Гюс Венабъл се обърна към служителя.
— Доведете доктор Баркър.
Вратата се отвори бавно и д-р Лорънс Баркър се появи в съдебната зала. Той беше в инвалидна количка. Главата му бе наклонена на една страна и лицето му бе изкривено от слаба парализа.
Всички наблюдаваха как избутаха бледата крехка фигура с количката насред залата. Когато минаваше покрай Пейдж, той я погледна.
Погледът не беше дружелюбен и Пейдж си спомни последните му думи: „Коя, по дяволите, си въобразявате, че сте?…“
След като Лорънс Баркър стигна пред съдийската маса, съдия Йънг се наведе и попита благо:
— Доктор Баркър, в състояние ли сте днес да дадете показания?
Баркър заговори, заваляйки леко думите:
— В състояние съм, ваша милост.
— Наясно ли сте какво става в тази съдебна зала?
— Да, ваша милост. — Той погледна към мястото, където седеше Пейдж. — Тази жена я съдят за убийство на пациент.
Пейдж трепна като от удар. „Тази жена!“
Съдия Йънг взе решение. Тя се обърна към съдебния пристав.
— Бихте ли заклели свидетеля, моля?
Когато д-р Баркър се закле, съдия Йънг каза:
— Можете да останете в количката, доктор Баркър. Прокурорът ще продължи и аз ще разреша на защитника да ви подложи на кръстосан разпит.
Гюс Венабъл се усмихна.
— Благодаря, ваша милост. — Той отиде до инвалидната количка. — Няма да ви бавим много, докторе, съдът дълбоко цени готовността ви да свидетелствате при тези тежки обстоятелства. Запознати ли сте с показанията, които бяха дадени тук през последния месец?
Д-р Баркър кимна.
— Следях ги по телевизията и във вестниците и ми се повдигаше от тях.
Пейдж зарови лице в ръцете си.
Гюс Венабъл с мъка скри триумфа си.
— Сигурен съм, че мнозина от нас изпитват същите чувства, докторе — каза той с тон на праведник.
— Дойдох тук, защото искам да възтържествува справедливостта — заяви Баркър.
Венабъл се усмихна.
— Точно така. Същото искаме и ние.
Лорънс Баркър пое дълбоко въздух и когато заговори, гласът му бе изпълнен с гняв.
— Тогава как изобщо, по дяволите, можете да съдите доктор Тейлър?
Венабъл помисли, че не го е разбрал.
— Моля?
— Този процес е фарс!
Пейдж и Алън Пен си размениха смаяни погледи. Гюс Венабъл побледня.
— Доктор Баркър…
— Не ме прекъсвайте — озъби се Баркър. — Вие използвахте показанията на много предубедени и завистливи хора, за да нападате един блестящ хирург. Тя…
— Момент само! — Гюс Венабъл усети как го обхваща паника. — Нима не сте критикували способностите на доктор Тейлър толкова сурово, че тя най-сетне решила да напусне болницата „Ембаркадеро“?
— Да.
Гюс Венабъл се почувства по-добре.
— Е, тогава — каза той покровителствено — как можете да твърдите, че Пейдж Тейлър е блестящ хирург?
— Защото това е истината. — Баркър се обърна, за да погледне Пейдж, и заговори на нея, като че ли бяха сами в съдебната зала. — Някои са родени да бъдат лекари. Вие сте от тези редки хора. Още от самото начало разбрах колко сте способна. Бях суров с вас… може би твърде суров… защото бяхте добра. Бях взискателен към вас, защото исках самата вие да бъдете взискателна към себе си. Исках да бъдете съвършена, тъй като в нашата професия няма място за грешки. Никакво.
Пейдж го гледаше прехласната и мислите й се прескачаха. Всичко се развиваше твърде бързо. В залата цареше тишина.
— Нямаше да ви оставя да напуснете.
Гюс Венабъл усещаше как победата му се изплъзва. Основният му свидетел се превръщаше в най- ужасния му кошмар.
— Доктор Баркър… тук дадоха показания, че сте обвинили доктор Тейлър, че е убила пациента ви Ланс Кели Как?…
— Казах й го, защото тя отговаряше за операцията. Тя носеше крайната отговорност. Всъщност анестезиологът причини смъртта на мистър Кели.
Съдебната зала вече шумеше.
Пейдж седеше като замаяна.
Д-р Баркър продължи да говори бавно и с усилие.
— Що се отнася до парите, които Джон Кронин й завеща, доктор Тейлър не знаеше нищо за тях. Аз разговарях с мистър Кронин. Той ми довери, че оставя парите на доктор Тейлър, защото мрази семейството си, и каза още, че ще я помоли да го спаси от страданията. Аз се съгласих.
Зрителите шумяха. Гюс Венабъл стоеше абсолютно объркан.
Алън Пен скочи на крака.
— Ваша милост, апелирам за прекратяване на делото!
Съдия Йънг заблъска с чукчето.
— Тихо! — изкрещя тя. Погледна прокурора и адвоката. — Елате в кабинета ми.
Алън Пен и Гюс Венабъл седяха в кабинета на съдийката.
Гюс Венабъл бе в състояние на шок.
— Аз… аз не знам какво да кажа. Той очевидно е болен, ваша милост. Объркан е. Искам комисия от психиатри да го прегледа и…
— Не може хем така, хем иначе, Гюс. Май процесът ти се провали. По-добре си спести допълнителните неудобства, а? Аз ще прекратя делото. Да имаш някакви възражения?
Последва продължително мълчание. Най-сетне Гюс Венабъл кимна.
— Мисля, че не.
— Решението ти е правилно. Ще ти дам един съвет. Никога, ама
Съдът поднови заседанието. Съдия Йънг каза:
— Дами и господа съдебни заседатели, благодаря ви за пожертваното време и за вашето търпение. Съдът прекратява делото. Ответничката е свободна.
Пейдж се обърна да изпрати въздушна целувка на Джейсън, после забърза към мястото, където седеше д-р Баркър. Тя коленичи и го прегърна.
— Не знам как да ви благодаря — прошепна.
— Преди всичко не биваше изобщо да се забъркваш в тази каша — изръмжа той. — Да извършиш такава глупост! Хайде да се махнем оттук, да идем някъде, където можем да поговорим.
Съдия Йънг ги чу. Тя стана и каза:
— Можете да използвате кабинета ми, ако желаете. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.
Пейдж, Джейсън и д-р Баркър бяха сами в кабинета на съдия Йънг.
