внимание.
След като изпрати полицаите, Барлсон се обърна към Юнг:
— Шефе, след около час ще знаем как стои въпросът с оградата. Какво ще нравим дотогава?
— А ти какво мислиш, че трябва да направим?
— Мисля, че няма да е зле да разменим няколко думи с госпожа Матсман.
— Правилно мислиш, синко. Преди всичко трябва да поговорим именно с госпожа Матсман.
Завариха госпожа Бетан Матсман в окаяно състояние. Телената конструкция, оплитаща крака й, й пречеше да се движи, но тя непрекъснато се надигаше от кушетката, с което предизвикваше острите протести на доктор Торсо. Естествено двамата продължаваха да бъдат без дрехи, а това предизвика поредния изблик на неудобство у полицейския съветник. Някак си не можеше да свикне да води нормален, делови разговор с хора без всякакво облекло.
— Искахме да поговорим с вас, госпожо Матсман — измърмори той под носа си.
Разплакалата млада жена погледна към него унесено:
— С мен ли? Защо с мен? Нали го задържахте… Какво мога да ви помогна аз… Задържали сте го… но той… той не е в състояние да отговаря за действията си… Аз съм виновната… Не разбирате ли, дявол да го вземе — кресна тя изведнъж, — че само аз съм виновна! Той е толкова чувствителен и безпомощен… а аз…
Юнг я прекъсна плахо:
— Госпожо, много се извинявам, но аз не разбирам за кого говорите…
— Как за кого! Не ме лъжете, лицемери такива! Оковали сте момчето в белезници, а сега разигравате пред мен комедия! Мразя ви!
— Госпожа Матсман смята — предпазливо обясни Барлсон, — че ние сме задържали Уве Пелинг по обвинение в убийството на нейния съпруг. Поне така ми се струва.
Юнг си отдъхна с облекчение и побърза да изясни:
— Госпожо, господин Пелинг не е арестуван. Нямаме никакви основания да направим това. Господин Пелинг има великолепно алиби за критичния период. Мисля, че той не е виновен.
Думите на Юнг полека-лека стигнаха до съзнанието на госпожа Матсман. Тя отново се опита да се надигне и отново доктор Торсо решително протестира. Той изтича до племенницата си, прегърна я с деликатен, но нетърпящ възражения жест и пак я положи на кушетката:
— Лежи си спокойно, Бетан. Наистина не трябва да сядаш.
Този път Бетан послушно легна. На лицето й, напрегнато от болезнена гримаса, се изписа израз на облекчение и спокойствие:
— Истина ли е? Уве наистина не го е направил, нали?
— Не е можел да го направи, госпожо — търпеливо й обясни Юнг. — Засега господин Пелинг е извън всякакво подозрение. Ще трябва само да понесе отговорността за вашето раняване.
— Не искам да носи отговорност за мен. Вината беше само моя.
— Дали господин Пелинг ще бъде обвинен в нанасяне на тежка телесна повреда, или не, ще реши прокурорът. Аз не се занимавам с това. В своя рапорт само излагам фактите. Вашите показания пред прокурора също ще бъдат много важни. А сега искам да поговоря с вас по други въпроси.
Доктор Торсо се намеси:
— Господине, обръщам ви внимание, че моята пациентка е в много тежко психическо състояние. Вчера тя преживя сериозно нараняване, беше в състояние на шок. Едва в полунощ й дадох приспивателно. Дотогава тя много се измъчи, физически и психически. После заспа. А като се събуди сутринта, веднага й съобщиха, че съпругът й е мъртъв. Това предизвика нов шок. При това положение аз решително настоявам да отложите разпита.
— Нямам намерение да разпитвам госпожа Матсман — обясни любезно полицейският съветник, — искам просто да поговорим.
— Чичо, не се прави на глупак! — викна госпожа Матсман. — Мога да разговарям с всеки и за всичко. Мога и да бъда разпитвана. Питайте, господине.
