— Току-що проведох мозъчна атака. Няма какво да чакаме повече. Трябва да заминавам другата седмица на конференция в Европа. Хайде да отплаваме за Франция на „Бретан“. Капитанът ще ни ожени. Ще прекараме медения месец в Париж и оттам заминаваме където поискаш и ще стоим, докато ни омръзне. Какво ще кажеш?
— Да, Дейвид, да!
Тя хвърли последен дълъг поглед към къщата, замислена за всичко онова, което се бе случило там. Припомни си първата вечеря, всички последвали страхотни купони, болестта на Тоби, борбата за възвърнатото му здраве. И след това… толкова много спомени. Радваше се, че заминава.
37
Частният самолет на Дейвид закара Джил до Ню Йорк, където я чакаше лимузина, за да я откара в хотел „Риджънси“ на „Парк Авеню“. Лично управителят на хотела настани Джил в огромен апартамент на последния етаж.
— Хотелът е изцяло на вашите услуги, госпожо Темпъл — каза той. — Господин Кениън ни инструктира да осигурим всичко, от което се нуждаете.
Десет минути след като Джил влезе в стаята, Дейвид се обади от Тексас.
— Удобно ли е? — попита той.
— Малко е претъпкано — засмя се Джил. — Има
— Ако бях там, щях да ти покажа — каза той.
— Обещания, обещания — пошегува се тя. — Кога ще се видим?
— „Бретан“ отплава утре на обяд. Тук имам още някои неща да свърша. Ще се видим на кораба. Запазил съм младоженския апартамент. Щастлива ли си, скъпа?
— Никога не съм била по-щастлива — каза Джил.
Това беше самата истина. Миналото бе изчезнало, цялата болка и агония си струваха. Сега бяха далеч назад, замъглени като полузабравен сън.
— Колата ще те вземе сутринта. Шофьорът ще ти даде билета за кораба.
— Ще бъда готова — обеща Джил. Утре.
Вероятно всичко бе започнало със снимката на Джил и Дейвид, продадена на някой вестник. Може и някой от хотелските служители или член на екипажа на „Бретан“ да е изпуснал някъде неволна забележка. Както и да е, няма начин да се укрият брачните планове на толкова известна личност като Джил Темпъл. Първото сведение за предстоящата сватба се появи в бюлетина на „Асошиейтед прес“. Последваха го първите страници на вестниците от цялата страна и Европа.
Публикация се появи също в „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“.
Лимузината пристигна пред хотела точно в десет. Портиерът и трима пиколо натовариха багажа на Джил в колата. Сутрешното движение не бе натоварено и пътят до Кей 90 отне по-малко от половин час.
Старши корабен офицер чакаше Джил на мостика.
— За нас е чест да ви посрещнем на борда, госпожо Темпъл — каза той. — Всичко е готово за вас. Ако обичате, оттук.
Придружи Джил до панорамната палуба и я въведе в огромен, просторен апартамент със собствена тераса. Стаите бяха пълни със свежи цветя.
— Капитанът ме помоли да ви предам почитанията му. Ще се запознае с вас на вечеря. Каза да ви уведомя, че с нетърпение очаквал сватбената церемония.
— Благодаря ви — каза Джил. — Знаете ли дали господин Кениън е пристигнал на борда?
— Току-що получихме съобщение по телефона. Тръгнал е от летището насам. Багажът му вече пристигна. Ако се нуждаете от нещо, моля уведомете ме.
— Благодаря ви — отвърна Джил. — Засега няма нищо. Беше самата истина. Нямаше нищо на света, което да искаше и да не бе получила. Тя бе най-щастливият човек на земята.
На вратата се почука и влезе стюард, носещ още цветя. Джил погледна картичката. Бяха от Президента на Съединените Щати. Спомени. Прогони ги от главата си и започна да разопакова.
Той стоеше на перилата на главната палуба й се вглеждаше в пътниците, пристигащи на борда. Всеки бе в празнично настроение, готвеше се за ваканция или среща с любимия на борда. Някои от тях му се усмихнаха, но мъжът не им обърна внимание. Той гледаше мостика.
В единайсет и четиридесет, двайсет минути преди отплаване, сребрист Ролс-Ройс с шофьор пристигна до Кей 90 и спря. Дейвид Кениън изскочи от колата, погледна часовника си и каза на шофьора:
— Перфектно време, Ото.
— Благодаря ви, сър. Мога ли да пожелая на вас и госпожа Кениън приятен меден месец?
— Благодаря — Дейвид Кениън побърза към мостика, където показа билета си. Придружи го същият офицер, който бе посрещнал Джил.
— Госпожа Темпъл е в каютата си, господин Кениън.
— Благодаря ви.
Дейвид си представи как го чака в стаята на младоженците и сърцето му се разтуптя. Тъкмо тръгна натам, когато един глас го спря:
— Господин Кениън…
Дейвид се обърна. Човекът, тръгнал от перилата към него, се усмихваше. Не беше го срещал преди. Дейвид притежаваше присъщата на милионерите неприязън към дружелюбни непознати. Почти неизменно те искаха нещо.
Мъжът протегна ръка и Дейвид я пое предпазливо.
— Познаваме ли се? — попита той.
— Аз съм стар приятел на Джил — каза човекът и Дейвид се успокои. — Казвам се Лоурънс. Клифтън Лоурънс.
— Здравейте, господин Лоурънс — беше нетърпелив да си тръгне.
— Джил ме помоли да ви посрещна — каза Клифтън. — Подготвила ви е малка изненада.
Дейвид го погледна.
— Каква изненада?
— Елате ще ви покажа.
Дейвид се поколеба за миг.
— Добре, дълго ли ще трае?
Клифтън Лоурънс го погледна и се усмихна.
— Не мисля.
Слязоха с асансьора до палуба С. Минаха покрай групи пристигащи пътници и изпращачи. Тръгнаха по коридора към голяма двукрила врата. Клифтън я отвори и въведе Дейвид вътре. Озоваха се в огромен празен салон. Той се огледа, объркан.
— Тук?
— Тук — усмихна се Клифтън.
Обърна се, погледна към оператора и кимна. Операторът бе алчен. Клифтън трябваше да му бутне двеста долара, за да го уговори.
— Нали ако разберат, ще ми изстине мястото — бе измърморил той.
— Никой няма да разбере — уверяваше го Клифтън. — Това е шегичка. От теб се иска само да заключиш вратата след като влезем с моя приятел и да пуснеш филма. След десетина минути ще излезем.
Накрая операторът се бе съгласил. Дейвид гледаше Клифтън с учуден поглед.
— Филм? — попита.
