лицето, което ни интересува!
— Обаче трябва да опитаме, шефе — несигурно настоя Барлсон. — Пък и нали все трябва да започнем от нещо…
— Ясно! Няма ти да ме учиш! — изръмжа Юнг и притисна недоизпушената пура в пепелника на бюрото.
На вратата се почука.
Двамата мъже светкавично обърнаха глави. Вратата леко изскърца и на прага застана госпожа Лундин. На главата си беше поставила качулка, която да пази от дъжда старателно направената й фризура, но иначе госпожа Лундин се оказа образцова и издръжлива натуристка. Капките вода се стичаха свободно по голото й тяло.
— Мога ли да вляза? — попита тя любезно. — Няма ли да ви преча, господа?
— Заповядайте, разбира се, че не — побърза да отвърне Барлсон, отменяйки началника си, който при вида на мократа госпожа Лундин се беше превърнал в статуя.
Тя обясни:
— Исках да взема едни документи. — Приближи се до бюрото и отвори чекмеджето.
— Не знаех, че сте тук — продължи, —- затова изпратих Барбро в здравната служба. Мислех, че все още разговаряте с госпожа Матсман. Малката искаше да говори с вас, господа. Каза ми, че си е спомнила нещо важно, затова…
Двамата скочиха и си размениха многозначителни погледи.
— Къде казвате, че я изпратихте? — почти изкрещя Юнг.
— В здравната служба, при госпожа Матсман. Мислех, че вие…
Не и позволиха да довърши. Изтичаха на двора, под дъжда, като дори не затвориха вратата. Госпожа Лундин стоеше до бюрото и с нямо недоумение се взираше в отворената врата. Не беше свикнала мъжете да приключват разговора с нея по подобен начин.
Те дотичаха до сградата на здравната служба задъхани и мокри. Барлсон силно почука. Влязоха, без да чакат покана. Госпожа Матсман все така лежеше на кушетката и пушеше. Доктор Торсо пиеше мляко от висока стъклена чаша. Погледите им се насочиха към полицаите.
— Станало ли е нещо? — попита доктор Торсо.
— Не, господине — отвърна Юнг, — просто дойдохме да видим дали госпожица Барбро не е тук.
— Барбро ли? — учуди се лекарят. — Смятах, че тя ви е открила.
— Търсеше ли ни?
— Да, господине. Моята сестра беше тук преди петнадесет, е може би. преди двадесет минути. Нали беше тук преди около петнадесетина минути? — обърна се към госпожа Матсман.
— Да, нето такова — потвърди тя и продължи да пуши.
— Какво искаше вашата сестра?
— Беше много, много разтревожена. Просто не можах да я позная. Тя обикновено е толкова спокойна и уравновесена…
— И какво искаше от вас госпожица Барбро? — настояваше полицейският съветник.
— Каза ми, че иска да признае нещо пред полицията. Така каза, нали, Бетан?
— Да, чичо.
— Осведомих я, че сте излезли оттук преди половин час. Изтича навън да ви търси… Не знам къде е сега. Сигурно ви дири из клуба. Беше много нервна… Трябва да я потърсите…
— Със сигурност ще го направим! — викна Барлсон вече отвън. — Благодарим за информацията!
Намериха я след няколко минути.
Болничното отделение на „Слънчев клуб“ беше просто претъпкано. Само две лица бяха облечени — първият криминален асистент Барлсон и полицейският съветник Юнг. Останалите, както се полага на истински членове на „Слънчев клуб“, бяха без дрехи. Изисканата госпожа Лундин пушеше своята вечна цигара, доктор Торсо нервно сумтеше, като преплиташе и разплиташе на корема си своите къси, дебели пръсти, госпожа Матсман беше бледа и разчорлена. Червенокосият, брадат Уве Пелинг беше приклекнал до кушетката на госпожа Матсман и не отделяше от нея тъп поглед.
