толкова глупаво и дребно… Поне тогава ми се стори глупаво и дребно.
Полицейският съветник се спря на прага:
— Слушам ви.
— Заедно с поздравленията по случай нашата сватба изпратиха на Егил смъртна присъда… Това му направи много силно впечатление…
— Какво? Смъртна присъда ли?
— Някакво ужасно глупаво анонимно писмо. Егил ми го показа, преди да го изхвърли в коша.
— Какво пишеше там?
— Горе-долу нещо такова:
— Не съм чувал за никаква Народна армия за освобождение на Швеция — замислено каза Юнг. — Не вярвам да съществува изобщо.
— Егил каза същото. Дори ми обясни, че шегата е глупава, но не съвсем лоша, и ако шегобиецът я повтори пред някой по-страхлив човек, ще може добре да се посмее, като гледа как нещастникът се пече на огън от страх.
— Господин Матсман подозираше ли кой може да си е направил тази шега?
— Не. Егил сигурно щеше да ми каже, но и той не се досещаше. Само се смееше, че ако можел да отговори на този шегобиец, също щял да му изпрати присъда. Само че подписана от „Комитета на световната революция“…
— Какво стана с анонимното писмо?
— Егил го накъса и го изхвърли в коша.
— Много жалко. Трябваше все пак да уведомите полицията. Никога не бива да се колебаете дали да уведомите полицията, или не — в устата на съветника Юнг това твърдение прозвуча като сентенция, — по- добре е да получим сто фалшиви сигнала, отколкото да пропуснем един верен. Виждал ли е анонимното писмо някой друг освен вас и съпруга ви?
— Не, господине. Анонимното писмо пристигна с личната поща на Егил, която той отваряше в мое присъствие.
— Много ви благодарим за информацията — любезно се сбогува Юнг, — възможно е тя да ни помогне в по-нататъшното разследване.
Излязоха навън. Дъждът продължаваше да вали. Дори се беше засилил. Обитателите на клуба бяха изчезнали. Барлсон вдигна яката на сакото си и рече:
— Значи, шефе, все пак тупамароси.
— И то наши, родни тупамароси.
— Вярвате ли в това?
— Не особено, синко. Но дали вярвам, или не — в случая няма никакво значение. Госпожа Матсман ни информира официално, че нейният съпруг е получил писмо със заплахи. Не можем да си затворим очите пред това изявление. Представяш ли си какво ще стане, синко, ако в Стокхолм разберат, че сме се отнесли с пренебрежение към показанията на госпожа Матсман? Ще трябва да се сбогуваме със службата си. За теб е по-лесно, ти си по-млад и по-практичен, но аз не умея да правя нищо друго освен това, което правя сега. Ужасно неприятно ще бъде, ако ме изхвърлят от полицията…
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам, шефе.
— Да се надяваме, но сега за сега да отидем някъде, където не вали, и спокойно да обмислим какво да правим по-нататък.
Решиха да отидат в канцеларията на клуба.
Юнг започна да се оплаква:
— Да имаше малко бира… Жалко, разпоредбите са неумолими, а случаят е прекалено сериозен, за да можем да си позволим да ги нарушаваме дори в детайли. Ако онези тъпоглави кретени от Стокхолм подушат, че сме водили разследването — както те красиво биха определили това — „под влиянието на алкохол“, то… Не ми се ще да говоря какво ще стане тогава… — Изведнъж той се оживи от внезапен прилив на енергия. — Е, синко, стига сме си губили времето. Захващаме се за работа. Ти какво предлагаш?
Барлсон се беше отпуснал удобно в креслото, същото, в което предния ден, по време на разговора с госпожа Лундин, беше седял като на тръни. Запали цигара и продължи тъпо да се вглежда в завесите.
