Непознат в огледалото

— Твоят проблем е, че още не си пораснал. Още си играеш игри. Е, отсега нататък ще си играеш сам.

Ръката на Роуз Дънинг галеше бедрото й. Това я разконцентрираше.

— Добре е. Давай нататък — каза тя.

— Не искам повече да се опитваш да ме откриеш. Ясно ли е?

Ръката я галеше все по-бързо, спускаше се към слабините. Джил отпусна сценария и погледна към Роуз Дънинг. Лицето на жената бе зачервено, очите й блестяха.

— Чети — каза приглушено.

— Не мога — отвърна Джил. — Ако вие…

Жената започна да движи ръката си още по-бързо.

— Това е, за да се настроиш, скъпа. Сцената е сексуална битка, нали виждаш? Искам да почувствам секса в теб — ръката я притискаше по-силно, движеше се между краката й.

— Не! — Джил се изправи, разтреперана.

От крайчето на устата на жената се стичаше слюнка.

— Бъди добра с мен и аз ще бъда с теб — гласът й бе умолителен. — Ела, детето ми.

Разтвори ръце да я прегърне и Джил избяга от кабинета.

Вън, на улицата повърна. Дори когато спазмите престанаха и стомахът й се успокои, тя не се почувства по-добре. Главоболието започна отново.

Не беше честно. Главоболията не бяха за нея. Бяха за Джоузефин Чински.

През последвалите петнайсет месеца, Джил Касъл стана пълноправен член на Оцелелите, племе от хора, живеещи на подстъпите към шоу бизнеса, прекарали години, а понякога и целия си живот в опити да влязат в Бизнеса, работейки от време на време на други места. Това, че временните работи траеха по десет или петнайсет години не ги обезсърчаваше ни най-малко.

Тъй, както древните племена са сядали в миналото около огъня, заслушани в саги за храбри постъпки, така и Оцелелите седяха из заведението „Шваб“, разказваха и преразказваха героични истории за шоу бизнеса, сърбаха студено кафе, докато обменяха последните кухненски клюки. Бяха вън от Бизнеса, но по някакъв тайнствен начин се намираха винаги в самото му сърце. Можеха да ти кажат коя звезда ще бъде заменена, кой продуцент спи с режисьора, кой телевизионен шеф ще бъде повишен. Узнаваха тези неща преди всички, посредством собствената си оповестителна система от тарамбуки. Защото Бизнесът беше джунгла. Не хранеха никакви илюзии за това. Илюзиите им бяха в друга посока. Смятаха, че ще могат да намерят път през портите на студията, да се изкатерят по стените им. Те бяха актьори, бяха Избранници. Холивуд бе техният Йерихон, Исайя щеше да надуе златната си тръба, тежките порти ще се сринат пред тях, враговете им ще бъдат пометени. После Сам Уинтърс ще махне с вълшебния си жезъл и те ще се облекат в копринени одежди, ще станат филмови звезди, обожавани до края на живота си от благодарната публика, Амин. Кафето в „Шваб“ бе жертвеното вино, те бяха Апостолите на бъдещето, държаха се заедно, грееха се един друг с мечтите си, на косъм от целта. Бяха срещнали асистент режисьор, който казал, продуцент, който споменал, директор на продукция, който обещал и всяка секунда мечтите щяха да паднат в скута им, осъществени.

Дотогава щяха да работят в супермаркети, в гаражи, във фризьорски салони и автомивки. Живееха помежду си, женеха се помежду си, развеждаха се помежду си и не забелязваха как времето ги предава. Не обръщаха внимание на новите редици, на сивеещите слепоочия, на половин час по-дългото гримиране всяка сутрин. Износени, без да бъдат употребявани, презрели, без да са цъфнали, твърде стари за кариера в пластична хирургия, твърде стари, за да имат деца, твърде стари за всички онези съкровени младежки роли.

Ставаха само за роли на старци. Но все още мечтаеха.

По-младите и по-красиви момичета взимаха така наречените креватни пари.

— Защо да си късам задника от работа цял ден, като само трябва да легна по гръб за пет минути и да прибера двайсетачка? Докато агентът ми се обади.

