Лекарки

Той потърси реакцията на съдебните заседатели.

— Еутаназията е престъпление на състраданието, на милосърдието и, осмелявам се да твърдя, се практикува в една или друга форма във всички болници по света. Прокурорът иска смъртна присъда. Не го оставяйте да смесва нещата. Никога не е имало смъртно наказание за еутаназия. Шестдесет и три процента от американците смятат, че еутаназията трябва да бъде законна, и в осемнадесет щата на тази страна тя е законна. Въпросът е имаме ли право да принуждаваме безпомощните пациенти да живеят в болки, като ги заставяме да продължават да живеят и да страдат? Проблемът се усложнява от големите постижения в медицината. Ние предадохме грижата за пациентите на машините. Машините нямат милост. Когато кон си счупи крак, ние го спасяваме от страданията му, като го застрелваме. Когато обаче имаме работа с човешко същество, осъждаме него или нея на полуживот, който всъщност е ад. Доктор Тейлър не е решавала кога да умре Джон Кронин. Джон Кронин е взел решението. Не изпадайте в грешка, извършеното от доктор Тейлър е било акт на милосърдие. Тя пое пълната отговорност за това. Но бъдете сигурни, че не е знаела нищо за завещаните пари. Направила го е от състрадание. Джон Кронин е имал болно сърце и неизлечима, фатална форма на рак, проникнал в цялото му тяло, каращ го да агонизира. Задайте си само един въпрос. При подобни обстоятелства бихте ли пожелали да продължите да живеете? Благодаря ви.

Той седна до Пейдж.

Гюс Венабъл се изправи и застана пред съдебните заседатели.

— Състрадание? Милосърдие? — Той погледна към Пейдж и поклати глава, после се обърна отново към съдебните заседатели. — Дами и господа, практикувам право повече от двадесет години и трябва да ви кажа, че през цялото това време никога… ама никога… не съм срещал случай на по-хладнокръвно предумишлено убийство от корист.

Пейдж поглъщаше всяка дума, напрегната и бледа.

— Защитникът говореше за еутаназия. Дали пък доктор Тейлър не е действала, водена от чувство на състрадание? Аз не мисля така. Доктор Тейлър и свидетелите дадоха показания, според които Джон Кронин е имал още само няколко дни живот. Защо не го е оставила да изживее тези дни? Може би защото доктор Тейлър се е опасявала, че мисис Кронин би могла да научи за промяната в завещанието на своя съпруг и да сложи край на това. Налице е забележително съвпадение — незабавно след като мистър Кронин променя завещанието си и оставя на доктор Тейлър сумата от един милион долара, тя му дава свръхдоза инсулин и го убива. За кой ли път ответничката се самоосъди със собствените си думи. Тя твърдеше, че била в дружески отношения с Джон Кронин, че той я харесвал и уважавал. Но вие чухте тук свидетелите, които заявиха, че той е мразел доктор Пейдж Тейлър, че я е наричал „онази кучка“ и не й е разрешавал да го докосва с „шибаните си лапи.“

Гюс Венабъл отново погледна ответничката. По лицето на Пейдж бе изписано отчаяние. После се обърна пак към съдебните заседатели.

