Най-после дойде време да си тръгва.
— Ще се върна да те видя веднага, когато мога — обеща Тоби. Остави на баща си малко пари и раздаде щедри бакшиши на сестрите и санитарите. — Ще се грижите добре за него, нали? Старецът ми трябва за номерата.
И излезе. В мига, в който прекрачи вратата, забрави за всички тях. Мислеше единствено за спектакъла довечера.
А те седмици наред щяха да говорят за неговото посещение.
17
На седемнайсет години Джоузефин Чински беше най-красивото момиче в Одеса, Тексас. Имаше златист тен, дългата й черна коса, огряна от слънцето, хвърляше лек меден отблясък, а в дълбоките й кафяви очи просветваха златни прашинки, фигурата й бе великолепна, с пълна, заоблена гръд, тънка талия, нежно преливаща в примамливо извити бедра и дълги стройни крака.
Джоузефин не общуваше вече с Петролните хора. Излизаше само с Останалите. След училище работеше в „Златния Дерик“, известно открито кино. Мери Лу и Сиси Топинг често ходеха там с момчета. Джоузефин винаги ги посрещаше вежливо, но вече всичко бе различно.
Вечно изпълнена с безпокойство, тя копнееше за нещо непознато. То все още нямаше име, но се усещаше. Искаше да напусне този грозен град, но не знаеше къде да отиде и какво да прави. От прекаленото мислене за това главоболията зачестиха отново.
Излизаше с дузина различни момчета и мъже. Любимецът на майка й бе Уорън Хофман.
— Уорън ще бъде чудесен съпруг. Ходи редовно на църква, печели добре като водопроводчик и е почти луд по теб.
— Да, обаче е на двайсет и пет и е дебел.
Майка й я изгледа.
— Бедните полски момичета не попадат на рицари с блестящи доспехи. Нито в Тексас, нито където и да е. Стига си се залъгвала.
Джоузефин позволяваше на Уорън Хофман да я води на кино веднъж седмично. През целия филм стискаше ръката й в едрите си, потни, луничави длани. Джоузефин не обръщаше внимание. Тя бе погълната от това, което ставаше на екрана. А то бе продължение на живота сред прекрасните хора и неща, с които бе израснала, само че бе по-голямо и още по-вълнуващо. С някаква замъглена част от мозъка си тя усещаше, че Холивуд може да й даде всичко, което, иска: красотата, забавленията, смеха и щастието. Освен да се омъжи за богат съпруг, тя чувстваше, че няма друг начин да постигне всичко това. А всички богати момчета бяха заети от богатите момичета.
Освен едно.
Дейвид Кениън. Джоузефин често мислеше за него. Веднъж, преди доста време открадна негова снимка от къщата на Мери Лу. Криеше я в гардероба си и я вадеше да я погледа само, когато се чувстваше нещастна. Тя викаше отново и отново спомена за Дейвид, застанал на ръба на басейна, който казваше: „Извинявам се заради всички“ и болката постепенно отстъпваше място на неговата благородна топлина. От онзи ужасен ден в басейна, когато й донесе хавлията, тя го бе виждала само веднъж. Беше в колата със семейството си и тя после чу, че отивал към гарата. Заминаваше за Оксфорд, в Англия. Беше преди четири години, през 1952. Дейвид се връщаше за летните ваканции, но пътищата им така и не се пресякоха. Джоузефин често чуваше другите момичета да говорят за него. Освен имението, наследено от майка си, той бе получил от своята баба пет милиона долара, намиращи се под попечителство. Това се казваше партия.
Джоузефин не разбра, че Дейвид Кениън се е върнал от Европа. Беше късна неделна вечер през юли. Джоузефин бе на работа в „Златния Дерик“. Струваше й се, че половината население на Одеса е дошло да се спасява от горещината с галони лимонада, сладолед и газирана вода. Джоузефин не можеше да си поеме дъх. Колелото от автомобили21 се въртеше около неоново- осветеното кино като пръстен от метални животни, строени около сюрреалистична яма с вода. Тя тъкмо занесе до прозореца на автомобила това, което й се струваше като милионната поръчка от хамбургери и кола, извади менюто и се отправи към следващата бяла спортна кола.
— Добър вечер — бодро каза Джоузефин. — Ще желаете ли да погледнете менюто?
— Здравей, непознатата.
Като чу гласа на Дейвид Кениън, сърцето и се разтуптя. Изглеждаше точно какъвто го помнеше, само че още по-красив. Животът в чужбина му бе придал зрялост и увереност. До него седеше Сиси Топинг, хладно красива в скъпата си копринена пола и блуза.
Сиси каза:
— Здрасти, Джози. Не бива да работиш в такава гореща нощ, скъпа.
Джоузефин отвърна:
— Така стоя далеч от улицата — видя как Дейвид Кениън й се усмихна. Той разбираше.
Дълго след като си тръгнаха, тя мислеше за Дейвид. Припомняше си всяка дума: „Здравей, непознатата… Ще взема «прасе в одеяло» и безалкохолна бира, не, по-добре кафе. Студените напитки са нещо лошо в гореща нощ… Харесва ли ти да работиш тук? Това е… Задръж рестото… Радвам се, че те видях отново, Джоузефин.“ Търсеше скрити намеци, пропуснати нюанси. Разбира се, той не би могъл да каже нищо пред Сиси Топинг, но всъщност нямаше нищо за казване. Тя бе изненадана, че си спомни дори името и.
Стоеше пред малката мивка в кухнята, потънала в мислите си, когато Пако, младият мексикански готвач, се появи зад нея и каза:
—
Тя харесваше Пако. Беше малко под трийсетте, строен, тъмноок мъж с вечна усмивка и готова шега по- всяко време, особено когато работата се натрупваше и всеки бе напрегнат.
— Кой е той?
Джоузефин се усмихна.
— Никой, Пако.
— Буено.23 Защото отвън шеес’ гладни коли ще побесняват. Вамос!24
Той се обади по телефона на другата сутрин, а Джоузефин знаеше кой е, още преди да вдигне слушалката. Тя не престана да мисли за него през цялата нощ. Това обаждане беше като продължение на съня й.
— Ти си цяла картинка. Докато ме нямаше си пораснала и си станала красавица.
Щеше да умре от щастие.
Заведе я на вечеря същата вечер. Тя очакваше някой крайпътен ресторант, където Дейвид не би искал да бъде забелязан, но вместо това те отидоха в неговия клуб, където всеки се спираше до масата да го поздрави. Той не само, че не изглеждаше засрамен от Джоузефин, а дори бе горд с нея. Тя го обичаше за това, а и за сто други неща. За погледа му, за благородството и разбирането, за чистата радост от общуването с него. Никога не бе подозирала, че може да съществува друг някой, толкова прекрасен като Дейвид Кениън.
Щом Джоузефин свършваше работа, те бяха заедно. От четиринайсетгодишна трябваше да се бори с мъжете, поради неустоимия си сексапил. Те постоянно я хващаха, натискаха, опитваха се да сграбчат гърдите й или да бръкнат под полата й. Смятаха, че така ще я възбудят, без да знаят колко отблъскващо беше всичко това.
Дейвид Кениън бе различен. Той сякаш случайно слагаше ръка върху раменете й или неволно я
