свръхчовешки усилия. Той заяви на прислужницата, че вече е неспособен. Тя прие зле това, почувствува се обидена, именно от което кюрето Понос се бе боял. Прислужницата изсъска:
— Може би ви трябват вече по-млади, господин Огюстен?
Наричаше го „господин Огюстен“ при сериозни случаи.
Понос се зае да я успокоява.
— Млади жени — каза той — са били нужни на Соломон и на Давид. Но при мен е по-просто — не ми трябва нищо вече, добра ми Онорин. На възраст сме, когато можем да живеем спокойно, да живеем най- сетне без прегрешения.
— Говорете само за вас — отговори остро Онорин. — Аз не съм извършила никога прегрешение.
В съзнанието на вярната прислужница това беше така. Тя беше гледала винаги като на тайнство на всичко, което беше хрумнало на нейните кюрета да й наложат. Онорин продължи с онзи властен тон, който караше добрия свещеник да трепери.
— Да не би да мислите, че съм вършила това от порочност, както някои мръсници в Клошмерл го вършат? Както биха вършили това разни там Пюте, дето се въртят около вас? Би трябвало да се изчервите, задето сте могли да помислите такива неща, господин Огюстен, това ви го казвам аз, бедната нищожна мома! Вършех това заради вашето здраве, защото всички знаят, че мъжете се побеляват, ако бъдат лишени от тия работи. Заради вашето здраве, чувате ли, господин Огюстен?
— Знам, добра ми Онорин, знам — отвърна със запъване кюрето Понос. — Това ще ви се счете на небето.
За клошмерлското кюре това беше труден ден, последван от седмици, през които той живя сред тормоз и подозрения. Най-сетне, когато се убеди, че не й отнемаха привилегията, за да я дадат на някоя друга, Онорин се успокои. През 1923, от десет години насам, отношенията между клошмерлското кюре и прислужницата му бяха безукорни.
Всяка възраст си има своите изисквания и своите радости. От десет години насам кюрето Понос извличаше своите от лулата, но най-вече от виното, от чудесното клошмерлско вино, което се беше научил да употребява като познавач — изкуство, което постепенно го бе възнаградило за апостолическата му преданост. Да се изясним.
Когато пристигна преди тридесет години в Клошмерл, младият свещеник Огюстен Понос завари една все още пълна с жени църква, но с редки изключения, изоставена от мъжете. Изгарящ от младежки плам, изпълнен с желание да се понрави на архиепископа, новият свещеник, който считаше, че действува по- добре от предишния (вечната самонадеяност на младостта), се зае да събира и да привлича вярващи в лоното на църквата. Но скоро разбра че няма да има никакво влияние върху мъжете, докато не бъде признат за добър познавач на виното, тъй като виното в Клошмерл беше единственото занимание. Умът там се мери по тънкия усет на небцето. Онзи, който след три глътки, изжабуркал няколко пъти венците си с тях, не може да каже: „Бруий, Фльори, Моргон или Жулиена“ е най-обикновен глупак за тези запалени винари. Огюстен Понос нямаше изработено мнение. Досега, през живота си, беше пил само безбройните смеси в семинарията или пък в Ардеш, презрени долнокачествени вина от джибри, които не можеха да бъдат предмет на никакви коментарии. В първите дни жизнеността на божолезкото вино направо го гътна: това не беше някакво благо кръчмарско вино за кръщение, нито отвара от билки за хора с болен стомах, които дрънкат литургии.
Чувството за дълг даде сили на кюрето Понос. Той се закле, макар и бит по компетентност, да се защити чрез издръжливост [Думата контенанс тук може да бъде взета и като вместимост, обем, и като стойност, издръжливост. Игра на думи, с която се прави намек за качествата на кюрето като пияч. Б. пр.], та подвизите му да удивят цял Клошмерл. Изпълнен с вярата на проповедник, той почна да посещава много често кръчмата на Торбейон, да си сръбва, без да се церемони с този и онзи, да отвръща на закачките със закачки, а някои от тях бяха доста пикантни и засягаха нравите на господа свещениците. Кюрето Понос не се формализираше и клиентите на Торбейон наливаха безспирно чашата му, защото се бяха зарекли да го видят веднъж „кьор кютук“ пиян. Но ангелът-хранител на кюрето Понос бдеше, щото в дъното на мозъка му да се запази някаква искра на съзнание и благоприличие, както и подобаващо на църковния му сан държане. Този пазител-опекун беше подпомогнат в своята задача от Онорин — когато не зърваше по-продължително време господаря си, тя излизаше от свещеническия дом, който се намираше точно насреща, прекосяваше улицата и строгата й фигура заставаше на прага на кръчмата като олицетворение на самата съвест. „Господин свещеник — казваше тя, — викат ви в църквата. Хайде, трябва да дойдете!“ Понос допиваше чашата си и ставаше веднага. Онорин го оставяше да мине пред нея и затваряше вратата, като преди това хвърляше страшен поглед към безделниците и пияниците, които покваряваха нейния господар, злоупотребявайки с доверчиво-кротките му инстинкти.
