Елизабет изпусна бележката и снимката и усети, че ръцете й треперят. В стаята влезе Анриет с куп документи.
— Тези са готови за подпис, мис… — Тя забеляза разстроеното лице на Елизабет. — Нещо лошо ли се е случило?
— Моля… повикайте мистър Уйлямс да дойде при мене — отвърна Елизабет и се загледа отново в снимката върху бюрото.
Компанията „Рофи и синове“ не можеше да бъде отговорна за подобна трагедия.
— Вината беше наша — обясни Рийс. — Една пратка с лекарства беше етикирана погрешно. Успяхме да върнем обратно по-голямата част, но… — вдигна той безпомощно ръце.
— Кога е станало това?
— Почти преди четири години.
— Колко души са засегнати?
— Около стотина. — Той забеляза помръкналото й лице и бързо додаде: — Получиха обезщетение. Но всички не бяха като този, Лиз. Виж, ние внимаваме дяволски много. Вземаме всякакви предпазни мерки, за които можеш да си помислиш, но хората са си хора. Понякога стават грешки.
Елизабет седеше загледана в снимката на детето.
— Но това е ужасно.
— Не е трябвало да ти показват писмото. — Рийс прокара пръсти през гъстата си черна коса и добави: — Знай, че моментът е съвсем неподходящ, но има още няколко въпроса, които са по-важни от този.
Тя не можеше да си представи, че има нещо по-важно.
— Да?
— Службата за контрол на лекарствата току-що е издала решение срещу нас във връзка с аерозолните спрейове. До две години ще бъде наложена пълна забрана на аерозолите.
— Как ще ни се отрази тази забрана?
— Ще понесем големи загуби. Забраната означава, че трябва да закрием половин дузина фабрики по целия свят и да загубим едно от най-печелившите си поделения.
Елизабет се сети за Емил Йопли и разработвания от него препарат, но не каза нищо.
— Има ли още нещо?
— Чете ли сутрешните вестници?
— Не.
— Съпругата на един белгийски министър е вземала „Бенексан“.
— Наше ли е лекарството?
— Да. От групата на антихистамините. Противопоказно е за хора с много високо кръвно налягане. На етикета му пише съвсем ясно. Но тя не му обърнала внимание.
Елизабет усети, че я обзема паника.
— И какво е станало с нея?
— Изпаднала в кома — обясни Рийс. — Може и да не оживее. В статията се споменава, че лекарството е наше. От цял свят заваляха анулирани поръчки. От Агенцията за контрол на лекарствата ни уведомиха, че са започнали разследване, но то ще отнеме най-малко година. А докато приключат, ние можем да продължаваме с продажбите.
— Искам да спрем да го продаваме — реши Елизабет.
— Няма смисъл да го спираме. То е много подходящо за…
— Има ли и други пострадали от него?
— Помогнало е на стотици хиляди. — Тонът му бе хладен. — То е едно от най-ефективните ни…
— Не отговори на въпроса ми.
— Предполагам, че в някои изолирани случаи е навредило. Но…
— Искам да се спре продажбата му. Незабавно.
Той се опита да преодолее гнева си, а после каза:
— Добре. Искаш ли да научиш колко ще ни струва това?
— Не.
Рийс поклати глава.
— Дотук бяха добрите новини. Лошата новина е, че банкерите искат среща с тебе. Незабавно. Искат си парите.
Елизабет седеше сама в кабинета си, мислейки за детето монголоид и за лежащата в кома жена заради лекарствата на „Рофи и синове“. Тя знаеше добре, че освен с „Рофи и синове“ подобни трагедии са свързани и с други фармацевтични фирми. Във вестниците почти ежедневно се пишеше за подобно случаи, но никой от тях не бе й подействал като този. Чувстваше се отговорна. Реши твърдо да поговори с шефовете на отделите, отговарящи за предпазните мерки, и да види дали нещо не може да се подобри.
„Това е моят хубав син Джон.“
„Мадам ван ден Лог е в кома. Може и да не оживее.“
„Банкерите искат среща с тебе. Незабавно. Решили са да си поискат парите.“
Чувстваше, че се задушава, сякаш всичко наоколо бе започнало да я притиска изведнъж. За първи път се замисли дали ще може да се справи. Отговорностите й бяха прекалено големи и бързо се увеличаваха. Елизабет се завъртя на стола, за да погледне към закачения на стената портрет на стария Самуел. Той изглеждаше толкова знаещ и уверен в себе си. Но тя знаеше колко неуверен е бил понякога, изпълнен от съмнения и крайно отчаяние. Но все пак е успял. И тя щеше да се справи някак си. Нали бе от фамилията Рофи.
Забеляза, че портретът виси накриво. Вероятно в резултат на злополуката с асансьора. Елизабет стана, за да го оправи. Докато наместваше рамката, кукичката й се откачи и картината се разби на пода. Елизабет дори не я погледна. Тя се загледа втренчено към мястото, където бе висял портретът. Върху стената имаше залепен миниатюрен микрофон.
Вече бе станало четири часът сутринта, а Емил Йопли все още работеше. Напоследък това му бе станало навик. Макар че Елизабет Рофи не му бе дала някакъв краен срок, Йопли разбираше колко е важен проектът за компанията и бързаше да приключи работата си колкото е възможно по-скоро. Напоследък все по-често се носеха обезпокоителни слухове за „Рофи и синове“. Искаше му се да направи каквото може, за да помогне на компанията. Тук се бяха отнасяли добре към него. Дадоха му хубава заплата и пълна свобода. Харесвал бе Сам Рофи, така, както харесваше и дъщеря му. Елизабет Рофи може би никога нямаше да узнае, че той й посвещаваше работата си в късните часове. Седеше прегърбен над малкото си бюро и проверяваше данните от последния експеримент. Резултатите надхвърляха очакванията му. Напълно погълнат от изследванията си, той не обръщаше внимание на носещата се откъм клетките с животните отвратителна смрад, нито пък на тежката влага и късния час. Вратата се отвори и в стаята влезе поелият нощната охрана Сеп Нолан. Нолан не обичаше нощното дежурство. Нощем лабораториите изглеждаха зловещи. Миризмата на затворените в клетки животни направо го поболяваше. Нолан се питаше дали убитите тук животни нямат духове, които се връщат и обикалят по коридорите. „Ще трябва да накарам тоя звяр да си плати за стореното“ — каза си той. Всички работещи в сградата си бяха отишли отдавна. Освен проклетия луд учен с неговите клетки, пълни със зайци, котки и хамстери.
— Докога ще работите, докторе? — попита Нолан.
Йопли вдигна глада, осъзнал чак сега, че Нолан е в стаята.
— Какво?
— Ако ще останете още, мога да ви донеса сандвич или нещо друго. Ще прескоча до бюфета да хапна нещо.
— Само едно кафе, ако обичате — отговори Йопли и се надвеси отново над таблиците.
Нолан добави:
— Ще заключа външната врата, когато изляза. Връщам се веднага.
Йопли дори не го чу.
