Габриел Шевалие
Клошмерл
За автора и още нещо
Смехът — това е, струва ми се, вторият забранен плод, който човекът е откъснал. А понякога той е по- забранен и от първия. Защото няма нищо по-убийствено от смеха. Той е бомба, която може да срине и най- барикадиралия се авторитет. Тираните от всички времена са бягали от смеха като от чума. Ала анекдотите — тези ръчни гранати на обикновените хора, са ги улучвали и през най-дебелите стени на самоизолацията.
Това показва, че смехът наистина е най-сериозното нещо на този свят. Не искам да плаша никого, но все пак Езоп не е умрял в леглото си. Имаме всички основания да се съмняваме, че Настрадин ходжа е стигнал до дълбока старост. Нушич е разсъждавал в затвора над някои не твърде весели хрумвания на крал Милан. А Марк Твен фактически е бил цял живот под домашен арест. И най-сетне, ако Чарли Чаплин все още се усмихва, то това навярно се дължи на обстоятелството, че не е създал своя филм „Диктаторът“ в близост до Берлин…
Днес епохата е по-друга, нравите са се рафинирали и вместо меч се използува нещо по-смъртоносно — мълчанието. Защото от излизането си насам, през 1934 година, романът „Клошмерл“ е претърпял няколко десетки френски издания и е бил преведен на повече от 20 езика, но името на автора му, Габриел Шевалие, не ще срещнете в енциклопедиите, дори във френските. В тези дебели и важни книги можете да намерите имената на десетки обществени убийци от времето на фараона Хуфу, та до наши дни, но за техните най- смели врагове, хумористите-сатирици, ще откриете тук-таме само по някоя дума.
И все пак Габриел Шевалие е вече на седемдесет и две години и живее все още в родния си град Лион.
Макар и син на нотариус, той се отдава на влечението си към изкуството и влиза в Художествената академия. Първата световна война прекъсва учението му. Той се отличава в боевете, бива ранен през 1915 година, награден и произведен лейтенант. Когато се завръща в цивилния живот, Габриел Шевалие започва да се занимава с най-различни неща: той е журналист, художник, търговски представител, дребен индустриалец и прочие. Сред цялата тази пъстра дейност той се стреми да си спести максимум свободно време, за да задоволи нарастващото си желание да пише. И ето, през 1929 година Шевалие публикува първата си книга „Дюран, търговски пътник“. Следващата му творба — „Страхът“, една книга за войната, привлича вече вниманието на публиката. Три години по-късно излиза романът му „Кларис Вернон“ и най- сетне през 1934 година идва и световната известност с „Клошмерл“. Това позволява, на автора му да се отдаде изцяло на писателска дейност. Издава последователно „Неспособник“, „Сент Колин“, „Моята малка приятелка Пом“ (преведен на български), „Маскарад“, „Малкият генерал“, „Клошмерл-Бабилон“, „Опустошителят“, „Лион 2000“, „Олимп“, „Девойките са свободни“, „Мис Такси“, „Клошмерл-ле-Бен“ и други. Какво да се каже още за личността на този изключително надарен представител на френското остроумие? Обича да прави снимки, да кара кола и да пътува. И най-сетне кавалер е на ордена на Почетния легион.
Това е всичко. Малко е наистина. Но за него повече ще говори самата му книга „Клошмерл“.
Все пак, преди да й дам думата, искам да кажа още нещо. Не е презастраховка, а налагащо се обяснение, за да не би онези, които погледнаха на една друга книга от този род — „Папеса Йоана“, като лековата и нецензурна, да повторят заблуждението си. Искам първо да изтъкна, че „Клошмерл“ не е написана нито от отшелник, нито от евнух. И друго. Хуморът се чете най-леко, но се пише най-трудно. Той е квинтесенцията на живота, събрал в себе си всички негови компоненти, кристализирали в онази безценна капка психически взрив, наречена смях. Тази капка е продукт на цялата огромна, безкрайна еволюция на мозъка от питекантропус еректус до хомо сапиенс, сиреч наша милост. Защо е нужно тогава да затъмняваме блясъка на този бисер с мътилката на лицемерните условности и средновековните предразсъдъци? Защо, кажете ми, защо да не се шегуваме, да не се смеем с най-веселите неща на този свят? Защо да налагаме върху тях табу и да се превръщаме, всеки на свой ред, в една нова Пандора? Все още робуваме, струва ми се, в някои области на живота на един безсмислен и груб традиционализъм. Откровеността ще ни направи по-чисти и по-добри.
