Сидни Шелдън
Непознат в огледалото
Решиш ли да откриеш себе си, не гледай в огледалото — там сянка само има, а в нея — непознат…
КЪМ ЧИТАТЕЛЯ
Изкуството да караш другите да се смеят несъмнено е чуден дар от боговете. Посвещавам с възхищение тази книга на комедиантите, мъжете и жените, които имат този дар и го споделят с нас. И особено на един от тях — кръстникът на дъщеря ми — Гручо.
Това е художествена измислица. Освен имената на действителните личности, всички герои са измислени.
ПРОЛОГ
В една неделна утрин на ноември 1969 ред странни и необясними събития се случиха на борда на петдесет и пет хиляди тонния луксозен лайнер „С. С. Бретан“, докато се готвеше да отплава от Ню Йоркския пристан за Хавър.
Клод Десар, главен интендант на „Бретан“, способен и свръхпунктуален човек, държеше, както обичаше да казва, един „стегнат кораб“. По време на петнайсетгодишната си служба на борда никога не беше попадал в ситуация, от която да не може да излезе дискретно и с успех. Като се има предвид, че „С. С. Бретан“ беше френски кораб, това наистина бе голяма чест. Но точно този ден сякаш хиляди дяволи бяха направили заговор срещу него. Малка утеха за чувствителната му галска гордост бе фактът, че напрегнатите разследвания, проведени след това от американския и френския клонове на Интерпол, както и от вътрешната охрана на парахода, не успяха да открият и най-малкото задоволително обяснение на случилото се през този ден.
Поради широката известност на имената, замесени в тази история, тя се появи на първа страница на вестниците по целия свят, но мистерията остана неразкрита.
Колкото до Клод Десар, той напусна Компани Транс-Атлантик и отвори бистро в Ница, където не се умори да съпреживява с клиентите си този странен, незабравим ноемврийски ден.
Всичко започна, спомняше си Десар, с пристигането на цветята, изпратени от Президента на Съединените Щати.
Час преди отплаването, официална черна лимузина с правителствени номера спря на Кей 92 в долната част на река Хъдзън. Мъж в пепелявосив костюм слезе от колата с букет от трийсет и шест рози сорт „Стърлинг Силвър“. Той се отправи към изхода на дока и размени няколко думи с Ален Сафор, дежурен офицер на „Бретан“. Цветята бяха церемониално предадени на Жанин, младши палубен офицер, която ги поднесе където трябва и след това се обади на Клод Десар.
— Мислех, че ще искате да знаете — докладва Жанин. — Рози от Президента за мадам Темпъл.
Клод Десар не обичаше американците, но в този случай бе доволен да направи изключение. Той изпитваше невероятно възхищение към мадам Темпъл. Тя беше — а това за Десар бе най-високата оценка —
Главният интендант отклони мислите си от Джил Темпъл и се съсредоточи върху окончателната проверка на пътническия списък. Обичайната колекция от V.I.P.-ове,2 както ги наричаха американците, беше там. Десар презираше това съкращение — американците имаха толкова варварски схващания за това, кое прави личността важна. Той забеляза, че съпругата на един богат индустриалец пътува сама. Десар кимна разбиращо и потърси в списъка името на Мат Елис — известен чернокож футболист. Когато го откри, кимна още веднъж, доволен. Отбеляза с интерес, че в съседни каюти бяха настанени един виден сенатор и Карлина Рока — южноамериканска стриптийзьорка. Имената им се свързваха в някои от последните новини.
Дейвид Кениън. Пари. В огромни количества. И преди е пътувал на „Бретан“. Десар си припомни Дейвид Кениън като добре изглеждащ мъж с постоянно поддържан тен и стройна атлетична фигура. Тих, впечатляващ човек. Десар постави до името му КМ, капитанската маса.
Клифтън Лоурънс. Резервация в последната минута. Лека гримаса премина по лицето на интенданта. О, тук имаше деликатен проблем. Как трябваше да се отнася човек с мосю Клифтън Лоурънс? Едно време такъв въпрос не се повдигаше изобщо, защото той автоматично се канеше на капитанската маса, където забавляваше всички със сочните си анекдоти. Клифтън Лоурънс бе театрален агент, който на времето бе представлявал много големи звезди от шоу бизнеса. Но, уви, неговото време бе отминало. Човекът, който тогава настояваше за луксозния апартамент „Принцеса“, сега бе резервирал единична стая на долната палуба. Първа класа, разбира се, но все пак… Клод Десар реши, че ще се върне към него, когато свърши с другите имена.
Имаше някои дребни величия, известен оперен певец и руски писател, който вървеше към Нобелова награда.
Почукване на вратата прекъсна заниманието на Десар. Влезе Антоан, един от портиерите.
— Да. Какво има? — попита Десар.
Антоан го погледна с хремавото си изражение.
— Вие ли наредихте да се заключи киносалона?
Десар се намръщи.
— За какво говориш?
— Мислех, че сте вие. Кой друг? Преди малко отидох да проверя дали всичко е наред. Вратите бяха заключени. Вътре се чуваше шум като че ли някой пуска филм.
— Никога не пускаме филми на пристанището — натърти Десар. — А и тези врати не се заключват. Ще видя какво има.
Обикновено, Десар проверяваше тези неща веднага, но сега бе претоварен от всички подробности в последната минута, които трябваше да се оправят преди отплаването в дванайсет. Не му излизаха американските долари в касата, един от най-добрите апартаменти бе дублиран по погрешка и сватбеният подарък, поръчан от капитан Монтан, бе занесен в друг кораб. Капитанът щеше да хвърля гръм и мълнии. Десар спря да обръща внимание на шума от четирите мощни турбини на „С. С. Бретан“. Почувства движението, когато корабът се отдели от кея и тръгна назад към канала, след което отново потъна в проблемите си.
Половин час по-късно, Леон, главният стюард на палубата-веранда, влезе в стаята. Десар го погледна нетърпеливо.
— Да, Леон?