— Синко, не спи — ядоса се съветникът, — времето си тече, след един час ще ни се изтърсят на главата ония фукльовци от Стокхолм. Трябва дотогава да развием някаква дейност, щото лошо ни се пише. Във всеки случай трябва да им представим някакъв разумен план за действие…
— Планът е готов — прекъсна го Барлсон. — Трябва първо да се свържем със специалния отдел в Стокхолм и да им кажем за анонимното писмо. Може би ще знаят що за чудо е тази „Народна армия за освобождение на Швеция“. Те имат в картотеките си всички налудничави организации и организацийки, дори най-секретните, за чието съществуване не знаят дори самите им членове… Това е първото, което трябва да направим. Второ, веднага трябва да помолим госпожа Лундин да ни даде пълен списък на членовете на клуба и на всички лица, които понастоящем се намират на територията му. След това трябва солидно да ги разпитаме. Всеки трябва да представи достоверно алиби за критичния период. Е, и накрая трябва да разберем как стои въпросът с живия плет…
— Тогава какво чакаме? — разбърза се Юнг. — Да издирим незабавно онази дърта вещица…
— Шефе — Барлсон ни най-малко не промени удобното си положение в креслото, — ще имаме време да поговорим с госпожа Лундин. Сега искам да ви кажа какво ми се върти в главата… Разбира се, нямам доказателства, че така е било наистина — побърза да се застрахова той, — всичко, което ще ви кажа, е само продукт на моето въображение. Във всеки случай струва си да помислим върху тази възможност. В цялата тукашна история има няколко подробности, които не ми дават мира и донякъде пасват на моята концепция.
— Казвай, синко — сериозно отговори Юнг и извади от джоба си поредната пура. — Слушам те с огромно внимание.
Наистина слушаше внимателно и не го прекъсваше. А когато Барлсон млъкна, лицето на полицейския съветник Юнг не изразяваше нищо, което би позволило да се прецени какво впечатление са му направили разсъжденията на неговия подчинен.
— Ама и ти имаш едно въображение! Жалко, че се затриваш в полицията. На твое място веднага щях да си подам оставката и щях да се заловя с друга работа. Би могъл например да пишеш за вестниците романи с продължение или да организираш фирма за експлоатиране на каменни въглища на Луната…
— Шефе — възрази засегнат Барлсон, — аз все пак мисля, че концепцията ми е логична! Не виждам грешки в нея. Във всеки случай тя изяснява как човек без дрехи е можел да влезе с пистолет в бунгалото на Матсман, без да събуди неговите подозрения.
— А нима аз съм казал, че е нелогична? Нещо повече, синко, тази твоя концепция страшно много ми харесва! Работата е там, че никой никога няма да докаже нейната правота! Ако наистина се е случило това, което ти предполагаш, то ще бъде най-хитрото престъпление, с което съм се сблъсквал през живота си. Обаче — той видимо посърна, — няма начин да се докаже правотата й!
— Убиецът сигурно е допуснал някаква грешка, която все още не знаем, но можем по-късно да открием. Може да го подведат нервите… или прекалената самоувереност…
Юнг изтърси пепелта от пурата си с примирен вид:
— Само си говорим така, синко. Не е вярно, че няма идеални престъпления. Като поживееш малко повечко, ще видиш много случаи, при които не можеш нищо да докажеш, нито пък да обвиниш престъпника в нещо. Аз самият съм виждал вече няколко такива престъпления. Ето ти сега още едно…
— Трябва да намерим пистолета, с който си е послужил убиецът — подсети го Барлсон.
— Ти да не си въобразяваш, че той ще го държи все още на същото място?
— Не, шефе. Вероятно пистолетът е бил хвърлен някъде из шубраците, а следите по него са старателно изтрити. Но той трябва да е някъде наблизо и ние ще го намерим. Когато имаме вече оръжието, ще се опитаме да разкрием миналото му. Ще издирим кои са били предишните собственици…
— Дрън-дрън, синко! — Юнг се задави с дима. — Онзи, който е можал да измисли такъв план, сигурно се е подсигурил и откъм тази страна. Гарантирам ти, че няма да намериш и най-малка връзка на оръжието с
