съществува, в позволени удоволствия с красиви личности, на които човек ще може по свое желание да променя пигментацията на кожата и да пооправя обема на формите. (Неизменното и скучно използуване на Онорин беше разпалило в него силно желание за промяна, беше развило в него склонност към приумици и странни експерименти.) Бляновете му дремеха в едно ъгълче на съзнанието му, в което рядко надникваше. Когато искаше да им се порадва, послужваше си с ловка хитрина. Казваше си: „Да приемем, че съм на небето и че всичко е позволено.“ Мъглявината се изпълваше тогава с чудовищно приятни форми, където можеха да се различат части, взети от най-красивите му енориашки, части, държани под лупата на цял живот лишения и увеличени сто пъти под въздействието на един свръхчовешки мираж. Без да мисли за нищо лошо, той се забавляваше с тези картини под прикритието на условната си уговорка. Тези примамливи мъглявини му създаваха едно абстрактно блаженство, на което не съответствуваше вече никакво по земному възприето желание. Ето защо към шестдесетте си години той можеше без риск да гали тези райски видения, след като всички източници на молитвеника му бяха изчерпани. Но той не злоупотребяваше с призоваването на тези видения, след които се чувствуваше отпаднал и смаян, защото откриваше колко тревожни въжделения все още се въртяха в полушарията на един благочестив мозък.
И тъй, откакто кюрето Понос посещаваше баронесата, той си създаваше постепенно една по-възвишена картина за небето. Представяше си го украсено и мебелирано до безкрая като замъка на Куртбиш, най- разкошното жилище, което бе виждал. Вечните удоволствия си оставаха все същите, но дължаха някаква несравнима особеност на красотата на обстановката, на знатността на средата, на многобройната прислуга, съвършена и мълчалива, която ги улесняваше. Що се отнася до личностите в тези развлечения, те не бяха от обикновен произход, а маркизи, принцеси с изтънчена прелест, които знаеха да заместят удоволствието от един остроумен разговор със сладострастни начинания, проявени по най-ангелски начин спрямо щастливците, които нямаше защо да се червят и да обуздават радостта си. Да му отпуснеш съвсем края — кюрето Понос не беше познал на земята това пълно удовлетворение, винаги въздържан от скрупули и от намръщените прелести на обекта, който миришеше повече на паркетин, отколкото на благоуханията на будоара.
Такъв беше духовно и физически кюрето Понос в 1922 година, помъдрял и улегнал от тежестта на годините. Неговият ръст, някога метър и шестдесет и осем, при последния преглед на военната комисия беше паднал на метър и шестдесет и два. Но диаметърът му при пояса се беше утроил. Здравето му беше доста добро, като се изключи задухът, кръвотеченията от носа, кризите на ревматизъм през зимата и през всички сезони — острите бодежи в областта на черния дроб. Добрият човечец понасяше търпеливо тези страдания, принасяше ги богу като изкупления и старееше в мир, защитен от едно безупречно име, неопетнено от никакъв скандал.
Да продължим сега нашата разходка, като завием надясно, излизайки от църквата. В първата къща, която срещаме, на ъгъла с Уличката на монасите, се помещава „Галери Божолез“, най-големият магазин в Клошмерл, с най-многобройна клиентела, най-посещаваният. В него може да се намери най-модното, тъкани, шапки, конфекция, манифактура и плетива, по-изтънчени бакалски стоки, фини напитки, играчки, домакински потреби. Човек може да си набави по поръчка чрез него каквато и да е стока, която не се доставя редовно в градеца. Това хубаво търговско заведение по онова време дължеше процъфтяването си на една личност, която привличаше всички.
На прага на „Галери Божолез“, родена от огъня, с коси от пламъци, откраднати от звездите, човек можеше да се любува на Жудит Туминьон с пламтящите къдрици. Недодяланите я наричаха червенокоса от глупаво опростенчество, и „рижавата“ — от яд. Трябва да се прави разлика. Има по-тъмно червени, има керемиденочервени, с такова едно неприятно, убито червено, чиито коси сякаш са пропити с някаква тръпчива мазнина. Напротив, косата на Жудит Туминьон беше от червено злато, с онзи оттенък на малките жълти сливи, обагрени от слънцето. Всъщност тази жена беше руса, с цвета на меда под мишниците, но беше на апогея на русотата си — ослепителен апотеоз на най-топлите тонове, именно онова, което наричаме венецианско русо. Тежкият златозарен тюрбан, които украсяваше главата й и угасваше в сянката на тила й в умиращи, меки багри, привличаше всички погледи, и всички погледи, пленени, се задържаха с удоволствие на нея, плъзгаха се от главата до петите, намирайки навред основания за едно неизразимо възхищение, на което мъжете тайно се наслаждаваха, без при това да успеят да прикрият външните му признаци пред жените си, станали прозорливи поради някакво предчувствие, породено в техните утроби, което им разкриваше наглата узурпаторка.
