Вратата на бунгалото се отвори. Показа се лицето на млад човек с грижливо изпипана прическа. Той се обърна към Юнг:
— Шефе, можете да влезете.
Госпожа Лундин остана пред входа. Останалите влязоха. Вече бяха надникнали в бунгалото след пристигането си в клуба, но само за миг. Веднага се оттеглиха, за да могат да пристъпят към работата си техниците. Сега те бяха привършили и прибираха апаратурата си. Следите от работата им във вид на килограми сребрист прах за откриване на отпечатъци от пръсти се виждаха навсякъде. Свършил беше своята работа и полицейският лекар, доктор Ефсинг. Той също прибираше инструментите сй и меланхолично поглеждаше към Матсман.
Милионерът лежеше на дивана изпънат и студен. Вишневият му халат беше широко разгърнат, а на гърдите му, покрити с гъсти косми, се чернееше голямо, хванало коричка петно. По лицето на Матсман нямаше нито болка, нито страх. На него беше застинал само изразът на безгранично удивление.
— Значи, така — започна доктор Ефсинг. — Стреляно е точно в сърцето му от съвсем малко разстояние с голямокалибрено оръжие. По краищата на раната има сажди и неизгорели зрънца барут…
— Сигурно е видял убиеца си — забеляза Барлсон.
— Положително — съгласи се Юнг. — И както се вижда на приложената илюстрация — той посочи лицето на мъртвеца, — много се е учудил, като го е видял. Не е успял дори да се уплаши. Само е бил изненадан…
— При това не се е съпротивявал — допълни лекарят. — Не установих по тялото му никакви следи от борба.
— Кога е станало това? — попита криминалният асистент.
Лекарят се позамисли:
— Трупното вкочанясване е доста напреднало. Смъртта е настъпила вчера вечерта, някъде, да кажем, между девет и единадесет часа. И по-скоро към единадесет, отколкото към девет.
— Няколко минути след десет часа аз разговарях с него. Беше си съвсем жив — обясни Барлсон.
— Е, най-сетне нещо конкретно — зарадва се съветникът. — Така установяваме доста точно кога е извършено престъплението…
— Смъртта е настъпила наскоро след като аз напуснах клуба — уточни Барлсон.
— При създадената ситуация, имайки пред вид всичко, което ти ми разказа за вчерашните събития, ще трябва по-бързичко да поговорим с неуравновесения господин Пелинг. Ако, разбира се, отдавна не е духнал… — Той погледна с упрек към Барлсон. — Синко, трябваше да имаш малко повечко ум в главата си и да не позволиш да те подведе този негов сън. Трябваше да ти хрумне, че безумецът, който се е опитал да застреля съпругата, ще се опита да види сметката и на съпруга…
Барлсон се изчерви:
— Шефе, Пелинг не е избягал. Още щом пристигнахме тук сутринта, изпратих двама полицаи при него. Единият се върна и ми докладва, че Пелинг спи в бунгалото си, а другият остана да пази пред вратата.
— Таман навреме — продължи да мърмори Юнг. — Не днес, вчера трябваше да го пазите. Ти знаеш ли — изведнъж повиши глас той — в каква история сме се нахакали?! Ти даваш ли си сметка какво ще ни се стовари на главите след няколко часа? Не виждаш ли вече заглавията във вестниците — „В лагера на нудистите — убит милионер“ или „Кой уби най-богатия нудист па Швеция“? Не си ли мислиш, че след няколко часа ще напълним гащите от страх пред специалната комисия от министерството на вътрешните работи, изпратена да контролира разследването? Човече, каква каша забърка ти!
— Предлагам, шефе — спокойно рече Барлсон, — все пак да отидем при Пелинг. Вайканията няма да ни помогнат…
Тръгнаха към Пелинг.
Гол, с разчорлена коса и разрошена брада, той седеше на дивана със скръстени крака и се взираше в тях със замъглен, отсъствуващ поглед. Медицинската сестра госпожица Барбро ги посрещна с израз на любопитство върху хубавото й лице. Книгата, която Барлсон още вчера беше забелязал, сега лежеше на коленете й. Можеше да се прочете заглавието: Херберт Маркузе -— „Разум и революция“.