— …Както ви е известно — продължи съветникът Юнг, — случи се ново нещастие. Вече трето през последното денонощие. Госпожица Барбро Хансон се самоуби. Понеже вие, присъствуващите тук, сте последните лица, които са я видели жива, ще ви помоля да ми разкажете за последните часове от живота й. Може би пръв ще вземе думата господин Пелинг.
Пелинг се сепна в унеса си, но му трябваше доста време, докато разбере какво се иска от него.
— Нищо не знам… — измрънка той. — Когато господата от полицията излязоха от бунгалото ми, Барбро каза, че в същност нейното дежурство вече привършва и че ще си отиде…
— Разтревожена ли беше? — наблегна на въпроса си доктор Торсо. — Много разтревожена?
— О, да! — рязко се оживи Пелинг. — Беше много разтревожена! После веднага си тръгна… и останах сам. — Гласът му внезапно се пречупи.
— Благодарим ви, господине — Юнг сведе любезно глава. — Сега е ваш ред, госпожо Лундин.
Госпожа Лундин вдигна ръце с онова характерно движение, което неизменно напомняше на Барлсон за лешояда, изпробващ крилата си.
— Вече ви казах всичко, което имам за казване. Срещнах Барбро до столовата. Каза ми, че искала да се види с вас, защото си е спомнила нещо. Изпратих я към здравната служба. Не правеше впечатление на разтревожена. Стори ми се по-скоро уморена и неспала…
— Благодаря ви. — Сега Юнг се обърна към доктора. — Ваш ред е, доктор Торсо.
Докторът повтори онова, което бяха чули от него, когато търсеха медицинската сестра. Нищо ново нямал да прибави. Госпожа Матсман мълчаливо кимаше в потвърждение на неговите думи.
— Да — рече Юнг, — това май че е всичко. Жалко, че никой не си спомня нещо повече. А то би могло да бъде твърде важно в светлината на някои неизвестни ви обстоятелства. Така например в заеманото от госпожица Барбро бунгало, под възглавницата на леглото, на което я намерихме, имаше скрит пистолет. Разбира се, рано е да се вадят каквито и да било заключения, обаче може да се предполага, че именно с този пистолет е стреляно вчера. На него имаше заглушител…
— Какви ги приказвате! — викна госпожа Лундин без всякаква изисканост. — Невъзможно! Барбро! Това момиче да е убило… — Тя млъкна и се загледа недоверчиво в Юнг.
Мълчание. Чуваше се само дишането на събраните хора н скърцането на столовете. Пръв се съвзе доктор Торсо.
— Значи, така — изрече той тихо, — тогава всичко започва да се изяснява… Горката Барбро… Извинявам -се, че говоря така, но аз имах слабост към това шантаво момиче. Никога не съм очаквал от пея такова нещо… Убила е господин Матсман, а после не е издържала нервното напрежение… Искала е да си признае, но сетне се е огънала и се е самоубила. Извинявам се, господине, по какъв начин е починала?
— Отровила се е. Сигурно не е страдала…
— Вие всички да не сте се побъркали? — Гласът на госпожа Лундин беше възбуден и писклив. — Наистина ли не сте с всичкия си? Барбро — убийца? Защо пък й е притрябвало да убива Матсман? Кога? Как?
— Госпожица Барбро — спокойно обясни Юнг, — е можела да застреля господин Матсман. Дежурила е до леглото на дълбоко заспалия господин Пелинг. Можела е във всеки момент да го остави сам, да иде при Матсман, да го застреля, а после да отиде в своето бунгало и да скрие там пистолета. Естествено ние не знаем какви са били мотивите за нейното престъпление.
— Може би ще се намерят и мотиви — едва чуто се обади госпожа Матсман. — Аз я познавах добре. Тя мразеше Егил. Мразеше го като символ на буржоазията и капитализма. По идеи Барбро беше крайна екстремистка.
— И вие предполагате, че е убила съпруга ви по идейни съображения? — скептично забеляза Юнг.
— Ох, не само по идейни съображения. Имаше и други причини. Но за тях ми е трудно да говоря. Наистина ми е трудно…
