преминаваме от един циркус в друг, в който са накацали смълчани села, виждаме как се появява и се издига черната стена на горите, сред които в далечината лъкатушат пътищата, минаващи през проходите. Всяка овладяна височина е част новозавоюван хоризонт, който Алпите и Юра затварят в далечината. Вървим така няколко километра. Най-сетне една последна извивка разкрива търсената от нас долина. Изскачайки от завоя, забелязваме точно насреща едно голямо селище, разположено по средата на другия склон, на около четиристотин метра надморска височина. Това е Клошмерл-ан-Божоле — над него се извисява романската му камбанария, свидетел на друга епоха, камбанария, върху която тежат цели девет столетия.
Разположението на местността има изключително важно значение за всичко, което ще последва. Ако конфигурацията на Клошмерл не беше такава, каквато е, твърде е вероятно, че събитията, които се заемаме да разкажем, не биха станали. Много е важно, значи, да се даде на читателя ясна представа за топографията на Клошмерл. А за да постигнем това, не виждаме по-добър начин от този — да му представим съкратен препис от кадастралния план (страница 27), като го придружим с някои пояснения.
Построен от запад към изток по протежението на един възлизащ път, който обгръща целия склон на възвишението, селището Клошмерл е променяло много пъти облика си в течение на вековете. Възникнало е в долната част на склона, най-добре запазена от атмосферните промени, в една епоха, когато защитните средства срещу суровостта на студения сезон са били елементарни. Най-високата му точка тогава е бил манастирът, за чието предишни местонахождение днес говори църквата и няколко стари стени, които служат за основа на съседните къщи. Разрастването на старото селище, последица от развитието на лозарството, почнало да се извършва малко по малко в източна посока, но вървяло плахо, къщите се притискали една о друга, защото хората по онова време не се решавали да се отдалечат от общността, от която имали постоянно нужда. Това е причината, задето парцелите са така преплетени, а също така, че някогашната окрайнина на селището днес е станала негов център. В резултат на всички тези промени, свободното пространство било изместено съвсем на изток, чак до големия завой на пътя, там, където хълмът образува остър нос. На най-издадената част на този нос през 1878 година бил очертан главният площад на Клошмерл, където построили през 1892 година новото кметство, което служи същевременно и за училище.
Тези пояснения позволяват да се разбере защо постройката, замислена от Бартелеми Пиешу не би била от голяма полза на главния площад, на края на един градец, проточил се цели четиристотин метра по протежението на една единствена улица. За да бъде от полза за всички, писоарът трябваше да бъде разположен на леснодостъпно място, без да се облагодетелствува една част от Клошмерл в ущърб на друга. Най-доброто разрешение навярно би било да се предвидят три писоара, поставени на еднакво разстояние помежду си и разпределени по един във всеки квартал — в горния, в долния и в центъра. Кметът беше обмислил и тази възможност. Но това означаваше да играе твърде на едро като начало. След като можеше да си осигури успех с благоразумие, той би станал крайно непопулярен, ако проявеше такава широта на възгледите, която би накарала враговете му да се разкрещят и да го обвинят в разсипничество: едно селище като Клошмерл, което беше преживяло и без писоар повече от хиляда години, не изпитваше нужда да се сдобие изведнъж с три, и при това като ги заплати със собствените си пари. Още повече че ползуването на писоара би изисквало предварителна подготовка на клошмерлци и дори нарочна общинска наредба. Мъжете още от деди и прадеди пикали все в основите на стените и в разни дупки, според случая, с онази прекрасна щедрост на пикочния мехур, която клошмерлското вино, считано полезно за бъбреците, му придава, нямаше току така да склонят да се изливат на определено място и при това лишено от онези малки удоволствия, които предлагат прищевките на една точно насочена струя — тук ще прогони някоя листна въшка, огънала стръкче трева, там ще удави мравки или ще сгащи някой паяк сред мрежата му. На село, където развлеченията са редки, трябва да се държи сметка и за най-малките удоволствия. И да се държи също така сметка и за мъжката привилегия да се извършва това прав, открито, бабаитски, — от това се печели престиж пред жените, а на тях добре е по-често да им се напомня по-долното им положение, за да се научат да сдържат опустошителните си езици, да възпират крясъците си, от които на човек му се надува главата. Всичко това Бартелеми Пиешу го знаеше. И затова отдаваше голямо значение на избора на мястото и го беше определил след мъдри размишления. Трябва да се отбележи, че липсата на пресечки затрудняваше много този избор, тъй като по цялото протежение на главната артерия на Клошмерл в непрекъснат низ се редяха къщи, магазини, сводове и железни огради, граници на частната собственост, над която общината нямаше никакви права.
