Непознат в огледалото

— Не си виновен ти — каза Мери. — Но все пак имаш късмет. Ей там на бара седи един нов комик. Току-що е дошъл от Ню Йорк.

— Какво? Къде? — притежателят хвърли един поглед на Тоби. — За бога, а бавачката му къде е? Това е някакво бебе!

— Той е велик — каза Джери.

И наистина смяташе така.

— Защо не опиташ — добави Мери. — Какво губиш?

— Шибаните си клиенти! — но накрая сви рамене и се отправи към Тоби. — Комик си бил, а?

— Аха — каза Тоби спокойно. — Тъкмо свърших едно шоу в Кетскилс.

Собственикът го изгледа.

— На колко си години?

— На двайсет и две — излъга Тоби.

— На баба ти фърчилото. Добре. Излизай. И ако се издъниш, няма да доживееш до двайсет и две.

Ето, че стана. Мечтата на Тоби Темпъл накрая се сбъдна. Той стоеше в светлината на прожектора, докато оркестърът свиреше туш за него, а публиката, неговата публика, седеше там в очакване да го открие, за да му се възхити. Изведнъж почувства такъв прилив на вълнение, че нещо заседна в гърлото му. Сякаш той и публиката бяха едно, свързани с някаква чудна вълшебна нишка. За миг помисли за майка си с надеждата, че го гледа, където и да се намира сега. Музиката спря. Тоби започна програмата си.

— Добър вечер, щастливи хора. Моето име е Тоби Темпъл. Вашите си ги знаете, предполагам.

Тишина.

Той продължи.

— Чухте ли за новия шеф на мафията в Чикаго? Той е обратен. Отсега нататък Целувката на Смъртта включва вечеря и танц.

Никакъв смях. Гледаха го хладно и враждебно. Тоби почувства острите нокти на страха, впити в стомаха му. Тялото му изведнъж плувна в пот. Чудната връзка с публиката изчезна.

Подкара нататък.

— Точно се връщам от една програма в Мейн. Театърът беше толкова забутан в гората, че собственикът бе мечка.

Тишина. Те го мразеха.

— Никой не ми каза, че сте дали обет за мълчание. Чувствам се като рекламния директор на „Титаник“. Това тук е все едно да тръгнеш по стълбичката и да видиш, че няма кораб.

Започнаха да дюдюкат. Две минути след като бе започнал, собственикът трескаво даде знак на музикантите, които започнаха да свирят високо, за да заглушат гласа на Тоби. Той стоеше там, широко усмихнат със сълзи на очи.

Искаше да им се накрещи.

Виковете събудиха госпожа Чински. Високи и пронизителни, раздиращи нощната тишина. Едва когато седна на леглото, тя осъзна, че бебето пищи. Изтича до другата стая, превърната набързо в детска спалня. Джоузефин се въртеше в леглото, с посиняло от конвулсии лице. Лекарят в болницата й би венозна инжекция с успокоително и тя отново потъна в дълбок сън. Доктор Уилсън, който я бе извадил на бял свят, й направи основен преглед без да открие нищо. Но той не бе спокоен.

Не можеше да забрави часовника на стената.

4

Водевилът процъфтя в Америка през 1881 и угасна окончателно през 1932, когато театър „Палас“ затвори врати. Всички амбициозни млади комици минаха през школата на водевила — бойно поле, на което усъвършенстваха остроумието си срещу враждебната, присмехулна публика. Но тези, които победиха, спечелиха слава и богатство. Еди Кантор, У. К. Фийлдс, Джолсън и Бени, Абът и Костело, Джесъл и Бърнс, братята Маркс и десетки други. Водевилът означаваше постоянна работа, стабилна заплата, но когато западна, комиците трябваше да се насочат другаде. Големите имена бяха наети от радиостанциите за водещи или даваха представления в скъпи нощни клубове из цялата страна. Но за борещите се за място под слънцето като Тоби, нещата стояха другояче. Те също играеха в нощни клубове, но в съвсем различен свят, наречен „Тоалетната писта“, и то доста ласкаво. Състоеше се от мръсни салони, в които отдавна некъпани зрители ходеха да гълтат бира, да уригат по стриптийзьорките и да провалят комиците за кеф. Гримьорни бяха смрадливите тоалетни, вонящи на развалена храна и разлят алкохол, на урина и евтин парфюм и над всичко това — застоял мирис на страх: потта на освиркан артист. Тоалетните бяха толкова мръсни, че жените от програмата пикаеха над мивките в съблекалнята. Заплащането се движеше от несмилаемо ядене до пет, десет и дори петнайсет долара на вечер, в зависимост от реакцията на публиката.

Тоби Темпъл игра във всички тях и това бе неговата школа. Имената на градовете бяха различни, но местата бяха същите, миризмите бяха същите, същите бяха и враждебно настроените зрители. Ако не харесваха изпълнителя, го замеряха с бирени бутилки, прекъсваха го по време на представлението и го изпращаха с освиркване. Това бе тежка, но добра школа. Тя научи Тоби да оцелява. Научи го да се оправя с пияни туристи и трезви млади хулигани, без да ги бърка един с друг. Научи го да разпознава потенциалния освирквач и да спира порива му, като моли за глътка от неговата чаша или за носна кърпа, за да попие челото си.

Тоби се хващаше на работа в места с имена като „Езеро Киамеша“, „Хижа Шауанга“ или „Ейвън“.5 Игра в Уайлдууд, щата Ню Джързи, в Б’най Б’рът6 и в зали с имена „Синовете на Италия“ или „Еленът“.

И продължаваше да се учи.

Номерът на Тоби се състоеше от пародии на популярни песни, имитации на Гейбъл, Грант, Богарт и Кагни, а също и от материал, откраднат от големите комици, които си позволяваха скъпо платени автори. Всички прохождащи комици крадяха текстове и блъфираха: „Сега ще направя Джери Лестър“ — тоест щеше да ползва неговите реплики — „обаче два пъти по-добре от него.“. „Ще направя Милтън Бърл.“. „Трябва да видите какво правя с Ред Скелтън.“

Текстът бе ключа, затова крадяха само най-доброто.

Тоби опитваше всичко. Вторачен в безмълвната публика с хитрите си сини очи, казваше:

— Виждали ли сте как пикае ескимос? — и слагаше ръце на дюкяна, откъдето започваха да се търкалят кубчета лед.

Обвит в чаршаф и с тюрбан на главата, обявяваше:

— Абдул, змиеукротителят.

Засвирваше на флейта, и от тръстиковата кошница се надигаше кобра, клатеща се в такта на музиката, докато Тоби дърпаше нишките. Тялото и бе шланг от душ, а главата — пръскало. Винаги се намираше някой, който смяташе, че това е смешно.

Шегите му бяха всякакви — стандартни, дебелашки и дървеняшки, от ония дето казваш къде им е смешното.

Разполагаше с десетки „иглички“. Беше винаги готов да скача от една „хапка“ на друга, преди да започнат да хвърчат бирените шишета.

Но където и да играеше, по време на представлението винаги се чуваше звукът на тоалетен сифон.

Тоби пътуваше из страната с автобус. Пристигнеше ли в нов град, проверяваше къде е най евтиният хотел, спалня или конюшня. Слагаше картон на подметките и триеше с тебешир яките на ризите, за да спести прането. Градовете бяха винаги мрачни, а храната — лоша. Но все пак, самотата го гризеше най- много. Нямаше никой до себе си. Нямаше и един човек сред огромната вселена, който да се интересува дали Тоби е жив или мъртъв. Пишеше от време на време на баща си, но повече от чувство за дълг, отколкото от