След като машинално изреди няколко молитви, кюрето Понос се остави в ръцете на прислужницата, на която й дожаля заради плахостта на младия й господар. Всичко се извърши сред пълна тъмнина, бързо, и кюрето Понос се стремеше да държи мислите си колкото се може по-далеч от своето действие, като окайваше плътта си за това, което тя вършеше, и ридаеше над нея. Но след това прекара толкова спокойна нощ, събуди се така добре разположен, и разбра, че ще бъде безспорно добре да прибягва понякога до това средство в интерес на службата си. Реши, що се отнася до периодичността, да се придържа о порядките, установени от предшественика си, нещо в което Онорин ще съумее да го просвети.
Въпреки всичко, това беше грях, който трябваше да се изповяда, а Огюстен Понос изпитваше голям срам от признанието. За щастие, като поразпита, той узна, че в село Валсона, отстоящо на около двайсет километра от Клошмерл, живееше абатът Жуф, негов бивш съученик от семинарията. Кюрето Понос сметна, че беше по-добре да довери прегрешенията си на един истински приятел. Още на другия ден напъха полите на расото в пояса си, яхна църковния велосипед с отворена рамка, също така наследство от покойния, и пое мъчително по един стръмен път към Валсона.
В първите мигове двамата свещеници се отдадоха само на радостта, че се виждат отново. Но най-сетне кюрето на Клошмерл трябваше да признае какво го водеше тук. Съвсем смутен, той разказа на колегата си за какво беше използувал прислужницата си Онорин. След като му опрости прегрешенията, кюрето Жуф му каза, че от няколко години и той използувал за същото своята прислужница Жозефа. Посетителят си спомни, че вратата му отвори действително една мургава личност, кривогледа, но все още доста свежа и приятно трътлеста. Каза си, че приятелят му Жуф е по-облагодетелствуван от него в това отношение, защото лично той би предпочел Онорин да не е чак толкова плоска. (Когато Сатаната му изпращаше плътски изкушения, те приемаха винаги образа на дебели жени, много бели, които притежаваха великолепни, разточително щедри гърди и бедра.) Той прогони тази завистлива помисъл, опетнена със сластолюбие, противоречеща на любовта към ближния, за да се вслуша в това, което му обясняваше Жуф. Той казваше:
— Драги ми Понос, щом като не можем да се откъснем напълно от плътта, милост, оказана единствено на неколцина светци, щастие е, че имаме в къщи средство да й отдадем скришом необходимото, без да предизвикаме скандал или да смутим душевното спокойствие на хората. Нека се радваме, че нашите слабости не навреждат на доброто име на Църквата.
— Впрочем — изтъкна и Понос, — не е ли от полза да притежаваме известна компетентност по всички въпроси, след като често биваме призовани да бъдем съдници и съветници?
— И аз мисля така, драги ми приятелю — отвърна Жуф, — като съдя по случаите, които съм имал тук и които трябваше да се решат по съвест. Сигурен съм, че без личния си опит, щях да дърдоря глупости. Шестата божия заповед дава материал за големи спорове. Щом не притежаваме по този въпрос известни познания, ако не задълбочени, то поне достатъчни, може да ни се случи да насочим душите по лош път. Между нас казано: пълното целомъдрие ограничава преценката.
— То задушава интелекта! — каза Понос, като си спомни за своите страдания.
Докато пиеха валсонаско вино, не толкова качествено като клошмерлското (в това отношение Понос беше по-облагодетелствуван от Жуф), Двамата свещеници установиха, че неочакваното сходство на техните случаи спомогна за укрепването на приятелските връзки, създадени още през юношеските години. Сетне те определиха взаимно изгодни условия, като например да се изповядат един други. И за да си спестят многобройните и уморителни пътувания, уговориха се да синхронизират честотата на плътските си слабости. Споразумяха се по начало за понеделник и вторник, които им бяха свободни дни след дългата неделна литургия и избраха четвъртъка за ден на изповядване. Уговориха се също така да си поделят поравно труда: една седмица кюрето Жуф ще идва в Клошмерл да се изповяда и да изповяда Понос, а на следващата кюрето Понос на свой ред ще отива във Валсона при своя приятел Жуф за взаимното изповядано и опрощение.
Тази находчива спогодба напълно задоволяваше и двете страни в продължение на цели двайсет и три години. Умереното прибягване до услугите на Онорин и Жозефа, както и четиридесеткилометровата разходка два пъти в месеца поддържаха в прекрасно състояние здравето на двете кюрета, а здравето пък им осигуряваше широта на възгледите и дух на снизхождение, които оказаха най-благоприятно въздействие както в Клошмерл, така и във Валсона. През този дълъг период от време стана само едно произшествие.
