Той не разбираше нищо от полицейската практика, криминологията, съдебната медицина, балистиката или криминалната психология — неща, с които другите детективи бяха запознати отдавна, и все пак се справяше със случаи, при които другите бяха безсилни.
В никакъв случай не можеше да се каже, че е въпрос на случайност. Детективът Макс Хорнунг разкриваше криминалните дела по същия начин, по който финансистът Макс Хорнунг бе разнищвал стотици машинации в банките и в правителството. Умът на Макс Хорнунг се движеше по еднорелсов път, като при това релсата бе много тясна. Достатъчна му бе само една изпусната нишчица, която да не съответства на останалите в тъканта, и след като веднъж бе започнал да я разнищва, изградената от някого чудесна схема се разпадаше по всички шевове.
Способността на Макс да запечатва в ума си всичко, като на фотолента, подлудяваше колегите му. Макс можеше веднага да си припомни всякакви подробности, които е чул, прочел или видял.
Друг негов минус — ако изобщо бе необходимо нещо повече, бе, че правеше такива разходи, които поставяха в неудобно положение целия екип от детективи. Първия път, когато представи сметката за направените разходи, шефът го бе извикал в кабинета си и весело му бе подхвърлил:
— Явно си допуснал някаква грешка в сметките си, Макс.
Все едно човек да каже на Капабланка, че е пожертвал царицата си неразумно.
— Грешка в сметките ли? — примига Макс.
— Да. Дори са няколко. — Шефът посочи листа хартия пред себе си. — Транспортни разходи в града — осемдесет сантима. Завръщане — също осемдесет сантима. — Вдигна поглед и добави: — Максималната тарифа за такси е трийсет и четири франка в едната посока.
— Да, господине. Ето защо аз използвам автобуса.
— Автобус ли? — зяпна го изненадано шефът.
Никой детектив не ползваше автобус, когато разследваше случай. Това бе нечувано. Единственото, което можа да каже, бе: „Е, това… не е необходимо. Искам да кажа… ние наистина не насърчаваме прекалените разходи в нашия отдел, Хорнунг, но бюджетът ни е съвсем приличен. И още нещо. Ти си бил служебно ангажиран със случая в продължение на три дни. Забравил си да включиш разходите за храна.“
— Не, господине. Сутрин пия само едно кафе, а обедите си приготвям сам и ги нося със себе си. Посочени са вечерите ми.
И наистина бяха посочени. Три вечери за общо шестдесет франка. Сигурно е вечерял в кухните на Армията на спасението.
Шефът хладно каза:
— Инспектор Хорнунг, отделът съществува от сто години, преди ти да се появиш, и ще съществува още сто години, след като го напуснеш. Има известни традиции, с които се съобразяваме. — Той подаде сметката с разходите обратно на Макс. — Трябва да мислиш и за колегите си. Вземи сега това, поправи го и ми го върни.
— Слушам. Аз… съжалявам, ако съм допуснал някаква грешка.
— Няма нищо — махна с ръка великодушно началникът. — Все пак си нов тук.
Трийсет минути по-късно инспектор Макс Хорнунг донесе поправената сметка. Посочените разходи бяха с три процента по-малко.
И ето че в този ноемврийски ден старши-инспектор Шмид държеше в ръка рапорта на инспектор Макс Хорнунг, докато авторът на писанието стоеше пред него. Инспектор Хорнунг се бе издокарал в яркосин костюм, кафяви обувки и бели чорапи. Въпреки че бе решил да бъде спокоен след йогийските упражнения, инспектор Шмид започна да вика:
— Ти си бил дежурен, когато е дошло съобщението. Твоя работа е било да провериш злополуката, а си отишъл на мястото на произшествието чак след четиринадесет часа! Цялата проклета полиция на Нова Зеландия е могла да долети и да се върне за това време.
— О, не, господине. Летателното време от Нова Зеландия до Цюрих е…
— О, я млъкни!
Старши-инспектор Шмид прокара пръсти през гъстата си бързо посивяваща коса, опитвайки се да измисли какво да каже на този тип. Нито можеш да го обидиш, нито пък можеш да се разбереш с него. Един роден с късмет идиот.
— Няма да търпя некомпетентност в моя отдел, Хорнунг! — изкрещя старши-инспектор Шмид. — Когато другите инспектори дошли на работа и видели съобщението, те веднага отишли на местопроизшествието, за да разследват случая. Извикали линейка, изпратили тялото в моргата, идентифицирали го… — Знаеше, че говори прекалено бързо и се опита да се успокои. — Накратко, Хорнунг, те са постъпили така, както трябва да се действа при подобен случай. А ти си седял в канцеларията и си събудил най-важните хора в Швейцария посред нощ.
— Мислех, че…
— Млъкни! Цялата сутрин прекарах на телефона, за да се извинявам заради тебе.
— Трябваше да открия…
— О, я се махай оттук, Хорнунг!
— Слушам, господин инспектор. Мога ли да присъствам на погребението? Тази сутрин е.
— Да! Тръгвай!
— Благодаря ви, господине. Аз…
— Тръгвай веднага!
След още тридесет минути старши-инспектор Шмид отново започна да диша нормално.
ГЛАВА 32
Погребалното бюро в Зигфелд беше претъпкано. То бе богато украсено, старомодно здание от камък и мрамор и имаше зали за подготовка на погребенията и крематориум. Предните пейки в просторния параклис бяха заети от дузина служители на „Рофи и синове“, а по-назад седяха приятелите, съседите и журналистите. Инспектор Хорнунг бе седнал на последния ред, разсъждавайки, че в смъртта няма никаква логика. Човек достига разцвета на силите си и после умира, когато може да даде най-много и има за какво да живее.
Ковчегът бе от махагон и бе покрит с цветя. „Чисто прахосване“ — помисли си инспектор Хорнунг. Ковчегът бе херметически затворен. Макс се досещаше защо. Свещеникът говореше с приглушен глас: „… смърт по средата на жизненото поприще, родена в грях, пепел на пепел.“ Макс не го слушаше. Той изучаваше присъстващите в параклиса.
„Бог дава и бог взема.“ Хората започнаха да стават и да се отправят към изхода. Опелото бе свършило.
Макс застана до вратата и когато към него се приближиха мъж и жена, той пристъпи към жената и попита:
— Мис Елизабет Рофи, нали? Мога ли да поговоря с вас?
Инспектор Макс Хорнунг седеше с Елизабет Рофи и Рийс Уйлямс в едно от сепаретата на сладкарницата срещу погребалното бюро. През прозорците се виждаше как товарят ковчега в сива катафалка. Елизабет отвърна поглед. Очите й бяха изпълнени с мъка.
— Какво значи всичко това? — попита Рийс. — Мис Рофи вече даде показания в полицията.
Инспектор. Хорнунг отговори:
— Мистър Уйлямс, ако не се лъжа, нали? Просто искам да проверя някои дребни подробности.
— Не можете ли да изчакате? Мис Рофи преживя едно много мъчително…
Елизабет стисна ръката му.
— Няма нищо. Ако мога да ви помогна с нещо… — каза тя, обръщайки се към Макс. — Какво бихте искали да знаете, инспектор Хорнунг?
Макс погледна към Елизабет и за първи път през живота си не знаеше какво да каже. Жените за него бяха толкова непонятни, колкото и съществата от някоя далечна планета. Те бяха нелогични и
