ръце.
— Съжалявам, че трябваше да ви съобщя такава неприятна новина, мис Рофи, но реших, че мой дълг е да ви уведомя лично.
— На вас, разбира се, ви е известно, че „Рофи и синове“ е все още много силна и стабилна компания.
Хер Юлиус Бадрут кимна само веднъж с глава.
— Разбира се. Компанията е огромна.
— И въпреки това няма да ни дадете повече време.
Хер Бадрут я погледна за момент, а после отговори:
— В банката смятаме, че проблемите ви са разрешими, мис Рофи, но… — Той се поколеба дали да продължи.
— Но не вярвате, че има кой да ги разреши, нали така?
— Боя се, че сте права — отговори той и се надигна.
— А какво бихте казали, ако някой друг стане президент на „Рофи и синове“? — попита Елизабет.
Той поклати глава.
— Обсъждали сме и тази възможност. Не смятаме, че някой от сегашните членове на Управителния съвет е способен да се справи напълно с…
— Аз имах предвид Рийс Уйлямс — прекъсна го Елизабет.
ГЛАВА 38
Полицаят Томас Хилър от патрулното отделение по Темза беше в ужасно състояние. Сънлив, гладен, вбесен и мокър, той не можеше да определи кое го дразни най-много.
Спеше му се, защото годеницата му Фло го бе държала буден през цялата нощ, за да му се кара; гладен беше, защото след като Фло най-после спря с крясъците си, той вече бе закъснял за работа и не му бе останало време да хапне; вбесен бе, защото тя не му бе дала да я пипне; а беше мокър, защото десетметровата полицейска моторница, с която се движеше, бе направена за работа, а не за удобство и усилващият се вятър вкарваше дъжда в кабинката, в която се бе скрил. Речното отделение покриваше петдесет и четири мили по течението на Темза от Дартфърд крийк до моста „Стейнс“ и обикновено полицаят Хилър обичаше патрулните дежурства. Но не и когато бе в подобно състояние. Проклети жени! Представи си голата Фло в леглото и огромните й гърди, които се повдигаха и спускаха, докато му се караше. Погледна часовника си. Още половин час и отвратителната обиколка щеше да свърши. Моторницата бе завила и се насочваше обратно към кея „Ватерло“. Хилър вече се питаше какво да направи най-напред: да се наспи, да се наяде или да скочи в леглото с Фло. „А може и трите наведнъж“ — каза си той. Потърка очи, за да прогони дрямката, и се загледа в калните води на придошлата от дъжда река.
Пред очите му се мярна нещо неопределено. То приличаше на огромна бяла риба, плуваща с корема нагоре, и първата мисъл на полицая Хилър бе, че ако я измъкнат на борда, целите ще се овонят от нея. Тя бе на около десет ярда от десния борд и лодката вече се отдалечаваше. Ако вземеше да се обади, проклетата риба щеше да го забави да си тръгне. Щеше да се наложи да спрат и да я търсят наслуки, а после или да я качат на лодката, или да я закачат на буксир. Каквото и да направеха, то щеше да го забави да се прибере при Фло. Е, няма нужда да докладва. Ами ако не е видял нищо? Ами ако…? Лодката продължаваше да се отдалечава.
Полицаят Хилър извика:
— Сержант, някаква риба се влачи по реката на двайсет градуса от десния борд. Прилича ми на голяма акула.
Мощният дизелов мотор от сто конски сили изведнъж намали оборотите и лодката започна да забавя ход. Сержант Гаскинс дойде към десния борд.
— Къде е? — попита той.
Неясният предмет бе изчезнал зад пелената от дъжда.
— Ей там беше.
Сержант Гаскинс се двоумеше. Той също искаше да се прибере по-бързо. Не му се щеше да се занимава с проклетата риба.
— Мислиш ли, че може да е опасна за корабите? — попита той.
На полицая Хилър му се искаше да излъже, но не можа да се пребори със себе си.
— Да — отвърна той.
Патрулната лодка направи обратен завой и се насочи към мястото, където бяха забелязали за последен път предмета. Той изскочи внезапно, почти под носа на лодката, а двамата полицаи зяпнаха втрещени. Под тях плуваше тялото на младо русо момиче.
Тя бе съвсем гола с изключение на червената панделка, завързана около шията й.
ГЛАВА 39
В момента, в който полицаят Хилър и сержант Гаскинс вадеха тялото на убитото момиче от Темза, на десет мили от тях, в другия край на Лондон, инспектор Макс Хорнунг влизаше в сиво-бялото мраморно преддверие на новата сграда на Скотланд Ярд. Самият факт, че влиза през легендарните двери го изпълни с чувство на гордост. Той бе станал частица от великото братство. Приятно му беше, че телеграфният адрес на Скотланд Ярд беше „БЕЛЕЗНИЦИ“. Макс обичаше англичаните. Единственото, което го смущаваше, беше неспособността им да общуват с него. Англичаните говореха на родния си език по много странен начин.
Дежурният полицай на пропуска го попита:
— Какво ще обичате, господине?
Макс се обърна.
— Имам уговорена среща с инспектор Дейвидсън.
— Името, господине?
Макс изрече бавно и отчетливо:
— Инспектор Дейвидсън.
Полицаят го погледна с нескриван интерес.
— Вие се казвате Инспектор Дейвидсън?
— Аз не се казвам Инспектор Дейвидсън. Казвам се Макс Хорнунг.
Полицаят на пропуска попита с извиняващ се глас:
— Извинете ме, господине, но говорите ли поне малко английски?
Пет минути по-късно Макс вече седеше в кабинета на инспектор Дейвидсън — едър мъж на средна възраст с червендалесто лице и неравни жълтеникави зъби. „Типичен англичанин“ — каза си Макс радостно.
— Казахте по телефона, че ви е необходима информация за сър Алек Никълъс, тъй като е заподозрян в убийство.
— Той е един от шестимата.
Инспектор Дейвидсън го зяпна изненадано:
— Той е укрит под камината?
Макс въздъхна. Повтори още веднъж бавно и внимателно това, което бе казал.
— А-ха. — Инспекторът се замисли за момент. — Ще ви кажа какво ще направим. Ще ви изпратя в С– 4 — криминалния архив. Ако там няма нищо за него, ще опитаме в С–11 и С–13 — криминалното разузнаване.
Името на сър Алек Никълс не фигурираше в нито една от архивите. Но Макс знаеше къде може да намери необходимата му информация.
Макс бе позвънил сутринта на служителите в Сити — финансовия център на Лондон.
Реакцията им бе позната. Щом Макс си каза името, те се разтрепериха, тъй като всеки работещ в Сити има да крие по нещичко, а славата на Макс като финансов ангел мъстител се носеше навсякъде. Но в мига, в който Макс им съобщи, че му е необходима информация за някой друг, те изведнъж бяха изпълнени с
