— Но…
— Има ли още нещо, докторе?
Пейдж го погледна безпомощно. Изчезна и последната й надежда. Кен Малори щеше да се измъкне.
— П… предполагам, че не. Щом не сте намерили никакви химикали в тялото й, тогава не…
— Не съм казвал, че не съм намерил никакви химикали.
Тя го стрелна с очи.
— Открихте ли нещо?
— Слаба следа от трихлоретилен.
Тя сбърчи вежди.
— И какво би могъл да предизвика?
Той сви рамене.
— Нищо. Това е болкоуспокояващо лекарство. Не може да приспи никого.
— Разбирам.
— Съжалявам, че не мога да ви помогна.
Пейдж кимна.
— Благодаря ви.
Тя крачеше по дългия антисептичен коридор, извеждащ от моргата навън, потисната, с чувство, че пропуска нещо. Толкова беше сигурна, че Кет е била упоена с хлоралхидрат.
„Намерили следи само от трихлоретилен. Той не може да приспи никого. Но защо е имало трихлоретилен в тялото на Кет? Кет не вземаше никакви лекарства.“ Пейдж спря насред коридора, а умът й трескаво заработи.
Щом пристигна в болницата, отиде направо в медицинската библиотека на петия етаж. Намери трихлоретилена в справочника след по-малко от минута. Описанието гласеше: „Безцветна, прозрачна, летлива течност, със специфично тегло 1,47 при 59 градуса по Фаренхайт. Халогениран въглеводород с химическа формула CCl CCl: CHCl.“
И на последния ред откри онова, което търсеше. „При метаболизиране на хлоралхидрата се получава като страничен продукт трихлоретилен.“
35
— Инспекторе, дошла е доктор Тейлър.
— Пак ли? — Изкушаваше се да я върне. Преследваше я натрапчиво зле скалъпената й теория по въпроса. Трябваше да сложи край на това. — Нека влезе.
Когато Пейдж пристъпи в кабинета му, инспектор Бърнс каза:
— Вижте какво, докторе, вече отивате твърде далече. Доктор Долан ми се обади да се оплаче за…
— Знам как го е направил Кен Малори! — Гласът й пресекваше от възбуда. — В тялото на Кет е имало трихлоретилен.
Той кимна.
— Доктор Долан ми каза. Но той твърди, че не би могла да изгуби съзнание от него. Той…
— Хлоралхидратът се превръща в трихлоретилен! — изрече Пейдж тържествуващо. — Малори е излъгал, че не се е връщал в апартамента с Кет. Сложил е хлоралхидрат в питието й. Хлоралхидратът няма никакъв вкус, когато се смеси с алкохола, и му трябват само няколко минути, за да подейства. После, щом е изгубила съзнание, той я е убил и е направил така, че да изглежда като неуспешен аборт.
— Докторе, ако ми позволите да се намеся, това са само куп предположения.
— Не, не са. Написал е рецептата за пациент на име Спирос Леватис, но не му е давал хлоралхидрат.
— Откъде знаете?
— Просто
— Какво е това?
— Генетично заболяване на обмена. Проявява се със светобоязън и рани, хипертония, тахикардия и още някои неприятни симптоми. Получава се в резултат на дефектен ген.
— Продължавам да не разбирам.
— Доктор Малори не е давал на пациента си хлоралхидрат, защото е щял да го убие! Хлоралхидратът е противопоказан при порфирия. Веднага би причинил конвулсии.
Инспектор Бърнс за пръв път бе впечатлен.
— Вие май наистина сте си подготвили домашното, а?
Пейдж продължи да настоява.
— Защо според вас Кен Малори ще ходи в отдалечена аптека да изпълнява рецепта за лекарство, което знае, че не може да
Инспекторът барабанеше с пръсти по писалището.
— Не е чак толкова просто.
— Трябва да…
Инспектор Бърнс вдигна ръка.
— Добре. Ще ви кажа какво ще предприема. Ще съобщя в кабинета на районния прокурор и ще видя дали там смятат, че имаме основание за арест.
Пейдж разбра, че повече не можеше да направи нищо.
— Благодаря ви, инспекторе.
— Ще ви се обадя.
След като Пейдж Тейлър си отиде, инспектор Бърнс обмисли разговора им. Нямаше твърди доказателства против д-р Малори, само подозренията на една упорита жена. Той прехвърли наум фактите, с които разполагаше. Д-р Малори бил сгоден за Кет Хънтър. Два дни след смъртта й се сгодил за дъщерята на Алекс Харисън. Интересно, но не и противозаконно.
Малори му бе казал, че оставил д-р Хънтър пред входната й врата и не се бил качвал в апартамента. В тялото й бе намерена семенна течност, но той имаше приемливо обяснение за това.
После идваше въпросът с хлоралхидрата. Малори бе написал рецепта за лекарство, което би умъртвило пациента му. Беше ли извършил убийство? Или не беше?
Бърнс се обади на секретарката си по интеркома.
— Барбара, уреди ми среща с районния прокурор този следобед.
Когато Пейдж влезе, в кабинета имаше четирима души — районният прокурор, помощникът му, един мъж на име Уорън и инспектор Бърнс.
— Благодаря, че се отбихте, доктор Тейлър — подхвана прокурорът. — Инспектор Бърнс ми разказа за интереса ви към случая със смъртта на доктор Хънтър. Оценявам това. Доктор Хънтър бе ваша съквартирантка и вие бихте искали да възтържествува справедливостта.
„Значи все пак ще задържат Кен Малори!“
— Да — отвърна Пейдж. — Няма съмнение, че доктор Малори я е убил. Когато го арестувате, той…
— Опасявам се, че не можем да направим това.
Пейдж го погледна неразбиращо.
— Какво?
— Не можем да арестуваме доктор Малори.
— Но защо?
— Нямаме престъпление.
— Разбира се, че имате! — възкликна Пейдж. — Трихлоретиленът доказва, че…
— Докторе, в съда непознаването на законите не е извинение. Но медицинската некомпетентност
