Сам не каза нищо. Чакаше.
— Няма да ни дадат да продължим „Завоевателите“.
Сам го погледна с изненада.
— Рейтингът е страхотен. Как ще го спират? Хем знаят колко е трудно да намериш хит шоу.
— Не е заради шоуто — каза Фос — а заради Джак Нолан.
Джак Нолан беше звездата на „Завоевателите“. Постигна мигновен успех според критиката, а и според публиката.
— Какво става с него? — попита Сам. Мразеше навика на Мел Фос да го кара да вади информацията с ченгел от устата му.
— Чете ли тазседмичния брой на списание „Пийк“?
— Нито тазседмичния, нито който и да е друг. Това е кофа с помия.
Изведнъж усети накъде бие Фос.
— Сгепцали са Нолан!
— Черно-бяла снимка — отговори Фос. — Тъпото копеле с най-красивата си дантелена рокля отишло на хава. Някой го снимал.
— Докъде е стигнало?
— По-лошо не може. Поне десет души от телевизията се обадиха вчера. Спонсорите и ръководството настояват за спиране. Никой не иска да бъде свързван с някакъв креслив педал.
— Травестит — каза Сам.
Разчиташе много на силния си доклад върху телевизията, който щеше да чете на управителен съвет в Ню Йорк следващия месец. Новината на Фос слагаше край на всичко. Загубата на „Завоевателите“ означаваше провал.
Освен ако не предприемеше нещо.
Когато се върна в кабинета, Люсил му подаде една купчина бележки.
— Спешните са най-отгоре — каза тя. — Търсят ви…
— После. Свържи ме с Уйлям Хънт от Ай Би Си.
След две минути говореше с шефа на „Интернешънъл Броудкастинг Къмпани“. Сам познаваше Хънт случайно от няколко години и го намираше приятен. Започнал като надежден млад юрист, той бе изминал целия път до върха на телевизионната компания. Рядко се срещаха по работа, защото Сам не участваше пряко в телевизионния бизнес. Сега съжаляваше, че на времето не бе отделил повече време, за да спечели Хънт. Когато го чу на телефона, опита да говори съвсем безгрижно.
— Добро утро, Бил.
— Каква приятна изненада — каза Хънт. — Доста време не сме се чували, Сам.
— Вярно, доста. Това му е кофтито на бизнеса, Бил. Никога нямаш време за хората, с които ти е приятно.
— Точно така.
Сам говореше със съвсем безразличен тон.
— Между другото, попадна ли ти оная глупост в „Пийк“?
— Знаеш, че ми попадна — каза спокойно Хънт. — И за това сваляме шоуто, Сам.
Думите му звучаха категорично.
— Бил, — започна Сам — какво ще помислиш, ако ти кажа, че Джак Нолан са го накиснали?
От другата страна се чу смях.
— Ще ти кажа да се пробваш като писател.
— Сериозно говоря — каза Сам твърдо.
Усети как се потят дланите му.
— Не мога…
— Сега, за да разбереш колко вярвам на Джак — продължи Сам — ще ти кажа, че току-що го избрах за главната роля в „Ларидоу“, големия ни уестърн за догодина.
Пауза.
— Сериозно ли говориш, Сам?
— По дяволите, знаеш, че говоря сериозно. Три милиона отиват за филма. Ако Джак Нолан се окаже педал, ще му се хилят на екрана. На никой фестивал няма да го пуснат. Щях ли да рискувам по такъв начин, ако не бях сигурен?
— Добре де… — в гласа на Бил Хънт се прокрадна колебание.
— Хайде, Бил. Няма да оставиш тоя въшлив клюкарски парцал „Пийк“ да провали кариерата на един способен човек. На теб нали ти харесва шоуто, а?
— Даже много. Добро е, да го вземат дяволите. Обаче спонсорите…
— Тая телевизия е твоя. Знаеш, че имаш повече спонсори отколкото телевизионно време. Дадохме ти един хит. Хайде да не се бъзикаме с успеха.
— Добре де…
— Мел Фос каза ли ти за новите „Завоеватели“ през следващия сезон?
— Не…
— Значи е искал да те изненада — каза Сам. — Чакай да чуеш какво му е дошло на акъла! Гостуващи звезди, големи автори на уестърни се снимат на мястото на действието — изобщо цялата работа! Ако „Завоевателите“ не изхвърчат до първото място, аз нищо не разбирам от тоя бизнес.
Имаше кратко колебание. После Бил Хънт каза:
— Кажи на Мел да се обади. Май се паникьосахме малко повече тоя път.
— Ще ти се обади — обеща Сам.
— И още нещо, Сам. Ти нали разбираш в какво положение съм. Никого не съм искал да обидя.
— Знам, че не си, Бил — каза великодушно Сам. — Твърде добре те познавам и знам, че не си. Ето затова почувствах, че трябва да ти кажа истината.
— Благодарен съм ти.
— Какво ще кажеш да обядваме другата седмица?
— С удоволствие. Ще ти се обадя в понеделник.
Казаха си дочуване и затвориха.
Сам се чувстваше като изцеден. Джак Нолан беше обратен като арабско писмо. Някой е трябвало да го разкара преди много време, но сега бъдещето на Сам зависеше изцяло от такива маниаци. Да управляваш студия беше като да ходиш по въже над Ниагарския водопад във виелица. „Трябва да си луд, за да се занимаваш с това.“ мислеше Сам. Вдигна прекия телефон. След миг говореше с Мел Фос.
— „Завоевателите“ остава в програмата.
— Какво? — гласът на Фос изведнъж се изпълни с недоверие.
— Точно така. Искам да проведеш един бърз разговор с Джак Нолан. Кажи му, че ако още веднъж кривне от пътя, аз лично ще го изхвърля от този град, а после ще го пратя обратно на Файър Айланд! Кажи му, че говоря сериозно. Ако му се прииска да смуче нещо, да пробва банан.
Сам трясна слушалката. Облегна се на стола и се замисли. Забрави да каже на Фос за промените, които импровизира пред Бил Хънт. Трябваше да открие автор, който да напише уестърн със заглавие „Ларидоу“.
Вратата се отвори с гръм и Люсил се появи, пребледняла.
— Може ли веднага да слезете до Десета площадка? Някой я е подпалил.
8
Тоби Темпъл се опита пет-шест пъти да стигне до Сам Уинтърс, но така и не успя да прескочи оная кучка, секретарката. Накрая се отказа. Обиколи безуспешно нощните клубове и студията. Следващата година вече работеше каквото падне, за да се издържа. Продаваше имоти, застраховки и козметика. Вън от това играеше в разни забутани барове, но така и не успя да влезе в някоя студия.
