Йежи Шеверски
Мъртвите не дават показания
или Убийство по полски
— Поручик Пьотр Барлич? — Гласът в телефонната слушалка беше ужасно бодър и делови.
Все още не разбирах какво става. Огледах се безпомощно наоколо и разтрих с опакото на ръката още сънените си очи. До мен лежеше Барбара. За щастие жена ми спи дълбоко и пронизителният телефонен звън не беше я събудил.
— Поручик Пьотр Барлич ли е? — Гласът в слушалката започна да проявява признаци на нетърпение.
Нямаше начин. Признах, че аз съм на телефона.
— Чудесно! — зарадва се непознатият. — Исках да ви уведомя, че другарят полковник ви чака в кабинета си.
— Сега веднага ли? — опитах се да се престоря на неимоверно учуден аз.
— Именно — потвърди гласът оттатък. — Вече изпратихме кола за вас. След няколко минути ще бъде пред блока ви.
— Добре — отговорих мрачно и затворих телефона.
После погледнах часовника. Беше три и половина. По това време през юни вече се развиделява, но завесите в спалнята бяха дръпнати и не можех да се порадвам на зората. Измъкнах се от леглото внимателно, за да не събудя Барбара. Не се измих. Винаги съм смятал сутрешния тоалет за свое свято задължение, но въпреки всичко нямам такава закалка, че да се мия и бръсна в три и половина часа сутринта.
Стъпвайки на пръсти, оставих на масичката до спящата Барбара надраскана набързо бележка с обяснения и изпълнен с най-лоши предчувствия, излязох от къщи.
Обещаната кола ме чакаше пред входа. В 3,50 бях в кабинета на шефа. Не знам кога спи нашият началник, но и сега изглеждаше съвсем свеж. Изгледа ме доста скептично със своите сиви, мъдри очи,
— Както виждам, не сте се обръснали, Барлич — отбеляза той заядливо и посегна към полуизпитата чаша кафе.
Не намерих за необходимо да започвам да споря по този въпрос. Би било абсолютно безсмислено. Стария беше великолепен човек, но си имаше една мъничка мания — смяташе, че милиционерският служител трябва да бъде винаги старателно избръснат. Винаги. Независимо от часа и от други обстоятелства. Затова дипломатично премълчах и спокойно го изчаках да продължи.
— Виждате ли — каза той, — имаме такъв случай… Вие ще се заемете с него. Поне засега. Убит е човек…
За това можех и сам да се досетя Нашият отдел се занимава главно с убийства.
— Позволявам си да ви припомня, другарю полковник, че от утре съм в отпуск… Може би…
— А! В отпуск ли сте? — учуди се полковникът, сякаш не беше парафирал собственоръчно преди два дни молбата ми. — Много се радвам. Отдавна ви се полагаше почивка. Ще заминавате ли някъде?
— Да, имам семейна карта за Аугустув признах аз с половин глас. — И багажът ни дори е опакован. Затова…
Полковникът остави чашата с кафето и се загледа в мен.
— Да, трудна работа. Естествено отпуск ви се полага. Но положението е такова, че съм останал съвсем без хора. Всички са решили точно сега и едновременно да почиват! И това е — изсумтя той ядосано. — Наистина нямам хора! — Шефът разпери ръце и ми се усмихна. — Разбира се, ако твърдо настоявате, ще излезете в отпуск от утре. Имате право.
Помислих си със страх какво ли ще трябва да изслушам от жена си, но знаех, че няма твърдо да настоявам. Такова нещо не беше в стила на работата в нашето управление. Затова само въздъхнах тихо и попитах:
— Кой е бил убит?
— Бях сигурен, че мога да разчитам на вас — усмихна се шефът. — Не се притеснявайте. Обещавам ви, че щом някой се върне от почивка, веднага ще му възложа този случай. А сега слушайте…
Колата спря пред вратичка в ограда от телена мрежа. Наблизо бяха паркирали още две милиционерски коли — полски фиат и ниса с големи бели букви МО1 отстрани. Зад оградата, сред боровете, се виждаше двуетажна дървена вила в закопански стил. Силната миризма на смола и борови иглички ме гъделичкаше в носа. Ако не го знаех, никога не бих повярвал, че се намираме в границите на голяма Варшава. Наоколо се простираше гъста борова гора, а земята беше покрита с дебел килим от изсъхнали борови иглички. Збуйна Гура с нищо не напомняше квартал на голям град.
Бутнах вратичката и се насочих към вилата. На дървената веранда стоеше милиционер. Той ме позна и веднага козирува, а когато се приближих до него, издекламира уставно:
— Другарю поручик, позволете да доложа. Сержант Видерко се намира на местопрестъплението.
Сержант Видерко беше известен в управлението със своето невероятно пристрастие към абсолютното спазване на устава.
— Свободно, Видерко — казах. — И случайно да ви е идвало наум, че четири и половина часът сутринта не е най-подходящото време да ми демонстрирате познанията си по строева подготовка? — прибавих заядливо и напълно несправедливо.
Напрегнатостта във фигурата на сержанта леко намаля, но и така онова, което в неговото изпълнение беше „свободно“, за много новобранци можеше да бъде непостигнат образец на „основно положение“. Той изобщо не обърна внимание на моята забележка и продължи:
— Тялото на убития и всички следи са запазени недокоснати. Техниците — прибави неочаквано Видерко с доверителен тон — искаха да пристъпят към работа, но аз не им позволих. Наредих им да чакат, докато вие пристигнете.
Хрумна ми да го попитам откъде е знаел, че тъкмо аз ще дойда, но се отказах. Всичко беше съвсем ясно. Още когато е изпращал тук Видерко, Стария е бил сигурен, че аз ще се съглася да се заема със случая.
— Имате ли някакви първоначални впечатления?
— Тъй вярно, другарю поручик! — Сержантът отново се изпъна като струна. — Убитият е в стаята на партера. В съседната стая събрах обитателите на вилата. Пази ги капрал Лис. Забраних им да се мотаят из къщата, да не би да премахнат някакви следи…
— Има ли следи от влизане чрез взлом? — прекъснах го аз и извадих цигара.
— Не установих такива. Струва ми се — в гласа на Видерко отново зазвучаха доверителни нотки, — че това си е тяхно дело — на хората, които са били вътре.
— Чудесно, сержант — похвалих го, — а сега да влезем.
От верандата се влизаше направо в просторна стая. В средата й имаше маса, а в ъгъла — голяма камина от червени тухли. На пода до камината лежеше тялото на убития.
Спрях се на прага и се огледах внимателно. Покойникът — възрастен пълен мъж — беше облечен с раирана синьо-бяла пижама. Имаше доста дълга побеляла коса. Сега тази коса беше слепена с тъмна, почти черна маса. До главата му лежеше ръжен с декоративна дръжка. По нея се тъмнееха влажни, лъскави петна.
— С това са го ударили — рекох, показвайки ръжена.
Видерко сериозно кимна и потвърди:
— Така изглежда, другарю поручик.
Позамислих се и още веднаж огледах внимателно стаята. Вдясно от камината имаше полица с книги. Една от книгите на най-горния рафт беше доста издърпана навън — сякаш някой е искал да я извади, но после се е отказал.
— Видерко, нека дойдат техниците. Да обработят цялата стая. Искам на всяка цена да снемат отпечатъци от тази книга — показах полицата. — А къде са обитателите на вилата?
Видерко посочи съседната врата. Втората стая беше чувствително по-малка. Влязох и поздравих:
— Добър ден.
