Непознат в огледалото

— Ами? Повече ми харесваше, когато работеше с Бракет. Бракет си беше класа…

— Били е талантлив.

— … и изпратих аз на Пек сценария миналата седмица, а той пощуря като го видя. Обеща да ми отговори до ден-два.

— … получих покана да видя новия гуру — Криши Прамананада. И, драги, оказа се, че съм го срещал. Бях на неговата бармицва.31

— … проблемът с бюджета на филма е, че когато предложиш два, докато получиш отговора напечатан, ръстът на инфлацията плюс проклетите профсъюзи го вдигат на три или четири.

„Милиона — помисли Джил, развълнувана. — Три или четири милиона.“ Припомни си безкрайните разговори за центове в „Шваб“, където постоянните клиенти, Оцелелите трескаво се тъпчеха един друг с огризки информация за това какво правят студията. А хората на тази маса бяха истински оцелелите, тези, които правеха всичко в Холивуд.

Това бяха хората, които затваряха вратите пред Джил Касъл, които не й даваха шанс. Всеки от тях би могъл да промени живота й, но никой нямаше и пет минути да отдели за нея. Погледна към продуцента, който летеше из облаците с голям нов музикален филм. Той й бе отказал дори прослушване.

На другия край на масата известен комедиен режисьор въодушевено приказваше със звездата на последния си филм. Той дори не бе пожелал да я види.

Сам Уинтърс говореше с шефа на друга студия. Джил бе пратила телеграма на Уинтърс с молба да я гледа в телевизионното предаване. Той не си бе направил труда да отговори.

Щяха да платят за всички удари и обиди. Те и всички останали в този град, отнесли се с нея толкова кално. Точно сега тя не означаваше нищо за хората тук, но един ден щеше. О, да. Един ден щеше да значи.

Храната бе превъзходна, но Джил бе твърде заета, за да забележи какво яде. Когато вечерята свърши, Тоби се изправи и каза:

— Хей! Да побързаме, ако не искаме да изтървем началото на филма.

Хванал Джил за ръката, той я поведе към широкия киносалон, където щяха да гледат филм.

Салонът бе подреден така, че шейсет души спокойно можеха да гледат към екрана от фотьойли и канапета. Отворен бюфет със сладки стоеше в единия край, а в другия имаше пълна машина за пуканки.

Тоби седна до Джил. Тя усещаше очите му върху себе си по време на цялата прожекция. Когато филмът свърши и лампите светнаха, поднесоха кафе и кекс. След половин час купонът взе да се разотива. Повечето гости имаха работа рано на другия ден.

Тоби бе застанал на пътната врата и се сбогуваше със Сам Уинтърс, когато Джил мина покрай него.

— Хей, къде отиваш? Ще те закарам у вас.

— Аз съм с кола — мило отговори Джил. — Благодаря за хубавата вечер, Тоби.

И си тръгна.

Тоби остана като гръмнат. Не можеше да повярва как тя се отдалечава. Имаше планове за вечерта. Щеше да заведе Джил горе в спалнята и… Дори бе избрал музиката! „Всяка жена тази вечер с благодарност би скочила в леглото ми — помисли си той.“ Всяка звезда, не някаква тъпа статистка. Джил Касъл бе адски, адски тъпа да се откаже от подобно нещо. Доколкото разбираше Тоби, всичко приключи. Получи урок.

Никога повече нямаше да говори с Джил.

Тоби телефонира на Джил в девет на следващата сутрин. Отговори му телефонен секретар: „Здравейте, това е Джил Касъл. Съжалявам, но не съм вкъщи. Ако оставите името и телефонния си номер, ще ви позвъня като се върна. Моля изчакайте сигнала. Благодаря.“ Чу се остър звук.

Тоби стоеше, стиснал слушалката. Затвори с трясък без да остави съобщение. По дяволите, как щеше да говори с механичен глас? Миг по-късно набра отново. Изслуша записа и каза:

— Имаш най-добрия дублаж в града. Трябва да го използваш. Обикновено не търся втори път момичета, които кльопат и бягат, но в твоя случай ще направя изключение. Какво ще кажеш за вечеря в… — линията прекъсна. Бе говорил твърде дълго за проклетата лента. Стоеше замръзнал на мястото си, чувстваше се като глупак. Вбеси се, че трябва да набира отново, но го направи за трети път и продължи:

— Както казах преди професорът да ме прекъсне, какво ще кажеш за тази вечер? Ще чакам да се обадиш.

Остави телефона си и затвори.

Тоби чака неспокойно цял ден, но тя не се обади. Около седем си каза „Майната ти. Това беше последният шанс, скъпа.“ Този път вече — край. Грабна тефтерчето с телефоните и започна да го прелиства. Вътре нямаше никой, който да го заинтересува.

26

Това беше най-голямата роля в живота на Джил.

Нямаше представа защо Тоби я иска толкова, след като може да има всяко момиче в Холивуд, а и нямаше значение, факт беше, че я желае. Дни наред Джил не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за вечерята и как всички там — всички тези важни хора — се тълпяха около Тоби. Биха направили всичко за него. Джил трябваше някак да открие начин Тоби да направи нещо за нея. Разбираше, че трябва да бъде много умна. Слуховете за Тоби говореха, че веднъж легнал с някое момиче, той губеше интерес към него. Забавляваше го преследването, предизвикателството. Джил прекарваше много време в мисли за Тоби и за начина, по който трябваше да го обработи.

Той се обаждаше всеки ден, но чак след седмица Джил се съгласи да вечеря с него отново. Беше се побъркал от радост, всички в екипа говореха само за това.

— Ако имаше изобщо такова животно — каза Тоби на Клифтън, — щях да кажа, че е любов. Всеки път, когато се сетя за Джил, получавам ерекция — захили се и добави, — а когато получа ерекция, пич, все едно закачам обява на булевард „Холивуд“.

В нощта на първата им среща Тоби взе Джил от апартамента й.

— Запазил съм маса в „Чейсън“ — каза той, убеден, че ще я впечатли.

— О? — имаше нотка на разочарование в гласа й.

Той примигна.

— Някъде другаде ли предпочиташ? — Беше събота вечер, но Тоби знаеше, че може да намери маса навсякъде — „Перино“, „Амбасадор“, „Дерби“. — Само кажи къде.

Джил се поколеба и каза:

— Ще ми се смееш.

— Няма.

— „Томи“.

Един от Мак-овете масажираше Тоби до басейна, когато Клифтън Лоурънс дойде, да го види.

— Няма да повярваш — чудеше се Тоби. — Стояхме при тия хамбургери двайсет минути. Знаеш ли къде е „Томи“? В центъра на Лос Анджелис. Знаеш ли кои ходят там? Бачкьорите. Тя е луда. Бях готов да гръмна двеста долара за нея, с френското шампанско и всичките там салтанати, а цялата вечеря ми струва два долара и четиридесет цента. После исках да я заведа в „Пип“. Знаеш ли какво стана вместо това? Разхождахме се по плажа на Санта Моника. Напълних си „Гучи-те“32 с пясък. Кой ходи по плажа нощем — да те утрепе някой водолаз? — поклати глава с възхищение. — Джил Касъл. Какво ще кажеш?

— Нищо — каза Клифтън сухо.

— Не искаше да дойде при мен за през нощта и аз реших, че ще спим у тях, нали така?

— Така.

— Ама не е така. Не ме пусна даже да вляза. Цунка по бузката и чао. Прибрах се сам-самичък. А кажи сега, това не е ли адска нощ за Чарли-суперзвездата?