— Господин Матсман толкова остро ли реагира?
— И още как! Започна да вика, че ще убие този убиец, че ще го натика в затвора и че ужасно съжалява, задето в Швеция смъртното наказание е премахнато. Бетан го успокояваше, обяснявайки, че тя самата се чувствува виновна пред Пелинг и че великолепно разбира това нещастно момче. Тогава Матсман поиска незабавно да закара Бетан в болницата или да извика с хеликоптер най-добрите хирурзи от клиниката на Кралската академия. Обаче Бетан се заинати. Тя вярвала на чичо си и не искала случилото се да става достояние на чужди хора, защото на всяка цена трябва да се избегне скандалът. В края на краищата Матсман отстъпи, макар да не беше окончателно убеден…
Госпожа Лундин млъкна. Барлсон се позамисли и запита:
— По ваша инициатива ли уведомихте полицията за инцидента?
Госпожа Лундин направи гримаса, като че преглъщаше нещо горчиво:
— Ще ви призная искрено, че мисълта да допусна полиция в „Слънчев клуб“ не ме изпълваше с ентусиазъм. Разбира се, първоначално господин Матсман беше този, който настояваше да уведомим полицията, но под влияние на жена си се отказа от това намерение. Обаче доктор Торсо държеше на всяка цена да уведомим властите. Какво можех да направя? Бях принудена да се съглася. Обадих се по телефона в дирекцията на полицията в Истад.
— Доктор Торсо ми изглежда много разумен човек. Инцидентът е сериозен и полицията действително е трябвало да бъде уведомена — потвърди Барлсон. — Ще мога ли да видя господин Пелинг?
— Вече ви казах, че той спи.
— Няма значение. Искам все пак да го видя, госпожо.
— В такъв случай елате с мен.
Тя се надигна иззад бюрото. Барлсон си даде сметка, че е без дрехи, и предишното чувство на неудобство отново се върна.
Излязоха от канцеларията. Барлсон вървеше след нея по покритата с пясък алея и на лунната светлина виждаше костеливото й тяло. Нощта беше хладна и Барлсон не можеше да прогони мисълта, че госпожа Лундин сигурно яко трака със зъби.
Минаха край няколко бунгала, скрити сред храстите, и се спряха пред поредното, чийто заслонен с оранжево перде прозорец беше осветен.
— Тук е — каза госпожа Лундин.
— Заповядайте, да влезем заедно — предложи Барлсон. Все така му се струваше, че на кльощавата госпожа Лундин й е ужасно студено и че. възрастната дама трябва час по-скоро да се озове в по-топло помещение.
Без да чука, госпожа Лундин бутна вратата и влезе. И Барлсон отново се стъписа. Би трябвало да бъде подготвен за това, което видя, но явно, все още не можеше да свикне. На масичката край дивана седеше красива блондинка и четеше книга. Единственото нейно „облекло“ беше бялата, идеално колосана касинка на медицинска сестра. На дивана спеше сгърчен в странна поза гол мъж. Имаше много дълга, разрошена рижа коса и брада, обрамчваща цялото му лице.
Момичето остави книгата п с учудване на хубавото лице погледна към облечения мъж на прага. Вдигнатите нагоре вежди изразяваха изненада.
— Барбро, този господин е от полицията. Искаше да види господин Пелинг — обясни госпожа Лундии.
— Господин Пелинг спи — отвърна момичето и се усмихна очарователно.
— Не можете ли да го събудите? — със стиснато гърло попита Барлсон.
— Да го събудя ли? — Барбро се усмихна още по-лъчезарно. — Съжалявам, господине. Не мога да го събудя. Господин докторът инжектира на господин Пелинг венозно силна доза ларгактил. Господин Пелинг ще се събуди едва утре сутринта. Ако по някакво чудо дойде на себе си по-рано, ще бъде с помрачено съзнание. Затова трябва да дежуря край него през цялата нощ.
— Както виждате, господине — остро забеляза госпожа Лундин, — бях права, като ви казвах, че не можете да разговаряте днес с господин Пелинг.
— В такъв случай бих искал да се видя с госпожа Матсман.
— Не знам дали доктор Торсо ще ви пусне при пея, но можем да опитаме. Да вървим в здравната служба.