Юнг, когото видът на голите хора наоколо все още шокираше, застана на прага като истукан, вторачен в хубавата сестра. Особено силно впечатление му направи блестящата със стерилна чистота касичка, прикачена кокетно върху нейната тежка, златна коса.
Барлсон се обади пръв:
— Ние сме от полицията. Искаме да зададем няколко въпроса на господин Пелинг.
В угасналите, замъглени очи на художника проблеснаха живи огънчета.
— А, вие сте от полицията. Разбирам. Чудесно разбирам. На ваше разположение съм. Знам, че съм престъпник, и ще понеса всички последствия от своите действия…
Полицейският съветник Юнг изведнъж придоби дар-слово:
— Значи, признавате, че днес през нощта сте застреляли някой си Егил Матсман? Същевременно предупреждавам ви — прибави той със служебен тон, — че не сте длъжен да отговаряте на въпроси, които могат да утежнят положението ви, и че можете изобщо да не отговаряте на никакви въпроси без присъствието на адвоката, който сам си изберете…
Пелинг явно не чуваше думите на Юнг. Лицето му болезнено се изкриви и той изфъфли:
— Матсман?… Какъв Матсман? Нали аз стрелях в Бетан… — Изведнъж той рязко се оживи и завика: — Къде е Бетан?! Как е тя? Жива ли е?
Барлсон го прекъсна нетърпеливо:
— Моля ви, успокойте се. Госпожа Матсман се чувствува добре и доколкото ми е известно, няма никаква опасност за здравето й. Затова пък Егил Матсман е бил убит тази нощ. Във връзка с това…
— Матсман е убит?! — Пелинг не се опита да скрие задоволството си. — Така му се пада на този мръсник! Един мошеник по-малко на света! С огромно удоволствие ще нарисувам портрета на този, който го е пречукал!
— Съветвам ви — спокойно заяви Юнг, — да си контролирате езика. Подобни изявления могат да ви навредят. Ще отговорите ли на въпроса ми?
— На какъв въпрос? Какво искате от мен, по дяволите?
— Искам да отговорите на следния елементарен въпрос: убили ли сте вчера, между двадесет и два и двадесет и три часа, Егил Матсман, съпруг на жената, която сте ранили няколко часа преди това?
По лицето на Пелинг се изписа огромно учудване:
— Вие сериозно ли допускате, че съм видял сметката на този мръсник? — Позамисли се и добави: — Може и да съм го пречукал… Горях от желание да го убия, но нищо не помня… Последното, което е останало в паметта ми, е как онзи мустакат дявол ми инжектира някаква гадост… Преди това яката ме поступа… След това ме водиха някъде, а оттам нататък нищо не помня.
— Господа — намеси се медицинската сестра. — Мисля, че има някакво недоразумение. — Тя се усмихна лъчезарно. — Господин Пелинг не беше в състояние да застреля когото и да било вчера през нощта. Вчера следобед доктор Торсо му инжектира венозно ларгактил и господин Пелинг веднага заспа. Спа непробудно през цялата нощ. Събуди се преди двайсетина минути.
— През нощта не се ли е събуждал? Нито веднъж? — уточни подозрително Юнг.
— Инжектираният венозно ларгактил действува по такъв начин — започна да обяснява сестрата, — че…
Юнг я прекъсна не особено любезно:
— Госпожичке, ако искам да науча как действува ларгактилът, ще надникна в енциклопедията. В настоящия момент държа да науча само дали господин Пелинг се е събуждал през нощта.
— Не, господине. Господин Пелинг не се е будил през нощта. И не можеше да се събуди — прибави тя с видимо облекчение.
— Добре. Можете ли да потвърдите това?
— Да, господине. Седях край господин Пелинг цялата нощ.
— И не сте напускали стаята нито за миг?
— Ако трябва да бъда точна…
— Трябва да бъдете точна — измърмори заядливо съветникът.
— …излизах от стаята два пъти. Ходих в тоалетната. Всеки път съм отсъствувала не повече от четири–