Това се случи в 1897 година, през една много тежка зима. Един четвъртък кюрето Понос стана от леглото, решен на всяка цена да извърши пътешествието до Валсона, за да получи ежеседмичното си опрощение. За нещастие, през нощта беше наваляло толкова много сняг, че пътищата бяха станали непроходими. Въпреки всичко, кюрето на Клошмерл упорствуваше да върви, без да се вслуша в упреците и виковете на своята прислужница: считаше, че е изпаднал в смъртен грях, тъй като беше малко злоупотребил с Онорин през последните дни поради безделието на дългите зимни вечери. Въпреки куража си и две падания кюрето Понос не успя да измине повече от четири километра. Завърна се пеша, с големи усилия, и се прибра в дома си, като тракаше със зъби. Онорин го сложи на легло и го накара да се изпоти. Нещастникът започна да бълнува, поради смъртния си грях, положение, в което той не можеше да остане. От своя страна, като видя, че Понос го няма, кюрето Жуф изпадна в смъртна тревога — вдругиден той имаше тържествена литургия и се питаше дали щеше да може да я отслужи. За щастие, на валсонаското кюре не му липсваха идеи. Изпрати бързо Жозефа на пощата с телеграма до Понос, с платен отговор: „Както обикновено. Твърдо решение. Мизерере меи [Мизерере меи — църковен израз на латински, който буквално означава имай милост към мен, сиреч дай ми опрощение. — Б. пр.] с обратна поща. Жуф.“ Клошмерлското кюре отговори веднага: „Абсолво те [Абсолво те (лат.) — опрощавам те, давам ти опрощение. — Б, пр.]. Пет «Отче наш» пет «Аве» [Молитва, отправена към света Богородица. — Б. пр.]. Както обикновено плюс три. Голямо покаяние. Мизерере по спешност. Понос“. Опрощението му се получи телеграфически пет часа по-късно с цяла броеница молитви за покаяние.
Двамата свещеници бяха толкова възхитени от този експедитивен начин, че решиха да прибягват постоянно към него. Скрупулите им обаче ги възпряха — наистина улесняваха твърде много греха. От друга страна, догмата на изповядването е възникнала с всичките си подробности в една епоха, когато не са и допускали изобретяването на телеграфа. Използуването му, към което неотдавна бяха прибягнали, повдигаше цял въпрос в църковното право и разясняването му изискваше свикването на събор от богослови. Изплашиха се да не изпаднат в ерес и решиха да използуват телеграфа само в случай на крайна необходимост, а такъв случай се предостави всичко на всички три пъти.
Двайсет и три години след първото посещение на Понос при приятеля му кюрето Жуф изпита неудобство да загуби Жозефа, която беше вече на шестдесет и две години. Беше се запазила почти до последните си дни в задоволително физическо състояние, макар че затлъстяването беше повишило теглото й чак до осемдесет килограма — една твърде значителна цифра за човек, чийто ръст не надвишаваше метър и петдесет и осем. Мъкненето на тази тежка добавка беше предизвикало отичане на краката й, а дебелият слой тлъстина около сърцето пречеше на свободното функциониране на този орган. Тя умря от един вид ангина пекторис. Кюрето Жуф не я замести с друга — приучаването на нова прислужница към неговите стари навици му се стори задача, надвишаваща силите му. Петдесетте години, които отдавна беше прехвърлил, му бяха донесли успокоение. Задоволи се с една жена за чистене, която идваше да подреди къщата и да приготви обеда му. Чиния супа и парче сирене му стигаха за вечеря. Тъй като нямаше повече нужда от опрощение на трудно изповедими прегрешения, той престана да идва в Клошмерл. И това разстрои живота на кюрето Понос.
Той също навършваше петдесетте. Вече от доста време можеше без особени затруднения да мине и без Онорин. Преданата прислужница, която отдавна беше на възраст да се оттегли и почине от работата, противно на Жозефа, беше продължила да слабее и се бе съсухрила като молитвена броеница. Но кюрето Понос, все тъй плах, се боеше да не обиди горката мома като преустанови връзките си с нея, при все че не чувствуваше вече наложителна потребност от тях. Поведението на Жуф го накара да се реши. Трябва да се каже, че отиването до Валсона представляваше едно продължително изтезание за кюрето на Клошмерл, който беше на правил голям корем и страдаше малко от задух. Трябваше да слиза от велосипеда още в началото на всяко нагорнище, а при спускането му се завиваше свят. Докато неговият събрат му връщаше визитите, това все още поддържаше в него някакъв кураж. Когато обаче се видя осъден да предприема единствен това пътуване, каза си, че печалните останки на Онорин не заслужаваха тези часове на