Нека настигнем сега нашите двама герои. Тръгнали от площада, те вече са се спуснали по главната улица чак до центъра на селището, където е църквата, и в която Тафардел не влиза никога, а Бартелеми съвсем рядко. Първият се въздържа поради фанатичните си възгледи, вторият прави компромиси от политическа толерантност, понеже не желае поведението му да бъде взето за остър упрек срещу част от поданиците му. Впрочем жената на кмета ходи редовно на черква, а дъщеря им Франсин, от която се стремят да направят истинска госпожица, завършва учението си в пансион на калугерки в Масон. Този род компрометиране е приет в Клошмерл, където сектантският дух, вчовечен от доброто настроение, което божолезкото вино създава, съвсем не е непреклонен. Клошмерлци съзнават, че един такъв влиятелен човек като Бартелеми Пиешу трябва да си осигури връзки и в двата лагера, като все пак се показва принципно
враждебен към Църквата, важен раздел в неговата програма.
Когато стигнаха до църквата, Бартелеми Пиешу се спря полека, така че ако някой любопитен го дебнеше, щеше да помисли, че се е спрял без някакво определено намерение. Само с едно движение с глава, без да покаже с пръст, той посочи мястото.
— Тук ще го поставим! — каза той.
— Тук ли? — попита съвсем тихо изненаданият Тафардел. — Писоара?
— Ами да! — отвърна кметът. — Къде другаде би могло да бъде по-добре?
— Никъде, така е, господин кмете. Но толкова близо до църквата… Не мислите ли, че кюрето…
— Не друг, а вие ли, Тафардел, сте седнали да се страхувате от кюрето?
— О! Да се страхувам, господин кмете… О! О!… Ние премахнахме бесилките и подрязахме ноктите на тези господа с качулки! Аз просто отбелязах това, защото човек трябва да се пази от тези хора. Те са винаги готови да попречат на напредъка…
Кметът се поколеба, но не разкри напълно замислите си. Той прие съвсем простодушен вид.
— Все пак, Тафардел, виждате ли някое по-добро място? Посочете ми го.
— По-добро няма, това е безспорно!
— Тогава!… Нима общото благо не бива да бъде поставено пред разни там камбанарии? Предоставям на вас да отсъдите, Тафардел, вие, който сте образован и справедлив човек.
С такива дребни ласкателства човек спечелваше безграничната преданост на учителя. Пиешу знаеше това — той владееше като никой друг изкуството да измъква от всекиго всичко, каквото би могъл да даде.
— Господин кмете — каза важно Тафардел, — аз ще защитя вашия проект пред комитета, ако желаете. Моля ви изрично за това.
Кметът хитро го накара да му се моли. Той притежаваше селската дарба да не се съгласява лесно за нищо и да сключва изгодни сделки с крайно тъжен израз на лицето. Разчиташе, че Тафардел ще се нагърби с тежката задача, но все пак искаше да остави у учителя впечатлението, че му е изтръгнал някаква привилегия. Колкото повече печелеше, толкова повече си даваше вид, че е огорчен и че съжалява. Радостта му се изразяваше в отчаяние. Когато някоя работа завършваше наистина чудесно за него, отказвайки се от славата на хитрец, Пиешу казваше скромно: „Работата завърши изгодно за мен, без аз да съм направил нещо за това…“ Извличаше само една полза, изразена под следната морална форма: „Когато уговаряш честно една работа, без да искаш да спечелиш много, рядко се случва да не останеш доволен от нея.“ Този метод му беше създал име на почтен човек, който държи на думата си и винаги може да даде добър съвет. Притеснените хора с готовност идваха да се допитат до него, да му доверят семейните си и паричните си неприятности. С такива козове в ръка Пиешу почти винаги можеше да върти хората както си иска. Очевидно за него беше детинска игра да разполага с Тафардел по своя воля.
