обич. Имаше отчаяна нужда от някого, с когото да поговори, който да го разбира, да споделя мечтите му.
Гледаше преуспелите актьори да излизат от големите клубове със свитата си, с красивите класни мацки, да карат лъскавите си лимузини и им завиждаше.
Най-лошите мигове бяха, когато се проваляше, когато бе освиркван по средата на представлението, когато го изхвърляха преди още да е започнал. Тогава Тоби мразеше хората в публиката. Искаше да ги избие. Не само че се бе провалил — бе на дъното. Нямаше накъде по-надолу. Беше
„Боже — казваше, — нека бъда обущар или касапин. Всичко друго, но не и това.“ Майка му бе сгрешила. Бог не бе избрал него. Никога нямаше да стане знаменит. На другия ден щеше да намери друга работа. Ще седи някъде от девет до пет и ще живее като нормален човек.
А на следващата нощ Тоби бе отново на сцената с имитациите си, с шегите си, с намерението да спечели хората преди да се обърнат към него и да го нападнат.
Усмихваше им се невинно и казваше:
— Та този човек бил влюбен в патката си и я завел на кино. Да, ама разпоредителят го видял и го спрял: „Не може да влезеш с тая патка в салона.“ Човекът се скрил зад ъгъла и натъпкал патката в панталона. Купил си билет и влязъл. Но не щеш ли, патката се размърдала. Той си отворил дюкяна и тя си подала главата навън. До него седяла някаква жена със съпруга си. „Ралф, този мъж до мене си е извадил пениса.“ казала тя. „Прави ли ти нещо?“ „Не.“ „Не му обръщай внимание тогава и си гледай филма.“ След пет минути жената пак сръгала съпруга. „Ралф, пенисът му…“ А той й казал: „Нали ти казах да не му обръщаш внимание.“ А тя: „Не мога. Яде ми пуканките!“
Игра за по една нощ в „Триста шейсет и пет“ в Сан Франсиско, „Релсата на Руди“ в Ню Йорк и „Кин Уа Лоу“ в Толедо. Игра по вечеринки на водопроводчици, еврейски банкети и боулинг турнири.
И се научи.
А едно от последните неща, които разбра, беше, че като нищо може цял живот да си играе по „Тоалетната писта“, безименен и неизвестен. Докато едно събитие не превърна школата в академия.
Един студен неделен ден в началото на декември 1941 Тоби трябваше да играе в представление, повтарящо се пет пъти дневно на сцената на театър „Дюи“ на Четиринайсета улица в Ню Йорк. Програмата се състоеше от осем номера и част от ролята му беше да ги обявява. Първия път мина добре. По време на второто представление Тоби обяви „Летящите Канадзава“ — японско семейство акробати и публиката започна да свири. Той се върна зад кулисите и попита:
— Какво, по дяволите, им става на ония там?
— Божичко, ти не чу ли? Джапанките са нападнали Пърл Харбър преди няколко часа — отвърна сценичният уредник.
— Какво от това? Я ги виж тия — те са страхотни.
На следващото представление, щом дойде ред на японската трупа, Тоби излезе на сцената и каза:
— Дами и господа, за мен е чест да ви представя току-що завърнали се след триумфа в Манила — „Летящите филипинци“.
В мига, в който видяха японците, започнаха да свирят. До края на деня Тоби ги прекръсти „Веселите хавайци“, „Лудите монголци“ и накрая „Ескимоските ракети“, но така и не успя да ги спаси. А и себе си, както по-късно се оказа. Когато вечерта телефонира на баща си, разбра, че в къщи го чака писмо. Започваше с „Поздрав“ и завършваше с подписа на Президента. Шест седмици след това Тоби се закле в Армията на Съединените Щати. В деня на клетвата главата му щеше да се пръсне и той едвам произнасяше думите.
5
В началото войната бе кошмар за Тоби Темпъл.
В армията той беше никой, пореден номер в униформа, също както милиони други. Безличен, безимен, анонимен.
Първо бе изпратен в базов тренировъчен лагер в щата Джорджия, а после замина за Англия, където неговата част бе разположена на лагер в Съсекс. Тоби каза на сержанта, че иска да говори с командващия. Успя да стигне до капитана. Той се казваше Сам Уинтърс. Беше мургав, интелигентен мъж, започнал трийсетте.
— Какъв ти е проблемът, редник?
— Ами става въпрос за това, господин капитан — започна Тоби. — Аз съм артист. От шоу бизнеса. Забавлявал съм хората в цивилния живот.
Капитан Уинтърс се усмихна на откровението му.
— Какво точно си правил? — попита.
— От всичко по малко — отвърна Тоби. — Правя имитации, пародии и… — забеляза изражението на капитана — такива неща.
— Къде си работил?
Отвори уста, но се спря. Беше безнадеждно. Капитанът щеше да се впечатли само от имена като Ню Йорк или Холивуд.
— Едва ли сте чували за тия места.
Знаеше, че си губи времето. Капитан Уинтърс каза:
— Не зависи от мен, но ще видя какво мога да направя.
— Ясно. Благодаря ви много, господин капитан.
Капитан Сам Уинтърс седна зад бюрото и се замисли за Тоби след като момчето излезе. Уинтърс се бе записал доброволец, защото чувстваше, че тази война трябва да се води и да се спечели. Същевременно мразеше това, което тя бе направила от деца като Тоби Темпъл. Но ако Темпъл наистина имаше талант, той рано или късно щеше да се прояви, защото талантът е като крехко цвете, покълнало под тежък камък. Накрая нищо не можеше да го спре да се покаже и да разцъфне. Сам Уинтърс остави добра работа като кинопродуцент в Холивуд, за да отиде в армията. Беше продуцирал десетки успешни филми за „Пан Пасифик Студиоус“ и бе виждал как десетки млади надежди като Тоби Темпъл идват и си отиват. Най-малкото заслужаваха шанс. По-късно поговори с полковник Бийч за Тоби.
— Мисля, че може да го изпратим на прослушване в Специалната част — каза капитан Уинтърс. — Имам чувството, че може да е добър. Господ знае каква нужда от развлечение имат момчетата.
Полковник Бийч изгледа капитана и каза хладно:
— Добре, капитане. Изпрати ми бележка за него.
Проследи с поглед излизащия офицер. Полковникът беше професионален военен, завършил Уест Пойнт.7 Презираше всички цивилни, а за него капитан Уинтърс бе такъв. Униформата и капитанският пагон не правеха от човека войник. Когато получи бележката на Уинтърс за Тоби, той я погледна и нервно надраска отгоре: „МОЛБАТА СЕ ОТХВЪРЛЯ“, след което се подписа.
Почувства се по-добре.