Непознат в огледалото

ги и си казваше, че един ден и тя ще има такива неща, ще живее в страхотна къща и ще бъде обкръжена от красота.

Но и в двата свята тя се чувстваше самотна. Страхуваше се да говори с майка си за главоболията и страха от Бога, защото майката бе станала отчаяна фанатичка, обсебена от мисълта за божието наказание дотам, че вече го приветстваше. Джоузефин не искаше да обсъжда тревогите си с Петролните деца, защото те очакваха от нея да бъде като тях — палава и усмихната. Трябваше да пази ужасите за себе си.

На седмия рожден ден на Джоузефин магазинът на Брубейкър обяви състезание по снимка за най- красивото дете в Одеса. Детето трябваше да бъде снимано във фотографското ателие на магазина. Наградата бе златна купа с гравирано името на победителя. Купата бе изложена на витрината и Джоузефин всеки ден минаваше оттам да я гледа. Желаеше да я притежава повече от всичко друго в живота си. Майка й не я пусна да се състезава. „Суетата е огледалото на Дявола“ каза тя, но една от Петролните жени обичаше Джоузефин и плати за снимката. От този миг нататък момичето знаеше, че златната купа ще бъде нейна. Дори я виждаше как стои на шкафчето. Щеше да я лъска всеки ден. Когато разбра, че е във финалите, бе твърде развълнувана и не отиде на училище. Цял ден лежа в леглото с разстроен стомах, неспособна да понесе щастието. Щеше да бъде първата й красива придобивка.

На следващия ден разбра, че състезанието е спечелено от Тина Хъдсън, едно от Петролните деца. Тя не бе толкова красива като Джоузефин, но баща й бе член на управата на търговската верига, притежаваща магазина на Брубейкър.

Когато чу новината, получи такова главоболие, че й се искаше да вие от болка. Тя се страхуваше да не би Бог да разбере колко много означава за нея тази купа, но Той явно знаеше, защото главоболията продължиха. През нощта плачеше във възглавницата, за да не я чуе майка й.

Няколко дни след състезанието бе поканена в къщата на Тина за уикенда. Златната купа стоеше на поставка в детската стая. Джоузефин дълго я гледа.

Когато се прибра в къщи, купата беше скрита в пътната й чанта. Там я откриха и когато майката на Тина дойде да я прибере.

Госпожа Чински нашиба здраво Джоузефин с дълга зелена тръстикова пръчка. Но детето не й се разсърди.

Петте минути, през които държа купата, си струваха цялата болка.

6

През 1946 Холивуд, щат Калифорния беше филмовата столица на света. Привличаше като магнит талантливите, алчните, красивите, надяващите се и измамниците. Това бе страната на палмите и Рита Хейуърт,10 светият храм на Универсалния дух и Света Анита.11 Агентът бе този, който може да те направи звезда за една вечер. Беше комарджийница, бардак, портокалова горичка и гробница едновременно. Вълшебен калейдоскоп, в който всеки виждаше това, което иска.

За Тоби Темпъл Холивуд бе място, където бе решил да отиде. Пристигна в града с войнишка мешка и триста долара в джоба. Отседна в евтин пансион на булевард „Кауенга“. Трябваше да действа бързо преди да остане без пари. Тоби знаеше всичко за Холивуд. Това бе град, в който трябва да имаш фасада. Подстрига се в бръснарницата на улица „Вайн“, поръча си нов гардероб и с двайсетте долара, останали в джоба му, се отправи към „Холивуд Браун Дерби“, където вечеряха всички звезди. Стените там бяха покрити с карикатури на най-известните актьори в Холивуд. Тоби чувстваше пулса на шоу бизнеса. Усещаше силата на тази зала. Видя сервитьорката, която вървеше към него. Красива, червенокоса, със смайваща фигура. Тя се усмихна на Тоби и каза:

— Мога ли да ви помогна?

Тоби не издържа. Протегна ръце и я сграбчи за големите като дини гърди. Шокът се изписа на лицето й. Когато отвори уста да извика, Тоби направи неподвижен поглед и каза с нотка на извинение:

— Простете, госпожице. Аз не съм зрящ човек.