И накрая ще кажа, че преводната книга е нещо като плетиво, което трябва да се разплете и отново да се изплете, само че с друга прежда, друга плетка и други куки и пак да изглежда същото. Но нишката понякога се къса, възлите стърчат тук-таме и дразнят по-чувствителните части. Моля читателите, и най-вече читателките, ако някъде плетката е по-груба, да ми простят тази чисто мъжка моя несръчност.
Георги Хр. Куфов
Това ще каже не по-малко от един предговор и ще измъчи по-малко читателя
DIFFICILE EST NON SATIRAM SCRIBERE [Трудно е да не се пише сатира. — Б. пр.] Juvenal
МИСЛЯ, ЧЕ В ЧОВЕШКОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ РОДИ ТАКАВА НЕВЕРОЯТНА НЕБИВАЛИЦА, ЧИЙТО ПРИМЕР ДА НЕ СЕ СРЕЩА В НЯКОЙ ОБЩЕСТВЕН ОБИЧАЙ, И СЛЕДОВАТЕЛНО, КОЯТО НАШИЯТ РАЗУМ ДА НЕ ПОДКРЕПЯ И ОБОСНОВАВА.
ЕЗИКЪТ, КОЙТО ОБИЧАМ, Е ПРОСТИЯТ И ЧИСТОСЪРДЕЧЕН ЕЗИК КАКТО В КНИГАТА, ТАКА И В РАЗГОВОРА.
Монтен
ТРЯБВА ДА ПРОГОНВАМ СКУКАТА — ТОВА Е УСЛОВИЕТО, НО ТРЯБВА И ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМ ПОНЯКОГА.
Дидро
— КОЙ ТЕ ДАРИ С ТАКАВА ВЕСЕЛА ФИЛОСОФИЯ?
— СВИКВАНЕТО СЪС ЗЛОЩАСТИЕТО.
Бомарше
БИХ НОСИЛ МАСКА С УДОВОЛСТВИЕ, БИХ СМЕНИЛ ИМЕТО СИ С РАДОСТ.
Стендал
I
Един голям проект
През месец октомври 1922 г., към пет часа следобед, на главния площад на Клошмерл-ан-Божоле, засенчен с красиви кестенови дървета и украсен в средата с великолепна липа, за която разправяха, че била посадена през 1518 година в чест на посещението на Ан дьо Божо по тия места, двама души се разхождаха един до друг нагоре-надолу с бавната походка на селски хора, за които като че ли винаги има време за всяко нещо, и си разменяха думи, изпълнени с такъв категоричен смисъл, че ги изричаха след дълго подготвително мълчание — едва по едно изречение на всеки двайсет крачки. Често пъти една единствена дума или някое възклицание заместваше цяло изречение. Но тези възклицания съдържаха твърде изразителни нюанси за двамата събеседници, които се познаваха отдавна и преследваха в съгласие общи цели, като поставяха заедно жалоните на една зряло обмислена амбиция. Грижите им този път бяха от политическо естество и като такива — насочени срещу евентуална опозиция. Това именно им придаваше толкова сериозен и осторожен вид.
Единият от тях, вече над петдесетте, едър, румен, все още рус, представляваше истински тип на потомците на бургундите, заселили се някога ##по Рона. Лицето му, с изпръхнала от вятъра и слънцето кожа, се оживяваше най-вече от две малки светлосиви очи, обкръжени от тънки и постоянно свити бръчки, нещо, което му придаваше някакво хитро изражение, ту сурово, ту сърдечно. Но устата, която би могла да даде за характера му някои указания, които не се четяха в погледа му, не се виждаше под провисналите мустаци — сред тях потъваше дръжката на къса черна лула, повече дъвкана, отколкото палена, която миришеше едновременно на тютюн и джиброва ракия. Този човек имаше яко, сухо телосложение, дълги и стройни крака, и слаба наченка на корем, което беше по-скоро признак на физическа небрежност, отколкото на истинско затлъстяване. Макар че беше облечен без особена придирчивост, по удобните и лъснати обувки,
