семейство. Това щеше да е първото им дете и той не можеше да овладее вълнението. Обичаше много съпругата си и знаеше, че бе загубен без нея. Точно за това си мислеше, когато стажантката изхвърча от операционната. Той я повика.
— Как е тя?
Замаяната млада сестра, замислена за бебето проплака:
— Тя е мъртва. Мъртва е! — и се затича да повърне. Лицето на господин Чински побеля. Той се хвана за гърдите и започна да се задавя. Когато успяха да го закарат в отделението за спешни случаи, всякаква помощ вече бе излишна.
В операционната доктор Уилсън работеше трескаво в надпревара с часовника. Той успя да стигне навътре, да докосне пъпната връв, но нямаше начин да я освободи. Всичко в него крещеше да измъкне полуроденото бебе със сила, но той бе виждал какво става с деца, извадени по този начин. Госпожа Чински вече само въздишаше, полуобезумяла.
— Хайде напънете, госпожо Чински. Още! Хайде!
Нямаше смисъл, доктор Уилсън погледна часовника.
Две безценни минути изтекоха без капка кръв да стигне до мозъка на бебето. През главата му мина другият проблем: какво щеше да стане, ако извади бебето след четирите минути? Да го остави да живее като растение или да му причини милостива и бърза смърт? Прогони мисълта от ума си и започна да работи по-бързо със затворени очи, опипом, съсредоточен само върху това, което ставаше вътре в женското тяло. Опита маневрата на Морисо-Смелие-Вайт, сложна поредица от движения, целящи да охлабят и освободят тялото на бебето. И изведнъж нещо помръдна. Той почувства как поддаде.
— Тръбен форцепс!
Акушерката мигновено подаде специалната пинцета, която доктор Уилсън пъхна и хвана с нея главицата на бебето. След миг тя се показа.
Бебето бе родено.
Това винаги е било истински триумф, чудото на новосъздадения живот, червенолик и писклив, оплакващ се от непочтеното изтръгване от тихата, тъмна утроба навън при светлината и студа.
Но не и това бебе. То беше синкавобяло и неподвижно. Беше момиче.
Часовникът. Минута и половина оставаше. Всяко движение вече беше бързо и механично, резултат на дългогодишна практика. Обвит с марля пръст прочисти фаринкса на бебето, за да може въздухът да влезе в ларингиалния отвор. Доктор Уилсън постави бебето по гръб. Акушерката подаде малък ларингоскоп, свързан с електрошоков апарат. Той го постави на място и кимна, сестрата натисна бутона. Разнесе се ритмичният всмукващ шум на машината.
Доктор Уилсън погледна часовника.
Още двайсет секунди. Пулс няма.
Петнайсет… Четиринайсет… Пулс няма.
Мигът на решението бе настъпил. Вероятно вече беше късно да се предотврати мозъчният удар. Никой никога не може да бъде сигурен за тези неща. Беше виждал болнични дворове, пълни с жалки създания с тела на възрастни и мозъци на деца, че и по-зле.
Десет секунди. И никакъв пулс, дори най-малка надежда.
Пет секунди. Той взе решението и се помоли Бог да го разбере и да му прости. Щеше да издърпа щепсела и да каже, че детето не може да бъде спасено. Никой не ще оспори действията му. За сетен път почувства кожата на бебето. Беше хладна и хлъзгава.
Три секунди.
Погледна към новороденото и поиска да заплаче. Толкова жалко. Тя бе хубаво дете. Сигурно щеше да стане красива жена. Чудеше се какъв ли живот я чакаше. Щеше ли да се омъжи и да има деца? Или може би щеше да стане художник, учител или висш чиновник? Богата или бедна щеше да бъде? Щастлива или нещастна?
Една секунда. Никакъв пулс.
Нула.
Протегна ръката си към ключа и в този миг сърцето на бебето започна да бие. Започна като несигурен, неравен спазъм и после още един и след това се стабилизира в силен, ритмичен пулс. Спонтанен възглас изпълни залата и поздравленията започнаха да се сипят. Доктор Уилсън не чуваше.
Той гледаше часовника на стената.
Майка й я нарече Джоузефин, на бабата от Краков. А второ име щеше да бъде твърде претенциозно за дъщеря на полска шивачка от Одеса, Тексас.
По неразбираеми за госпожа Чински причини доктор Уилсън настоя Джоузефин да бъде водена в болницата на преглед веднъж на всеки шест седмици. Заключението всеки път бе едно и също: тя
Само времето щеше да покаже.
3
В Деня на труда завърши и летният сезон в Кетскилс. Великият Мерлин остана без работа, а заедно с него и Тоби. Беше свободен да си върви. Но къде? Без дом, без работа и без стотинка. Решението бе взето, когато една от настанените в хотела му предложи двайсет и пет долара на ръка, ако закара с колата нея и трите й деца до Чикаго.
Тоби тръгна, без да се сбогува с Великия Мерлин и миризливите му гадинки.
През 1939 Чикаго беше процъфтяващ, отворен град със собствени цени, и тези, които ги знаеха, можеха да купуват всичко — от жени и наркотик чак до политици. Имаше стотици нощни клубове за всеки вкус. Тоби обиколи всичките, от големия шумен „Ше Паре“ до малките барове на улица Ръш. Отговорът бе навсякъде един и същ. Никой не искаше да наеме някакъв малък боклук за комик. Пясъците поглъщаха Тоби. Дошло бе времето да започне да се сбъдва мечтата на майка му. Беше почти на деветнайсет.
Един от клубовете, около които се въртеше Тоби бе „До коляно“. Там програмата бе съставена от уморено джаз трио, съсипан, възрастен комик-пияница и две стриптийзьорки, Мери и Джери, обявявани като сестрите Пери. Колкото и странно, те бяха наистина сестри, около двайсетгодишни, с някаква евтина, гаменска привлекателност. Джери седна една вечер на бара до Тоби. Той се усмихна и каза учтиво:
— Твоят номер ми харесва.
Джери се обърна и видя едно наивно хлапе с детински вид, твърде младо, за да я заинтересува. Кимна безразлично и започна да се обръща, когато Тоби стана и тя забеляза необичайно издутите му отпред панталони. Отново се извърна да погледне невинното младо лице.
— Господи — каза тя. — Това всичкото ли е твое?
Той се усмихна.
— Има само един начин да се разбере.
В три часа на същата сутрин Тоби беше в леглото с двете сестри Пери.
Всичко бе прецизно подготвено. Един час преди началото на програмата Джери заведе комика, който бе страстен комарджия, в един апартамент на булевард „Дивърси“, където играта на зарове бе в разгара си. Когато видя какво става, той облиза устни и каза:
— Я да останем за минутка.
След трийсет минути Джери се изниза и остави комика, който бясно хвърляше заровете и крещеше като луд: „Още един осмак, бе копеле с копеле…“, отнесен в някакъв въображаем свят, в който успехът, славата и богатството висяха на въртящите се зарове.
А в „До коляно“ Тоби седеше на бара чист и спретнат, и чакаше.
Когато дойде време за представлението — и комикът не се появи, собственикът започна да беснее и да псува.
— Това копеле вече го чупих, чу ли! Няма да го пусна до клуба повече.
