Непознат в огледалото

Клифтън Лоурънс и Сам Уинтърс седяха в задушния гимнастически салон на „Пан Пасифик Студиоус“ и вдишваха аромата на евкалиптите заедно с горещия въздух.

— Такъв е животът — въздъхна дребния агент. — На кого са му притрябвали тия пари?

Сам се ухили.

— Защо не говориш така, когато преговаряме, Клиф?

— Не искам да те развращавам, драги.

— Чух, че си изчукал договорче за Тоби с „Консолидейтед Броудкастинг“.

— Аха. Най-големият им договор досега.

— Кой ще обере дефицита за шоуто?

— Защо питаш, Сам?

— Може да се заинтересуваме. Може даже да стане и договор за филм. Тъкмо купих една комедия — „Хлапето тръгва на — запад“. Още не е обявено. Мисля, че Тоби е идеален за нея.

Клифтън Лоурънс се намръщи и каза:

— Дявол да го вземе, защо не се обади по-рано, Сам? Вече съм уредил нещо с „Метро Голдуин Майер“.

— Подписа ли?

— Практически. Обещах им…

След двайсет минути Клифтън Лоурънс договори суперизгодна сделка за Тоби Темпъл, в която „Пан Пасифик“ продуцира „Шоуто на Тоби Темпъл“ и му дава главната роля в „Хлапето тръгва на запад“.

Преговорите можеха да продължат и по-дълго, но в задушния салон стана непоносимо горещо.

Едно от условията на договора беше, че Тоби Темпъл няма да ходи на репетиции. Дубльорът му щеше да работи с гостуващите артисти по скечовете и танцовите номера, а Тоби трябваше да отива само на генералната репетиция и записа. По този начин той запазваше свежестта и интереса към участието си.

В следобеда преди премиерата през септември 1956 Тоби влезе в залата на улица „Вайн“, където се записваше предаването. Седна и се загледа в подготовката. Когато тя приключи, той зае мястото на дубльора. Изведнъж залата се наелектризира. Шоуто тръгна с трясък и искри. Когато бе записано и излъчено в ефир на същата вечер, четиридесет милиона зрители го гледаха. Изглеждаше сякаш телевизията е създадена за Тоби Темпъл. След това той стана още по-обожаван, всеки желаеше да го има у дома си. Предаването пожъна светкавичен успех. Отскочи право на първо място в рейтингите „Нилсен“ и остана твърдо там. Тоби Темпъл вече не беше звезда.

Беше суперзвезда.

20

Холивуд се оказа далеч по-вълнуващ, отколкото Джил Касъл си представяше. Обиколи града на длъж и шир и видя фасадите по домовете на звездите. Знаеше, че един ден ще живее в красива къща на Бел Еър или Бевърли Хилс. Засега отседна на квартира в стара дървена постройка, превърната от грозна двуетажна къща в още по-грозна спалня, разделена на дванайсет отделни стаи. Квартирата й не беше скъпа, тоест можеше да остане в нея по-дълго време със спестените си двеста долара. Намираше се на улица „Бронсън“, на пет минути пеша от „Холивуд“ и „Вайн“ — сърцето на Холивуд, близо до филмовите студия.

Още нещо в тази къща привлече Джил. Всичките й обитатели се опитваха или да получат роля във филм, или играеха като статисти, работеха като помощници, или бяха пенсионери от Бизнеса.

Старите „кримки“ се разхождаха из къщата с пожълтели ризи и ролки, с развлечени костюми и смачкани обувки, които повече нямаше да видят вакса. Наемателите изглеждаха по-скоро износени, отколкото стари. Имаше обща трапезария с олющени, издънени мебели, в която се събираха вечер да обменят клюки. Всички даваха съвети на Джил, повечето противоречиви.

— За да влезеш в киното, скъпа, трябва да си намериш АР, който те харесва — това я посъветва една жена с кисел вид, наскоро уволнена от телевизията.

— Какво е това АР? — попита Джил.

— Асистент-режисьор — отговори жената. Гласът й се присмиваше над невежеството на момичето. — Той е този, който подбира „съповете“.

Джил бе твърде смутена, за да попита какво е „съп“.27

— Ако питаш мен, намери си някой заблуден директор на продукция. АР може да те ползва само в негов филм, а директорът на продукция може да те вкара навсякъде — това пък й каза беззъба жена, която изглеждаше към осемдесетте.

— Да, ама повечето са педали — плешивеещ второразреден актьор.

— Каква е разликата, нали може да те пробута? — припряна, очилата жена, горяща от желание да стане сценарист.

— Дали да не пробвам като статист — попита Джил.

— „Сентрал Кастинг“…

— Това го забрави. „Сентрал Кастинг“ не приема. Няма и да те регистрират, ако не си спецка.

— Извинявай, какво е спецка?

— Ами ако например си без ръка. Тогава плащат 33.58 вместо нормалното 21.50. Ако имаш собствен вечерен тоалет или можеш да яздиш кон, плащат 28.33. Ако можеш да бъркаш карти или да събираш жетони на ролетка, пак плащат 28.33. Ако играеш футбол или бейзбол, плащат 33.58 като на инвалид. Ако можеш да яздиш камила или слон, ще взимаш 55.94. Статистите ги остави, по-добре хвани епизодична роля.

— Не съм сигурна каква е разликата — призна Джил.

— Епизодичната роля има поне едно изречение, статистът не говори, освен ако не е омни.

— Какво?

— Омни, дето правят фоновия шум.

— Първата ти работа е да си намериш агент.

— Как става това?

— Изброени са всичките в „Скрийн Актър“ — списанието на киноактьорската гилдия. Имам един брой в стаята. Ще го донеса.

Заедно прегледаха списъка и отделиха десетина от по-малките агенти. Единодушно решиха, че в по- големите агенции няма шанс.

Въоръжена със списъка, Джил започна да обикаля. Първите шест изобщо не я приеха. Седмият тъкмо излизаше от кабинета си.

— Извинете — каза Джил, — търся си агент.

Той я изгледа и каза:

— Дай да ти видим фолиото.

— Да ми видите кое? — попита с празен поглед.

— Ти май сега слизаш от рейса. Не можеш да се движиш в тоя град без класьор. Направи си няколко снимки. Различни пози. Само най-лъскавото. Цици и гъз.

Джил намери фотограф в Кълвър Сити, до „Дейвид Селзник Студиоус“, който й направи класьора за трийсет и пет долара. Взе снимките след седмица и остана много доволна. Изглеждаше красива. Всичките й настроения бяха уловени от обектива. Имаше я замислена, гневна, любяща и секси. Бяха подвързани в книжка с отделящи се целофанени страници.

— Тук, отпред слагаш участията — обясни фотографът.

Участия. Това беше следващата стъпка.

След две седмици, тя бе обиколила всички възможни агенти. Никой не бе дори малко заинтересован. Един от тях й каза: