Първата му мисъл бе, че в Швейцария сигурно много трудно намират детективи. Седна на мястото си зад бюрото и попита:
— С какво мога да ви бъда полезен?
Макс започна да обяснява на чист италиански. Лошото бе, че на Фераро му бяха необходими няколко минути, за да проумее на какъв език говори Макс. Когато разбра, че би трябвало да е италиански, той вдигна ужасено ръка и извика.
— Стига! Говорите ли английски?
— Разбира се — отвърна Макс.
След като Макс свърши с обясненията си, Фераро каза:
— Имате грешка, сеньор. Мога да ви уверя, че си губите времето. Нашите механици вече прегледаха джипа. Всички са единодушни, че става въпрос за катастрофа.
Макс кимна невъзмутимо.
— Но аз не съм го прегледал.
— Добре — съгласи се Фераро. — Той е изложен за продан в един обществен гараж. Ще пратя един от моите хора да ви заведе. Искате ли да видите мястото на катастрофата?
— Защо? — примигна Макс.
За придружител на Макс избраха инспектор Бруно Кампаня.
— Ние вече направихме оглед. Катастрофа е било — обясни Кампаня.
— Не — отговори Макс.
Джипът стоеше в ъгъла на гаража, а предницата му все още беше смачкана и изцапана със засъхнал сок от дърветата.
— Все не ми остава време да го оправя — извини се монтьорът.
Макс обиколи джипа, за да го огледа.
— Как са били повредени спирачките? — попита той.
— Господи! И вие ли? — Гласът на монтьора бе изпълнен с негодувание. — Аз работя като монтьор от двайсет и пет години, сеньор. Проверих го лично. За последен път са пипали спирачките на тая кола, когато са я изкарали от завода.
— Някой ги е повредил — настоя Макс.
— Как? — заекна от яд монтьорът.
— Още не зная как, но ще разбера — увери го спокойно Макс.
Той хвърли последен поглед към джипа, след което се обърна и излезе от гаража.
Полицейският началник Луиджи Фераро изгледа инспектор Бруно Кампаня и попита:
— Какво направихте с него?
— Нищо. Заведох го в гаража, той се държа като глупак пред монтьора, а после каза, че иска да се разходи сам.
— Невероятно!
Макс стоеше на брега и гледаше към сините води на Тиренско море, но не виждаше нищо. Опитваше се да се съсредоточи, а умът му трескаво прехвърляше всички подробности. Все едно, че сглобяваше огромна картина от парченца. Всичко си отиваше точно на мястото, ако човек знае как да го направи. Джипът бе малка, но важна частица от ребуса. Спирачките му са били прегледани от монтьорите. Макс нямаше основание да се съмнява в честността или способностите им. Ето защо приемаше твърденията им, че спирачките на джипа не са били умишлено повредени. Но тъй като Елизабет бе карала джипа и някой е искал да я убие, той приемаше също така факта, че са били повредени. Нямаше начин, по който да са го направили. И все пак някой ги бе повредил. Противникът му беше умен човек. От това нещата ставаха по- интересни.
Макс пристъпи по пясъка на плажа, седна върху един голям камък и затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи отново, като си представяше парченцата, разместваше ги, разрязваше ги и ги пренареждаше, за да подреди ребуса.
След двайсет минути последното парченце си легна на мястото. Макс отвори широко очи и радостно си каза: „Браво! Ще трябва да се запозная с човека, който го е измислил.“
После инспектор Макс Хорнунг се отби на две места, първото от които бе малко извън Олбия, а второто бе в планините. Качи се на последния следобеден самолет за Цюрих.
Туристическа класа.
ГЛАВА 37
Началникът на охраната на „Рофи и синове“ обясняваше на Елизабет:
— Всичко стана толкова бързо, мис Рофи. Нищо не можеше да се направи. Когато дойде пожарната, цялата лаборатория беше изгоряла.
Открили бяха останките от овъгленото тяло на Емил Йопли. Нямаше как да се разбере дали откритата от него формула е била взета от лабораторията преди да избухне пожарът.
— Сградата на научноизследователския отдел се охранява двайсет и четири часа в денонощието, нали така? — попита Елизабет.
— Да, мадам. Ние…
— Откога сте началник на охраната?
— От пет го дини. Аз…
— Уволнен сте.
Той се опита да каже нещо, но после промени решението си.
— Да, мадам.
— Колко души са подчинените ви?
— Шестдесет и пет.
Шестдесет и пет! И не са могли да спасят Емил Йопли.
— Давам им двайсет и четири часа — реши Елизабет. — Искам всички да се махнат оттук.
Той я погледна за миг и попита:
— Мис Рофи, смятате ли, че постъпвате справедливо?
Тя се замисли за Емил Йопли, за откраднатата лицензна формула и за поставения в кабинета й микрофон, който бе смачкала с обувката си.
— Махайте се! — нареди Елизабет.
Тя работи усърдно цялата сутрин, като се опитваше да изтрие от съзнанието си спомена за овъгленото тяло на Емил Йопли и лабораторията, пълна с изгорели животни. Опитваше се да не мисли какво щеше да струва на компанията загубата на формулата. Съществуваше вероятност някоя от конкурентните компании да я патентова, а Елизабет не можеше да попречи с нищо. Когато конкурентите ти видят, че си слаб, те решават да те унищожат. Но тук не бе замесен съперник. Беше някой приятел. Приятел, който искаше да я унищожи.
Елизабет реши да наеме професионална охранителна служба. Щеше да се чувства в по-голяма безопасност сред външни хора.
Тя позвъни по телефона в Международната болница в Брюксел, за да се осведоми за състоянието на жената на белгийския министър. Съобщиха й, че мадам ван ден Лог е все още в кома. Не знаеха дали ще оцелее.
Елизабет се бе замислила за Емил Йопли, за детето монголоид и за жената на министъра, когато в стаята влезе Рийс. Той забеляза посърналото й лице и попита тихо:
— Толкова ли е сериозно положението?
Тя кимна унило.
Рийс се приближи към нея и я огледа внимателно. Тя изглеждаше уморена и съсипана. Чудно му беше докога може да издържи. Взе ръцете й и попита внимателно:
