му сметка… И затова, господи, не бързай да ме повикаш, остави ме колкото си щеш в долината на мъките. Мога все още добре да си върша службата. Ето, дори тази сутрин дадох последно миросване на старата Меме Бофе, онази Меме Бофе, дето живее на големия кръстопът, на повече от три километра от градеца, и изминах този път пеш и на отиване, и на връщане. А това, значи, господи…“
Така размишлява и си мърмори старият Понос, отслабнал, побелял, с трепереща глава, като мърда полека челюстите си, където липсват почти всички зъби. А погледът на изхабените му очи се рее из далечината, отвъд сонското поле, из домбското плато, по посока на Ар, селището на блажения Виане [Виане — свети Жан-Батист-Мари, кюре на Ар. Роден в Дардии (1786–1859). Канонизиран за светец през 1925 година. — Б. пр.]. Той отправя към този образец на селските свещеници една последна молба: „Добри ми Жан-Батист, отнеси се братски с мен, издействувай ми милостта да свърша без големи мъки, като добър свещеник. Не като светец, като теб, разбира се, би било твърде хубаво. Чисто и просто като добър човек, като честен християнин. И ела да ме чакаш на вратата, там горе, когато си тръгна оттук. Защото никога няма да посмея да вляза самичък — нали се познавам. И никой не ще си направи труда да дойде да посрещне бедния стар Понос от Клошмерл, и никога няма да успея да открия сред тази тълпа къде са се събрали клошмерлците, които съм изпроводил до гробището, снабдени с опрощение. А какво ще правя на небето без моите клошмерлци, блажени Виане? Не познавам никои други на този свят извън моите лозари и техните добри жени…“
И в този миг кюрето Понос, обронил глава на гърдите си, потъва в сладка дрямка, която го кара да предвкусва вечното блаженство.
През месец октомври 1932 година, десет години след времето, когато почва нашият разказ, една вечер двама души се разхождаха бавно един до друг по главния площад на Клошмерл-ан-Божоле и тези двама души бяха същите, които се разхождаха пак там преди десет години, в същия час: Бартелеми Пиешу и Тафардел.
Но тези двама души се бяха променили. Без съмнение не толкова от годините, колкото от твърде несходната еволюция на техните кариери. Социалното различие, подчертано от самоувереното държане, интонацията, жестовете и подробностите в облеклото, се чувствуваше сега още повече. Кметът, станал вече сенатор, налагаше почтителност чрез безброй неопределими неща. Това не се дължеше специално нито на дрехите му, нито на някаква превзетост в обноските или в начина на говорене, а на целокупната му личност, на излъчващите се от него сила, спокойствие и могъщество. Някакъв ореол на сигурност и здраве обгръщаше Пиешу. Когато го виждаше такъв, човек имаше чувството, толкова рядко и радостно, че се намира пред някой, който е сполучил напълно в живота и който, знаейки, че нищо негово няма да бъде оспорено, може да се наслаждава на тържеството си, без да повишава тон, без да прекалява, в една приятна и отморяваща отпуснатост.
До неговата простота велеречивата важност на Тафардел изглеждаше при първия досег смешна, но след това човек можеше да я намери трогателна. Защото крайностите на тази важност допълваха недостига на материални успехи у човека, чието достойнство не изпъкваше с хубави имоти със слънчево изложение, нито със скъпо платени длъжности или блестящи бракове. Три години преди пенсионирането си Тафардел си оставаше същият онзи чист интелектуалец, онзи самотник, онзи честен републиканец, чиято заплата не надвишаваше деветнайсет хиляди франка, което впрочем за Клошмерл представляваше съвсем задоволителен доход, особено със склонностите на учителя. Но Тафардел зле използуваше своите средства и затова именно елегантността беше непознато изкуство за него. Той приемаше, че един отличен педагог може да бъде благоприличие облечен само с твърда яка от целулоид, сако от алпака, панталон от лен и шапка тип панама. Тези принадлежности, купени от магазини за конфекция, прилягаха по един твърде относителен начин към мършавото му тяло. Излъсканото сако и окъсялите панталони, прани неведнъж, свидетелствуваха за дълга употреба. Не че Тафардел беше скъперник, но на младини се бе формирал в суровата школа на нищетата, а по-късно — в школата на зле платените чиновници. Оттам беше придобил за цял живот някои навици — благоразумна пестеливост и пренебрежение към външността. Най-сетне влечението му към божолезкото вино, последица от възмущението, което събитията през 1923 година бяха породили в него, се прибавяше към безпорядъка на облеклото му. Вярно е, че това влечение му обезпечаваше бойка пламенност на словото и голяма убедителна сила, които го спасяваха от умствената апатия, в която потъват много мозъци с наближаването на шейсетте.
Тази вечер Пиешу, обкръжен с ореол от успехи и почести, дойде да съзерцава от края на естествената тераса красивия божолезки край, където името му се произнасяше сега с почтителност. Той преценяваше изминатия за няколко години път — при това благодарение единствено на способностите на изобретателния си ум. Тафардел, заседнал на дребната си служба, служеше за сравнение при измерването на степента на издигането му и затова той обичаше обществото на учителя, наивен довереник, от когото нямаше защо да се стеснява. Тафардел, горд с проявеното от сенатора доверие, горд да се жертвува за една кауза, която бе спечелила блестящи победи чрез успехите на другия, беше запазил непокътната привързаността си към него. В този миг учителят тъкмо казваше:
— Струва ми се, господин Пиешу, че нашето население закостенява. Трябва да се направи нещо, за да съживим тези хора.
— Ами че какво, драги ми Тафардел?
— Все още се колебая. Но съм си наумил две-три реформи…
Пиешу го прекъсна с приятелско благоразположение, но все пак много решително:
— Драги ми Тафардел, свърши се с реформите! За нас е свършено с това! Борили сме се, когато ни е било времето, други ще се борят след нас. Трябва да се даде време на хората да смелят напредъка. В съществуващия порядък, който далеч не е съвършен, има все пак хубави неща. Преди да се събори нещо, трябва да се размисли…
С широко кръгово движение сенаторът му посочи околните ридове, с които слънцето топло се сбогуваше.
— Погледнете — каза той важно — какъв пример ни дава природата. Колко спокойни са нейните вечери след дневната жега. Ето ни и нас във вечерта на нашия живот, драги ми приятелю. Нека си останем в мир, да не разваляме залеза на едно добре изпълнено съществувание.
— При все това, господин Пиешу… — понечи да възрази Тафардел.
Пиешу не го остави да довърши.
— Да, виждам все пак една реформа…
Той улови своя довереник за реверите на сакото му, там където орденът „Академични палми“ се очертаваше като широко виолетово петно.
— От тази лентичка — каза той хитро — ще направим една розетка. Какво мислите за моята реформа?
— О, господин Пиешу!… — прошепна Тафардел, почти треперещ.
След това погледът на учителя се спря машинално върху червената лентичка, с която беше украсена бутониерата на сенатора. Той улови този поглед.
— А! Кой знае? — каза Пиешу.
Информация за текста
© 1952 Габриел Шевалие
© 1967 Георги Хр. Куфов, превод от френски
Gabriel Chevallier
Clochemerle, 1952
Източник: http://bezmonitor.com
Сканиране и разпознаване: Сашо
Пловдив, „Христо Г. Данов“, 1967
