състояние на шок, а успокоителни средства мога да ти дам едва след два часа, в полунощ…
— Глупости! — кресна Бетан. — Не искаш да отидеш при Егил, защото не ме обичаш! Никога не си ме обичал! Такъв чичо е по-лош от чума!
Уплашен да не бъде принуден да стане свидетел на неприятна семейна сцена, Барлсон побърза да я успокои, че незабавно ще посети господин Матсман. Сбогува се учтиво и веднага се оттегли.
Пред входа го чакаше госпожа Лундин, която доктор Торсо не беше пуснал в болничното отделение.
— Е, как е, доволен ли сте от разговора? — попита със скептична усмивка.
— Да, госпожо. Искам само да посетя и господин Матсман.
Тя охотно се съгласи:
— Заповядайте, бунгалото му е недалече оттук. И аз самата исках да отида при него. Горкичкият, сигурно е много разстроен. Впрочем никак не се учудвам.
Пак тръгнаха по посипаната с пясък алея. Барлсон, който потрепера от нощния хлад, не можа да сподави въпроса:
— Наистина ли не ви е студено? Госпожа Лундин се разсмя весело.
— Младежо, ако решите да станете натурист, сам ще се убедите, че след два–три сезона температура като днешната изобщо няма да вя прави впечатление.
Спряха до бунгало, разположено до стъблото на някакво голямо, разклонено дърво. Прозорецът беше осветен. Този път госпожа Лундин почука и едва след като се чу глас, приканващ ги да влязат, натисна дръжката.
Барлсон очакваше да види поредния човек без дрехи и затова, честно казано, изпита нещо като облекчение, когато се оказа, че господин Матсман е облечен в мек халат с вишнев цвят. Той лежеше на дивана с чаша в ръка, а на масичката имаше наполовина изпразнена бутилка, в която плаваха някакви тревички. Барлсон веднага позна питието. Беше полска водка, чиято реклама гласеше, че съдържа екстракт от любимата трева на полските зубри.
Егил Матсман беше прехвърлил петдесетте. Доста посребрената му коса беше разрошена, а обгореното от слънцето сухо лице изразяваше тревога.
— Станало ли е нещо? — Той нервно остави чашата. — Как е Бетан? По-зле ли е?
Барлсон побърза да обясни, че госпожа Матсман се чувствува добре, той тъкмо е бил при нея, и че е представител на полицията в Истад.
Матсман веднага се успокои.
— От полицията ли сте? Чудесно! Надявам се, че ще се заемете с този тип, който се представя за художник. Бетан е сантиментална и не искаше да уведомяваме полицията. Страхувах се, че онзи самонадеян глупак, чичо й, който не ми позволи да остана при нея, ще се поддаде на молбите й и няма да уведоми властите. Впрочем вие мислите ли, господине, че този мустакат шарлатанин ще осигури на Бетан необходимото лечение? Решил съм да настоявам на своето и категорично да поискам Бетан да бъде преместена в болница. Но тя е толкова своенравна и капризна… — Гласът на милионера неочаквано затрепери.
Сега изобщо не приличаше на човек, чиито решения могат да обърнат с главата надолу цялата икономика на кралството, на човек, чието име се споменава по борсите в цял свят с естественото уважение, което донасят парите и успехът.
— Не знам, господине — искрено си призна Барлсон. — Не мога да преценя медицинските умения на доктор Торсо, по доколкото можах да видя съпругата ви, нейното състояние едва ли изисква незабавно преместване в болница…
— Доктор Торсо — подчерта мълчалата досега госпожа Лундин — е опитен лекар. Можете да му гласувате доверие, господин Матсман.
— О, нима? — скептично възрази милионерът, но личеше, че вече е по-спокоен.
Покани ги да седнат и им предложи по чаша полска водка. Отказаха любезно, но категорично. Разговорът не продължи дълго. Господин Матсман не внесе нищо ново към онова, което криминалният асистент знаеше за разигралите се в клуба събития. Неговите изказвания по принцип се свеждаха до твърдението, че психопати като този невменяем хлапак Пелинг представляват опасност за обществото и затова трябва да бъдат изолирани в психиатричните заведения.
Като излязоха от бунгалото па Матсман, госпожа Лундин попита:
— Какво следва да направим сега по програмата ви?
Барлсон се усмихна:
— Сега ще си отида у дома и ще се наспя като хората. Утре сутринта пак ще дойда при вас и когато Пелинг се събуди, ще поговоря с него. Едва тогава ще реша какво да правя по-нататък.
— Надявам се, че няма да забравите обещаната дискретност — припомни тя, наблягайки на думата „дискретност“.
— Естествено, госпожо — увери я Барлсон. — Моят началник ми е възложил да приключа със случая възможно най-дискретно…
Завърна се в къщи малко след единадесет часа. Айа вече спеше. Като стъпваше на пръсти, за да не я събуди, той си приготви вечеря. После се изкъпа. През цялото време пред очите му подскачаха голи фигури и не можеше да се освободи от тези натрапчиви картини. Тихо влезе в спалнята и полекичка се напъха под завивките до Айа. Оказа се, че тя не спи.
— Къде е скитал моят господар и повелител до този късен час? — шеговито попита Айа и силно се притисна до него. — Чаках те…
За миг първият криминален асистент Пер Барлсон изпита огромно желание да й разкаже къде е бил и какво е видял там. Но това желание трая само миг. Почти веднага той забрави за него.
Беше много рано. Утрото беше мрачно, а по тревата блестеше сребриста роса. Няколко мъже в цивилни дрехи стояха пред буталото на семейство Матсман в „Слънчев клуб“. Наблизо се въртяха възбудени групички нудисти — мъже, жени и деца. От морето духаше остър, неприятен вятър и затова три явно по- неиздръжливи натуристки бяха облекли жилетки. Но само жилетки, нищо повече.
Сред цивилните пред бунгалото бяха първият криминален асистент Пер Барлсон, неговият началник, полицейският съветник Юнг, и още няколко служители от дирекцията па полицията в Истад.
Полицейският съветник Юнг пушеше пура и приличаше на дете, изгубило се в тъмна, гъста гора. Барлсон изглеждаше недоспал, не беше се избръснал. Някои от полицаите дискретно се прозяваха.
Към групата полицейски служители се приближи с достойнство госпожа Лундин, изправена и напълно без дрехи.
— Господа, установихте ли вече нещо? — прояви интерес тя. — Смятам, че имам право да задам този въпрос, тъй като нещастният случай е станал на територията на клуба, на който имам честта да бъда председателка.
Полицейският съветник Юнг за малко не глътна пурата си, задави се и отвърна:
— Рано е да се говори за това, госпожо. Тук сме едва от един час… Но вие, ееее, като председателка на този клуб, ще бъдете ли така любезна да разпоредите всички тези хора — той описа с ръката си кръг — да се пооблекат поне мъничко?
— Не, господине — категорично отсече госпожа Лундин, а от гласа й повя хлад. — Тези хора са заплатили по няколкостотин крони, за да могат да ходят без дрехи. И ще ходят. Никаква полиция няма право да им заповядва да се облекат. Живеем в свободна страна и вие като представител на властта не трябва да забравяте този факт…
Юнг се опита да смекчи ситуацията:
— На мен лично, госпожо, те изобщо не ми пречат. Става дума за моите момчета… Разбирате ли, госпожо, те не са свикнали…
— Трябва да свикнат — още по-остро отсече госпожа Лундин.
Юнг измънка нещо под носа си и разговорът приключи. Госпожа Лундин не проявяваше никакво желание да напусне компанията на полицаите.