У Барлсон дремеше скритата надежда, че поне доктор Торсо ще бъде облечен, но и тя се оказа напразна. Доктор Торсо, висок, мустакат дебелан на средна възраст, беше гол като всички останали обитатели на клуба, които първият криминален асистент беше срещнал досега. Той стоеше до вратата на болничното отделение и веднага започна остро да протестира, загдето нарушават спокойствието на неговата пациентка:
-— Бетан е в състояние на шок, има треска, но поради известни медицински съображения сега още не мога да й дам успокоителни средства. Моля ви, не я измъчвайте допълнително…
Неотстъпчивостта на доктора сломи самата госпожа Матсман, която се намеси в разговора:
— Чичо! Веднага пусни господина от полицията. Ако не го пуснеш, на секундата смъквам превръзката! — В долитащия иззад открехнатата врата глас звучеха истерични нотки.
Макар и неохотно, доктор Торсо се подчини на желанието на племенницата си, но лицето му запази неодобрителния си израз.
— Обаче съвсем за кратко — измърмори той. — Умолявам ви. господине, говорете с нея възможно най- кратко. Тя наистина е в състояние на шок!
Естествено госпожа Матсман също нямаше върху себе си никакви дрехи. Беше хубава, добре сложена млада жена със светла коса. На бузите й бяха избили ярки червени нетна, а очите й трескаво блестяха. Лежеше на бялата болнична кушетка. Дясното й бедро беше превързано с дебели пластове бинт, свързан с някаква телена конструкция, която държеше целия крак неподвижен.
— Виждате ли как ме нареди! — възкликна тя ядосано, посочвайки превръзката.
Барлсон реши, че тя говори за Пелинг, но от последвалите думи излизаше съвсем друго:
— Казах му да не слага тези ужасни телове! Сега не мога да се помръдна!
— Кракът ти трябваше да бъде закрепен неподвижно, Бетан — меко й обясни доктор Торсо, — и трябва да остане неподвижен. Утре вечер ще снемем теловете, но дотогава трябва да лежиш, без да мърдаш.
Госпожа Матсман не намираше това за абсолютно непроходимо и изрази мнението си доста рязко.
После си спомни за присъствието на Барлсон:
— Господине, само не затваряйте Уве. Той е нещастно момче, аз постъпих много непочтено е него. Напълно го разбирам. Впрочем той съвсем не искаше да ми причини зло, господине. Просто нервите му изневериха! Господине, много ви моля, не му слагайте белезници!
Барлсон увери горещо младата жена, че засега няма намерение да оковава в белезници господин Пелинг, и я помоли накратко да разкаже какво в същност се е случило.
В общи линии нейната версия съвпадаше с разказа на госпожа Лундин, е тази разлика, че тя беше склонна да преценява постъпката на Пелинг много по-снизходително. Поемаше изцяло вината върху себе си, като твърдеше, че със своето поведение е нарушила равновесието на чувствителния, отчаян и отгоре на всичко пиян младеж.
Барлсон изслуша съсредоточено всичко, което имаше да му каже, любезно й поблагодари и вече се беше насочил към вратата, когато госпожа Матсман го спря с внезапен вик. Същевременно се опита и да се надигне, с което предизвика явна уплаха у брадатия доктор.
— Господине! Моля ви, почакайте, имам към вас голяма молба!
Той услужливо се спря до вратата.
— Става дума за Егил, съпруга ми. Той е много разтревожен и се страхувам, че ще направи някоя глупост. Този идиот, чичо ми — тя показа доктора с пръст, — не го пусна да остане при мен. Не знам какво може да измисли Егил, докато сели сам в бунгалото, но едва ли ще е нещо много умно. Може да му хрумне например да се обади по телефона в Стокхолм на министъра на вътрешните работи, за да изпратят полиция да задържи Уве или нещо също толкова идиотско! Моля ви, бъдете така добър, отбийте се сега при Егил. Успокойте го мъничко, кажете му, че полицията вече знае за случилото се и че аз се чувствувам добре. Чичо ми не щя да си направи труда да отиде при него!
— Разбери, Бетан — все така меко проговори доктор Торсо, — не мога да те оставя сама. Ти си в
