високомерното влияние на госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш (всички те са действуващи лица, чиято роля постепенно ще нараства), ни дават основните елементи на един кипеж, който ще възникне по твърде странен начин и ще прерасне изведнъж в „скандалите в Клошмерл“, завършили с драматична развръзка.
Преди да стигнем до тези бурни събития, не би било без полза, ако направим преди това, като въведение, една разходка из Клошмерл от 1922 година, разходка, която ще даде възможност на читателя да се запознае с някои изтъкнати клошмерлци, които ще играят открита или скрита роля в продължение на тази история. Всички, които сега ще покажем, са забележителни повече с характера и навиците си, отколкото с длъжността си.
III
Няколко важни клошмерлци
Една забележка. Ако се доверим на прекрасни битоописатели, първите фамилни имена, появили се във Франция около XI век, водят началото си от някаква физическа или нравствена особеност на определена личност и най-често са възникнали от професията му. Тази теория като че ли се потвърждава от имената, които се срещат в Клошмерл. През 1922 година хлебарят се казваше Фаринар [фарин — брашно — Б. пр.], шивачът — Фютен [фютен — бархет — Б. пр.], месарят — Фрисюр, колбасарят — Лардон [лардон — малък резен сланина — Б. пр.], майсторът на каруци — Бафер, дърводелецът — Бийбоа [бий — трупи, боя — дърво, гора — Б. пр.] и бъчварят — Боатавен [пияница — Б. пр.]. Тези имена също така свидетелствуват за силата на традициите в Клошмерл и за това, че занаятите са се предавали все в едни и същи семейства от баща на син в течение на няколко века. Такова забележително постоянство съдържа добра доза инат, упорит стремеж към крайности както в доброто, така и в злото.
Втора забележка. Почти всички заможни клошмерлци са групирани в горната част на градеца, под църквата. В Клошмерл казват: „Той е от долния град“, за да назоват дребните хорица. „Клошмерлец от долния“ или по-просто „под баира“, се счита за един вид обида. И действително, Бартелеми Пиешу, нотариусът Жиродо, аптекарят Поалфар, доктор Мурай и други, живеят в горната част на града.
Това е обяснимо, ако човек си даде труд да поразмисли. В Клошмерл се е случило ни повече, ни по- малко същото, каквото и в големите разрастващи се градове. Най-дръзките, завоеватели по дух, атакували новите пространства, където е нямало ограничения в площта за новозабогателите, докато плахите, обречени на застой, продължавали да се тъпчат в старите установени места, без да направят усилия да разширят границите им. И тъй, горният град, между църквата и големия завой, е кварталът на силните, на могъщите.
Трета забележка. Извън търговците, занаятчиите, чиновниците, жандармерията, начело с бригадира [Старшина в жандармерията. — Б. пр.] Кюдоан, и още тридесетина души, негодни за нищо, които се използуват за най-черната работа, всички жители на градеца са лозари, повечето собственици или потомци на загубили земята си собственици — те обработват лозята за сметка на баронеса дьо Куртбиш, на нотариуса Жиродо, на неколцина чужденци или притежатели на замъци, които имат имения в околностите на Клошмерл. Това е направило клошмерлци горди, недоверчиви и обичащи независимостта.
Преди да напуснем църквата, нека кажем няколко думи за кюрето Понос, който до известна степен ще предизвика вълненията в Клошмерл, наистина, без да желае това, защото този кротък свещеник, вече на възраст, когато би трябвало да се пенсионира, все още изпълнява църковните си обязаности и избягва повече от когато и да било битките, понеже от тях в душата остава само огорчение, без да допринасят толкова, колкото се разправя за славата божия.
Когато кюрето Понос се установи в градчето Клошмерл, преди около тридесетина години, той идваше от една неблагодарна енория в Ардеш. Този стаж като викарий съвсем не го беше шлифовал. Той чувствуваше селския си произход и все още не се беше отърсил от изчервяващата се несръчност на семинарист, който се бори със срамните неразположения на пубертета. Изповедите на жените от Клошмерл — а там мъжете са дейни — му разкриха някои неща, които го хвърляха в голям смут. Тъй като личният му опит в тази област беше съвсем малък, неуместните му въпроси го посветиха в срамните тайни на плътта. Ужасните открития, които направи чрез тези разговори, утежниха много самотата му, спохождана от адски и похотливи видения. Пламенната натура на Огюстен Понос нямаше склонност към мистицизъм, нещо, присъщо на измъчваните души, които обикновено са се вселили в болни тела. Напротив, той притежаваше добър, редовен организъм, хранеше се с добър апетит и природата му предявяваше някои изисквания, които расото благоприличие покриваше, без все пак да им попречи да се изявят.