Джил не желаеше това. Бе увлечена единствено от кариерата си. Бедното полско момиче никога няма да се омъжи за Дейвид Кениън. Вече го знаеше. Но Джил Касъл, звездата, можеше да има всеки и всичко, което пожелае. Ако не го постигне, щеше да се превърне пак в Джоузефин Чински.

Нямаше да позволи да стане.

Първата си роля Джил получи чрез Хариет Маркъс, една от Оцелелите, която имаше трети братовчед, чийто бивш шурей бе асистент-режисьор в телевизионен лекарски сериал на „Юнивърсъл Студиоус“. Той се съгласи да даде шанс на Джил. Ролята се състоеше от едно изречение, за което Джил щеше да получи петдесет и седем долара минус удръжките за социално осигуряване, като се извадят данъците и вноската за почивната база на филмовите дейци. Джил трябваше да играе сестра. По сценарий тя стоеше в болничната стая до леглото на пациента и мереше пулса му, когато докторът влизаше.

ДОКТОРЪТ: Как е, сестра?

СЕСТРАТА: Страхувам се, че не е добре, докторе.

Това беше всичко.

Дадоха й само един лист, циклостилно копие от сценария в понеделник следобед и й казаха да се яви за гримиране в шест сутринта на другия ден. Прочете сцената стотици пъти. Как очакваха от нея да разбере ролята от една единствена страница! Джил се опита да анализира какъв тип жена бе сестрата. Омъжена или не? Дали тайно е влюбена в лекаря? Може би са имали връзка, която е приключила. Какво мисли за пациента? Дали не може да понесе смъртта му? Или бе благодарна за нея?

— Страхувам се, че не е добре, докторе — опита се да придаде загриженост на гласа си.

— Страхувам се, че не е добре, докторе — опита отново.

— Страхувам се, че не е добре, докторе — обвинително.

Беше грешка на доктора. Ако не беше тогава с любовницата си…

Джил не мигна цяла нощ, работеше по ролята. Въпреки това, на сутринта се яви в студиото възбудена и жизнена. Още по тъмно пристигна пред кабинката на пазача на булевард „Ланкършим“, с кола, взета назаем от приятелката Хариет. Джил каза името си, пазачът провери на дъската и я пусна да влезе.

— Сцена седем — каза той. — Две скели по-надолу, вдясно.

Името й бе на дъската. „Юнивърсъл Студиоус“ я чакаха. Беше като чуден сън. Докато караше към сцената, Джил реши да обсъди с режисьора ролята, да му каже, че е готова да я интерпретира както той пожелае. Остави колата на широкия паркинг и тръгна към Сцена седем.

Тя бе пълна с хора, които трескаво монтираха прожектори, мъкнеха електрооборудване, поставяха камери, даваха разпореждания на някакъв неразбираем чужд език.

— Бутни тънката джаджа и ми пусни брум… Тук дай дървото… Малкото го махни…

Джил стоеше, гледаше и попиваше образа и звука на шоу бизнеса. Това бе нейният свят, нейното бъдеще. Щеше да намери начин да впечатли режисьора, да му покаже, че е нещо особено. Той трябваше да я открие като личност, не само като някаква си актриса.

Вторият асистент-режисьор поведе Джил заедно с десетина други към гардероба, където й дадоха бяла престилка и я пратиха обратно на сцената да се приготвя в ъгъла с другите епизодични актьори. Тъкмо привърши и асистент-режисьорът извика нейното име. Джил се спусна към декора на болничната стая, където режисьорът стоеше до камерата и разговаряше със звездата на сериала. Името на звездата бе Род Хансън. Играеше хирург, изпълнен с мъдрост и състрадание. Когато Джил наближи го чу да казва:

— Знам един немски овчар, който може да изпърди по-добър диалог от тези лайна. Защо тия сценаристи не могат да направят една роля, за Бога?

— Род, това го въртим вече пета година. Публиката те обича такъв, какъвто си. Няма какво да подобряваш.

Операторът тръгна към режисьора.

— Всичко е готово, шефе.

— Благодаря, Хал — каза режисьорът и се обърна отново към Род Хансън. — Дай да направим това, скъпи. По-късно ще приключим спора.