Доктор Торсо вдигна рамене и отстъпи към малката масичка, на която беше оставена неговата черна лекарска чанта. Хвана дръжката н и заяви:
— От медицинска гледна точка трябва да РИ предупредя, че госпожа Матсман не е в подходящо за разпит състояние.
Съветникът Юнг пренебрегна неговата забележка:
— Готова ли сте да отговаряте на въпросите ми, госпожо?
— Да, господине. Моля ви, извинете ме за предишното ми поведение… Ще се постарая да отговоря изчерпателно на всички ваши въпроси.
— Много ви благодаря. Започваме от един прост и чисто формален въпрос. Излизали ли сте от това помещение вчера между двадесет и два и двадесет и три часа?
— Ами че това е невъзможно! — с разпален глас отвърна госпожа Матсман. — Погледнете само крака ми! — Тя посочи превръзката и теловете. После добави: — Впрочем, сигурно не подозирате, че съм убила съпруга си!
— Госпожо Матсман, аз не подозирам никого. Задължен съм да задам този формален въпрос на всички. На него ще трябва да отговорят всички обитатели на „Слънчев клуб“. Налага се.
— Що се отнася до Бетан — намеси се доктор Торсо, — можете да бъдете сигурни, че не е нализала от тази стая. Физически невъзможно е, Освен това аз през цялото време бях при моята пациентка. Докато й подействуваха успокоителните средства, които й дадох в полунощ, не съм се отдалечавал от нея пито за секунда.
— Значи, докога? — любезно, но настойчиво попита Юнг.
— Бетан заспа някъде към един часа. Изчаках още петнадесетина минути и излязох на двора да глътна малко чист въздух.
Доктор Торсо продължаваше да си играе с дръжката па лекарската чанта.
— Много ви благодаря — сведе глава Юнг. — Много ни помогнахте, господине. Сега отново се обръщам към вас, госпожо. Да имате представа кой би могъл да убие съпруга ви?
Госпожа Матсман пак го погледна със замъглен поглед:
— Кой е убил Егил ли? Кой може да е убил Егил?… Не знам, господине… нямам представа… Естествено най-напред си мислех, че… — Тя млъкна и захапа устни. — Впрочем вие знаете какво си мислех… Но за щастие не съм била права…
— Чудесно ви разбирам. Знам кого сте подозирали. И беше естествено да си го помислите. Но сега, когато знаете, че тези подозрения са били безпочвени, опитайте се да се съсредоточите върху моя въпрос. Съпругът ви страхуваше ли се от нещо? Имаше ли врагове?
— Егил да се е страхувал?… Не, не вярвам да се е страхувал от когото и да било… Той беше толкова самоуверен… с добро самочувствие… — Замисли се за миг. — Не — заяви категорично. — Егил не се страхуваше от нищо на света. Не би било в неговия стил. Господине, Егил беше твърд човек — тя неочаквано промени тона си, — много твърд човек. Понякога дори ме плашеше…
— Л врагове? — напомни й Юнг. — Имаше ли врагове господин Матсман?
— Врагове ли? Не знам, господине. — Тя безпомощно разпери ръце. — Сигурно е имал врагове. Той развиваше толкова оживена дейност… Само че аз, господине, бях твърде далече от неговия делови живот. Наистина твърде далече. Господине — в гласа й прозвуча смущение, — аз се омъжих за него само преди един месец… Егил не беше успял да ме въведе в деловите си контакти. Просто нямахме време за това… Не знам дали ще мога да ви помогна. Може би в миналото на Егил е имало нещо, което е станало повод за убийството… Но аз нищо не знам, наистина нищо не знам…
Юнг се почеса разочаровано по бузата.
— Жалко. Много жалко, че не можете да ни помогнете, госпожо. Но аз мога да ви обещая — гласът му беше твърд като стомана, — че ние ще направим всичко, което е по силите ни, за да бъде наказан убиецът. Мога да ви уверя…
Двамата се приготвиха да си тръгват, когато изведнъж госпожа Матсман ги спря с възбудено възклицание:
— Чакайте, господа! Спомних си нещо, което може би е важно! Бях забравила за него, защото беше