Тази система не възвърна нито една душа към бога. Но Понос придоби очевидна компетентност по отношение вината и спечели по този начин уважението на клошмерлските лозари, които казваха за него, че не е горд, че не държи проповеди за щяло и нещяло и че е винаги готов честно и почтено да гаврътне една чаша. За петнадесетина години носът на Понос разцъфна разкошно, стана истински божолезки нос, огромен, с тен, който се колебаеше между виолетовото на канониците и пурпурно-червеното на кардиналите. Този нос вдъхваше доверие в целия край.
Никой не може да придобие компетентност по дадено нещо, ако няма склонност към него, а склонността води след себе си нуждата. Тъкмо така стана и с Понос. Всекидневната му консумация възлизаше на около два литра на ден, от които не би могъл да се откаже без мъка. Това количество не размътваше никога главата му, но го поддържаше в едно малко изкуствено състояние на блаженство, което постепенно стана все по-необходимо за него, за да понася служебните си огорчения, утежнени от домашните му огорчения, причинени от Онорин.
Остарявайки, прислужницата се беше много променила. Интересно нещо — от момента, в който кюрето Понос се затвори в строго безбрачие, Онорин престана да му оказва досегашното грижливо уважение и набожността й изведнъж изчезна. Замени молитвите със смъркане на емфие, което изглежда и доставяше върховно удоволствие. Малко по-късно, възползувайки се от натрупаните в избата на свещеническия дом запаси от бутилки, които произлизаха от милосърдни дарения, тя почна често да си пийва, и то да си пийва така безразборно, че понякога забиваше нос в коритото си. Стана свадлива, работата си вършеше небрежно и зрението й отслабваше. Говореше много странни неща, неопределено заканителни, в самотата на кухнята си, където Понос не смееше вече да влезе. Расата му бяха в лекета, бельото му — без копчета, околовратниците — лошо огладени; той заживя в страх. Ако някога Онорин му беше създавала удоволствие и правила услуги, сега на старини му причиняваше големи неприятности. Естествено е, че безценният дъх на някое рядко вино се бе превърнал повече от всякога в абсолютно необходима утеха на кюрето на Клошмерл.
Той позна и други видове утеха благодарение на баронеса дьо Куртбиш, когато тя се установи окончателно в Клошмерл през 1917 година. Най-малко два пъти в месеца вечеряше в замъка, по покана на баронесата, където се отнасяха към него с уважение, оказано не толкова нему, Понос, колкото на Принципа, чийто селски представител беше („малко несръчен“, казваше зад гърба му знатната дама). Но той не чувствуваше разликата и дори когато, съобразно благородническия принцип всеки да си знае мястото, това уважение му биваше изразено по-грубо, то радваше сърцето му. Там беше открил, вече на преклонна възраст, когато не очакваше никакви нови удоволствия, какво значеше истински вкусно месо, поднесено от опитни лакеи сред същинско великолепие от снежнобели покривки, кристални чаши и сребърни прибори, украсени с герб, боравенето с които го затрудняваше и същевременно очароваше. Към петдесет и петата си година кюрето Понос опозна по този начин блясъка на това социално съсловие, на което неосъзнато беше служил, проповядвайки примирението като християнска добродетел, така добре благоприятствуващо процъфтяването на големите богатства, и простодушно се възхищаваше колко добър беше този ред, действуващ под надзора на Провидението, защото позволяваше да се оказва голяма почит към един беден селски свещеник, усърден, според слабите си сили, в приложението на добродетелта.
В замъка за първи път прозря ясно изтънчените небесни удоволствия, които по-късно щяха да бъдат възмездието на праведниците. Неспособен да възприеме вечното блаженство, без да му придаде съответен материален израз, взаимствуван от земната действителност, кюрето Понос си беше представял смътно, че времето в рая ще се прекарва в безконечно пиене на клошмерлско вино и тъй като грехът не ще