— О, съжалявам! — тя се укори вътрешно за мислите си и почувства внезапна симпатия към Тоби. Поведе го за ръка към масата, помогна му да седне и взе поръчката. След няколко минути се върна и го хвана да разглежда карикатурите по стената. Тоби се обърна към нея и каза лъчезарно:

— Чудо! Отново виждам!

Той изглеждаше толкова невинен и беше така забавен, че тя не издържа и се разсмя. Смя се на шегите по време на вечерята с Тоби и по-късно същата нощ — в леглото.

Тоби работеше какво ли не в Холивуд, само да бъде близо до шоу бизнеса. Паркираше коли в „Сиро“, а когато знаменитостите слизаха, той отваряше вратата с широка усмивка и отработен жест. Не му обръщаха внимание. Той бе само момчето на паркинга и не ги бе грижа дали изобщо е жив. Гледаше красавиците, които слизаха от колите със скъпите си прилепнали по тялото рокли и си казваше: „Ако знаехте каква звезда ще стана, веднага щяхте да зарежете тия отрепки.“

Тоби обиколи агентите, но бързо разбра, че си губи времето. Всички агенти бяха чукачи на звезди. Не трябваше да търси тях. Те трябваше да го търсят. Най-често чуваше името на Клифтън Лоурънс. Той държеше само най-големите таланти и правеше най-невероятните сделки. „Един ден — казваше си Тоби — Клифтън Лоурънс ще стане мой агент.“

Абонира се за двете библии на шоу бизнеса: „Дейли Варайъти“ и „Холивуд Рипортър“. Караха го да се чувства в свои води. „Вечната Амбър“ бе закупена от „20 Сенчъри фокс“ и Ото Премингер беше режисьор. Ава Гарднър беше наета да играе в „Свирка за край“ с Джордж Рафт и Джорджа Къртрайт, а „Живот с татко“ бе откупен от „Уорнър Брадърс“. След това видя заглавие, което накара сърцето му да изхвръкне. „Продуцентът Сам Уинтърс избран за вицепрезидент по продукцията в «Пан Пасифик Студиоус»“

7

Когато Сам Уинтърс се завърна от войната, работата в „Пан Пасифик Студиоус“ го очакваше. Шест месеца по-късно се получи разместване. Шефът на студиото бе уволнен и Сам беше помолен да поеме работата до намирането на нов шеф на продукция. Сам се справи толкова, добре, че търсенето спря и той официално бе назначен за вицепрезидент по продукцията. Това бе късаща нервите, язвотворна работа, но Сам я обичаше повече от всичко на света.

Холивуд беше тройно ограден цирк, пълен с диви, безумни личности — минно поле, върху което танцуваше парад на идиотите. Повечето актьори, режисьори и продуценти бяха егоцентрични мегаломани — неблагодарни, похотливи и зловредни. Но за Сам важното бе да имат талант. Другото нямаше значение. Талантът бе вълшебен ключ.

Вратата на кабинета се отвори и Люсил Елкинс, секретарката на Уинтърс, влезе с дневната поща. Люсил беше твърда сплав, един от малкото компетентни професионалисти, които оставаха вечно и гледаха как шефовете им идват и си отиват.

— Клифтън Лоурънс е тук и иска да ви види.

— Покани го да влезе.

Сам обичаше Лоурънс. Той имаше стил. Фред Алън бе казал: „Цялата искреност на Холивуд би се побрала в пъпа на комар и пак ще остане място за четири сусамени зрънца и едно сърце на театрален агент.“

Но Клиф Лоурънс беше по-искрен от другите агенти. Той беше холивудска легенда, и списъкът на клиентите му представляваше каймака на „Кой кой е“ в областта на шоу бизнеса. Държеше самостоятелен офис и беше постоянно в движение. Обслужваше клиенти в Лондон. Швейцария, Рим и Ню Йорк. Беше на „ти“ с всички важни холивудски чиновници и всяка седмица играеше карти с шефовете на три студия. Два пъти годишно наемаше яхта, събираше половин дузина красиви „модели“ и канеше най-високопоставени лица от студията на едноседмичен „риболов“. Клифтън Лоурънс държеше напълно мебелирана и вечно