Понякога на природата й прави удоволствие да създаде нещо чудесно, без да се съобразява с възможности, обществено положение, образование, богатство. Това творение на всесилната й прищявка тя поставя там, където пожелае — тук го превръща в овчарка, там в циркова артистка и чрез тези предизвикателства придава нова устременост на социалната гравитация, подготвя нови размествания, нови присадки, нови пазарлъци между желанието и алчността. Жудит Туминьон беше олицетворение на едно от тези чудеса, които рядко са съвсем сполучливи. Хитрата съдба я беше поставила в центъра на градеца, в положението на любезна търговка — зле устроена привидност, тъй като главното й предназначение, прикрито, но дълбоко човешко, беше да играе ролята на възбудителка на любовни пориви. Макар че беше дейна за своя сметка и че вършеше това на драго сърце, участието й в общия сбор на клошмерлските ласки представлява дребна работа в сравнение с алегоричната и възбудителна функция, която изпълняваше в този край. Тази сияйна, тази пламтяща жена, беше същински факел, закръглена весталка, която даваше пример, натоварена от някое езическо божество да поддържа в Клошмерл огъня на зачатието.
За Жудит Туминьон може смело да се говори като за шедьовър. Под очарователните ресни на косата възширокото й, но с приятен овал лице, с яки челюсти, с безупречни зъби на ядачка с добър апетит, със сочни, постоянно навлажнявани с език устни се оживяваше от две черни очи, които чрез контраста си подсилваха още повече неговия блясък. Не може да се навлезе в подробностите на това толкова опияняващо тяло. Извивките му бяха така очертани, че погледът неизбежно ги обхождаше докрай. Създадено беше сякаш с общите усилия на Фидий, Рафаел и Рубенс, тъй като формите му бяха изваяни със съвършено майсторство, което никъде не беше проявило скъперничество, а, напротив, с твърде голямо умение беше подсилило изобилието, та по този начин да даде на желанието по-очебийни знаци. Гърдите образуваха два божествени морски носа, навред човек откриваше малки възвишения, примамливи устия със заливчета, меки кръстовища, хълмове и приятни поляни, където поклонниците можеха да се спрат с благоговение и да утолят жаждата си от освежаващите извори. Но достъпът до всички тези многобройни места беше забранен без пропуск, който се даваше твърде рядко. Погледът можеше да прелита над тях, да зърне ненадейно някое по-прикътано ъгълче, да погали някой връх, но никому не беше позволено да навлезе реално в тях. А плътта й притежаваше онази копринено мека, млечна белота, която правеше дрезгави гласовете на клошмерлци и пораждаше в тях желание за безразсъдни постъпки.
Упорствуващи в стремежа си да й намерят някакви несъвършенства или недостатъци, жените чупеха зъби и нокти върху тази броня от безупречна красота, която пазеше душата на Жудит Туминьон — нейната снизходителност бликаше от хубавите й устни, изразена в спокойни и великодушни усмивки, пронизващи като ками слабо търсената плът на ревнивките.
Жените в Клошмерл, поне тези, които все още участвуваха в любовното съревнование, ненавиждаха тайно Жудит Туминьон. Несправедлива, неблагодарна омраза, защото нямаше нито една измежду тези намусени жени, която да не й беше задължена — разбира се, със съдействието на благоприятствуващата замените тъмнина — за любезности, отклонени от истинския им адрес, и които се стремяха да го достигнат със случайни средства.
„Галери Божолез“ се намираше на такова място в центъра на градеца, че мъжете в Клошмерл минаваха почти всеки ден край него, открито или крадешком, безсрамно или лицемерно, според характера, името и службата си, за да заглеждат Олимпийката. Обхванати от внезапен и силен глад при вида на тази плът за пиршества, те се прибираха изпълнени с повече храброст, за да погълнат безвкусната чорба на законните действия. В старото гърне на домашното варено говеждо мисълта за Жудит беше черен пипер, екзотична подправка. В нощното клошмерлско небе нейните цъфтящи прелести образуваха блестящо съзвездие на Венера, пътеводна полярна звезда както за нещастниците, загубили се из пустинни краища до безжизнени свадливи жени, така и за младите хлапаци, умиращи от жажда в задушната самотност на боязливостта. От вечерната до утринната камбана цял Клошмерл почиваше, сънуваше и се трудеше под знака на Жудит, усмихнатата богиня на приятните ласки и на добре изпълнените задължения, дарителка на илюзии на всички