— Един адвокат даде показания за реакцията на доктор Тейлър, когато разбрала за завещаните й един милион долара. „Неетично е. Той беше мой пациент.“ Но грабнала парите. Имала е нужда от тях. У дома имала цяло чекмедже с туристически брошури — Париж, Лондон, Ривиерата. И не забравяйте, че не е отишла в туристическата агенция, след като е научила за парите. О, не. Планирала е тези пътувания преди това. Трябвали са й само пари и възможност и Джон Кронин й осигурил и двете. Безпомощен, умиращ човек, когото тя можела да контролира. В ръцете й е бил пациент, който според нейните признания изпитвал ужасни болки… всъщност агонизирал по собствените й думи. Сигурно си представяте колко е трудно човек да мисли разумно, раздиран от такива болки. Не знаем как доктор Тейлър е склонила Джон Кронин да промени завещанието си, да лиши от него семейството, което обичал, и да я направи единствен свой наследник. Знаем само, че я е повикал при себе си в онази фатална нощ. За какво са си говорили? Дали й е предложил милион долара, за да го освободи от страданията? Трябва да имаме предвид и такава възможност. И в двата случая обаче това е хладнокръвно убийство. Дами и господа, знаете ли по време на този процес кой даде най-утежняващите вината показания? — Той драматично посочи с пръст Пейдж. — Самата ответничка! Ние чухме как е направила незаконно преливане на кръв и после фалшифицирала датата. Тя не отрече този факт. Каза, че никога не е убивала пациент с изключение на Джон Кронин, ала свидетелите потвърдиха, че доктор Баркър, един уважаван от всички лекар, я е обвинил в убийство на пациент. За съжаление, дами и господа, Лорънс Баркър е прекарал удар и не може да даде сега тук показания срещу ответничката. Но нека ви напомня мнението на доктор Баркър за обвиняемата. Ето показанията на доктор Питърсън във връзка с пациент, опериран от доктор Тейлър. Той зачете стенограмата.

— „Въпрос: доктор Баркър дойде ли в операционната, докато траеше операцията?

— Да.

— И каза ли нещо доктор Баркър на доктор Тейлър? Отговор: «Вие го убихте.»“

— А ето и показанията на сестра Бери: „Въпрос: помолих ви за нещо конкретно, от онова, което сте чували доктор Баркър да казва на доктор Тейлър. Отговор: той й рече, че е некомпетентна… А веднъж й каза, че не би позволил да оперира и кучето му.“

Гюс Венабъл вдигна очи.

— Или има някакъв заговор, по силата на който всички тези уважавани лекари и сестри лъжат по адрес на ответничката, или пък доктор Тейлър е лъжкння. И не само лъжкиня, а патологична…

Задната врата на съдебната зала се отвори и забързано влезе един служител. Той поспря за миг, колебаейки се. После тръгна по пътеката към Гюс Венабъл.

— Сър…

Гюс Венабъл се обърна вбесен.

— Не виждате ли, че…

Служителят прошепна нещо на ухото му. Гюс Венабъл го зяпна смаян.

— Какво? Това е чудесно!

Съдия Йънг се наведе напред и каза заплашително тихо:

— Извинете, че ви прекъсвам, но какво всъщност си въобразявате, че правите?

Гюс Венабъл се обърна възбудено към съдийката.

— Ваша милост, току-що ме информираха, че доктор Лорънс Баркър чака пред съдебната зала. Той е в инвалидна количка, но е в състояние да даде показания. Бих искал да го призова като свидетел.

Съдебната зала забръмча като кошер. Алън Пен скочи на крака.

— Възразявам! — провикна се той. — Прокурорът произнася обвинителната си реч. Няма прецедент за призоваване на свидетел толкова късно. Аз…

Съдия Йънг удари с чукчето.

— Моля адвокатът и прокурорът да се приближат към съдийската маса.

Пен и Венабъл се подчиниха.

— Това е съвсем нередно, ваша милост. Аз възразявам…

— Прав сте, че е нередно, мистър Пен, но грешите, че е безпрецедентно. Мога да цитирам десетки случаи из цялата страна, когато на свидетели са им разрешавали да дадат показания при специални обстоятелства. Всъщност, ако толкова се интересувате от прецедентите, можете да проверите стенограмата на едно дело, гледано в същата тази зала преди пет години. Тогава председателствах съдийския състав — каза съдия Йънг.

Алън Пен преглътна.

— Значи ли това, че ще му позволите да даде показания?

Съдия Йънг се замисли.

— След като доктор Баркър е свидетел по случая и физически бе възпрепятстван да се яви по-рано, в интерес на правосъдието ще разреша да бъде разпитан като свидетел.

— Възразявам! Няма доказателства, че свидетелят е в състояние да даде показания. Настоявам комисия от психиатри…

— Мистър Пен, в тази съдебна зала не се настоява. Тук се моли. — Тя се обърна към Гюс Венабъл. — Можете да разпитате свидетеля си.

Алън Пен остана съкрушен. „Всичко свърши — помисли си той. — Делото ни отиде на кино.“