математиката. Сексуалните вълнения на Макс не бяха много, тъй като го занимаваше повече разумът, но можеше да оцени точната логика на секса. Вълнуваше го именно механичната конструкция от движещи се части, съчетаващи се в едно координирано и действено цяло. Според Макс в това се състоеше поезията на любовта. Нейната чиста динамика. Той смяташе, че всички поети изпускат главното. Чувствата са неточни и разхвърляни — просто загуба на енергия, с която не може да се премести и най-дребната песъчинка дори на един инч, докато със силата на логиката може да се премести земното кълбо. Но сега Макс бе озадачен от факта, че присъствието на Елизабет му е приятно. Това го смущаваше. Никоя жена досега не му бе действала по подобен начин. Тя сякаш не мислеше, че той е грозен и смешен дребен мъж, както правеха другите жени. Отмести с усилие погледа си от нея, за да може да се съсредоточи.
— Обикновено до късно ли работехте, мис Рофи?
— Много често — отговори Елизабет.
— До колко късно?
— Различно. Понякога до десет часа. Понякога до полунощ или по-късно.
— Значи е било нещо обичайно, нали? Хората около вас сигурно са знаели, че ви е навик?
— Предполагам — погледна го тя изненадано.
— В нощта, когато се разби асансьорът, работихте ли до късно с мистър Уйлямс и Кати Ерлинг?
— Да.
— Но не сте си тръгнали заедно, така ли?
— Аз си тръгнах по-рано. Имах уговорена среща — обади се Рийс.
Макс го погледна за миг, а после се обърна към Елизабет:
— Колко време след мистър Рийс си тръгнахте и вие?
— Мисля, че след около час.
— Заедно ли си тръгнахте с Кати Ерлинг?
— Да. Взехме си палтата и излязохме в коридора. — Гласът й потрепера. — А… асансьорът беше на етажа и ни чакаше.
„Специалният експресен асансьор.“
— Какво се случи после?
— И двете влязохме в кабината. Телефонът в кабинета иззвъня. Кати… мис Ерлинг… каза: „Аз ще се обадя“ и тръгна да излиза. Но аз очаквах международен разговор, който бях поръчала, и затова й казах, че аз ще се обадя. — Елизабет замълча, а очите й се напълниха със сълзи. — Излязох от асансьора. Тя ме попита дали да ме изчака, а аз й казах да слиза. Тя натисна бутона за партера. Тръгнах обратно към кабинета и докато отварях вратата, чух… чух писъците, а после… — Повече не бе в състояние да продължи.
Рийс се обърна с потъмняло от гняв лице към Макс Хорнунг:
— Достатъчно. Ще ни кажете ли за какво е всичко това?
„Става въпрос за убийство“ — помисли си Макс. Някой се бе опитал да убие Елизабет Рофи. Макс седеше и мислеше съсредоточено, като се опитваше да си припомни всичко, което бе научил за „Рофи и синове“ през последните четиридесет и осем часа. Компанията бе изпаднала в сериозни затруднения, осъдена бе да плаща астрономически обезщетения, пресата бе залята с отрицателни материали, губеше клиентите си и дължеше огромни суми на банките, които започваха да стават нетърпеливи. Една узряла за промени компания. Нейният президент Сам Рофи, който имаше решаващия глас, бе умрял. Опитен алпинист, загинал при злополука в планината. Контролният пакет бе преминал в ръцете на дъщеря му Елизабет, която за малко не бе загинала при катастрофа с джип в Сардиния и едва се бе разминала със смъртта след авария с наскоро проверяван асансьор. Някой си играеше със смъртта.
Инспектор Макс Хорнунг би трябвало да се чувства щастлив. Намерил бе изпуснатата нишка. Но сега, когато се бе запознал с Елизабет Рофи, тя не бе само някакво име или просто уравнение в математическа задача. В нея имаше нещо много особено. Макс усети внезапно желание да я брани и да я защитава.
Рийс настоя:
— Попитах ви какво…
Макс го изгледа и подхвърли мъгливо:
— Ъ-ъ… обикновената процедура, мистър Уйлямс. Нищо особено. — Стана от стола си. — Извинете ме.
Чакаше го неотложна работа.
ГЛАВА 33
Старши-инспектор Шмид бе изкарал тежък ден. Пред бюрото на авиокомпания „Иберия“ имаше политическа демонстрация, задържани бяха трима души. Пожар със съмнителен характер в книжна фабрика в Брунау. Извършваше се разследване. В парка Платшпиц бе изнасилено момиче. Два случая на кражби с взлом в Гюбелин и в Грима, близо до Баур-о-Лак. И като допълнение, инспектор Макс Хорнунг отново бе тук, развиващ някаква безсмислена теория. Старши-инспектор Шмид усети, че отново започва да диша учестено.
— Барабанът на асансьора се е счупил — обясняваше Макс. — Когато е паднал, всички предпазни устройства са излезли от строя. Някой…
— Видях докладите, Хорнунг. Обикновена амортизация.
— Не, господин старши-инспектор. Прегледах спецификацията на кабелния барабан. Трябвало е да издържи още пет-шест години.
Старши инспектор Шмид усети, че бузата му започва да трепери.
— Какво искате да кажете?
— Че някой е повредил асансьора.
Не „Мисля, че някой е повредил асансьора“ или „Според мен някой е повредил асансьора.“ А, не! „Някой е повредил асансьора.“
— Защо им е трябвало да го правят?
— Тъкмо това искам да разбера.
— Искате да отидете пак в „Рофи и синове“ ли?
Инспектор Макс Хорнунг изгледа инспектор Шмид с неприкрито превъзходство:
— Не, господин инспектор. Искам да отида в Шамони.
Град Шамони е разположен на 3400 фута височина над морското равнище, на четиридесет мили от Женева, във френския департамент Горна Савоя, между масива Монблан и хребета Егил руж, откъдето с разкрива една от най-величествените гледки в света.
Инспектор Макс Хорнунг изобщо не обръщаше внимание на пейзажа, докато слизаше от влака на гарата в Шамони, стискайки износения си картонен куфар в ръка. Отпъди приближилото се такси и се отправи пеша към ниското здание на полицейския участък, разположен на главния площад в центъра на града. Макс влезе и веднага се почувства у дома, изпълнен с топли чувства към полицейското братство по целия свят. Той бе станал един от тях.
Френският сержант зад бюрото вдигна очи и попита:
— On vous pourrait aider?5
— Oui — засия Макс и започна да говори. Макс подхождаше към всички чужди езици по един и същ начин: пробиваше си път през непроходимия гъсталак от неправилни глаголи, времена и причастия, използвайки езика си вместо мачете. Докато той говореше, първоначалният израз на объркване върху лицето на дежурния сержант се смени с пълно недоумение. На французите са им били необходими стотици години, за да развият говорният си апарат така, че да се постигне чудесната мелодия на френския език. А ето че застаналият пред изумения полицай човек успяваше по някакъв начин да го превърне в поредица от ужасни и неразгадаеми звуци.
Дежурният сержант не можа да издържи повече и попита:
— Какво се опитвате да кажете?