За щастие, когато пристигна в Клошмерл, с целия жар на младостта си, за да заеме мястото на един друг свещеник, отнесен в гроба на четиридесет и две години от някакъв злокачествен грип, утежнен допълнително и с настинка, Огюстен Понос завари в свещеническия дом Онорин, съвършен тип на прислужница на кюре. Тя оплакваше много починалия, нещо, което беше доказателство за почтителна и благочестива привързаност. Но якият и благодушен вид на новопристигналия като че ли бързо я утеши. Тази Онорин беше стара мома, която познаваше всички тайни за доброто поддържане на един свещенически дом, една опитна икономка, която прегледа строго парцалаците на своя господар и го упрекна за лошото състояние на бельото му. „Нещастнико — каза му тя, — доста зле са се грижили за вас!“ Препоръча му за през лятото къси чорапи и гащи от алпака [Плат от вълна на лама. — Б. пр.], които предпазват от прекомерно изпотяване под расото, накара го да си купи фланела и му показа как трябва да се разхвърля удобно, когато си е в къщи.
Кюрето Понос изпита утешителната сладост на тази грижовност, за която благодари на бога. Но той беше тъжен, измъчван от халюцинации, които не му даваха покой и срещу които се бореше, заливан от топли вълни кръв, като свети Антоний в пустинята. Онорин не закъсня да се досети за причината на неговите терзания. Тя първа загатна за тях една вечер, докато кюрето Понос тъпчеше меланхолично лулата си, след като се бе нахранил.
— Бедни млади човече — каза тя, — навярно много страдате, задето сте винаги така самотен, на вашата възраст! Това не е човешко, такива неща… Вие сте мъж, в края на краищата!
— Уви, Онорин! — въздъхна кюрето Понос, като стана тъмночервен, обхванат изведнъж от горещи пориви.
— Ще свърши с това, че ще ви удари в главата, сигурно! Виждали сме как и други ги е избивало на лудост, задето са се въздържали чак толкова.
— Трябва да понасяме изпитанията при нашето положение, Онорин! — отвърна плахо нещастникът.
Но преданата прислужница се отнесе към него като с неразумно дете:
— Няма да си съсипете здравето най-сетне! Какво ще спечели добрият господ, ако ви налегне някоя лоша болест?
Свел очи, кюрето Понос изрази с неопределен жест, че въпросът надхвърляше неговата компетентност и че ако трябваше да полудее от излишно целомъдрие, примиряваше се, щом такава е волята божия. Ако тези сили довеждаха чак дотам… Съмнително беше. Тогава Онорин се приближи към него и му каза насърчително:
— С горкия господин свещеник, който беше много свят човек, успявахме някак да я нагласим двамата с него…
Тези думи бяха за кюрето Понос успокоителна благовест. Той вдигна леко поглед и огледа скришом Онорин, но вече със съвсем други очи. Прислужницата не беше никак хубава, ни най-малко, но все пак притежаваше, макар и съвсем слабо изразени, нещо, което ги правеше не особено примамливи, гостоприемните заоблености на жената. Макар че тези телесни оазиси бяха неприветливи, без твърде цветущи околности, те все пак си оставаха спасителни оазиси, поставени от Провидението в жарката пустиня, сред която кюрето Понос беше на път да загуби разума си. Изведнъж в ума му проблесна. Не би ли било почтено самоунижение да не устои на изкушението, щом като един толкова опитен свещеник, за когото цял Клошмерл съжаляваше, му беше проправил път? Не му оставаше нищо друго, освен да върви без фалшива гордост по стъпките на този свят човек. А това беше още по-просто, тъй като ръбестото телосложение на Онорин позволяваше да отдаде на природата само строго необходимото, без да може да се порадва истински на тези забавления, нито пък на очарователните наслаждения, които утежняват греха.
