нямаше опасност да е прегрешила. Доста езици разправяха, че Сидони навремето, когато била млада, дявол криела под полата си. Но това са работи, които не могат да се проверят, твърде отдавнашни неща. Една жена, мине ли шейсетте, никой вече не си спомня какво е вършила, когато е била момиче. Право казано, и добро да е направила, и зло да е правила, все това си е сега, когато не може да направи нищо. За това, което е направил, или за онова, което не е направил, съжалява повече човек?
И така, значи, ето ти я и Сидони с нейния корем, който растеше като тиква на слънце. Но там е работата, че поради корема си не можеше да ходи вече по нужда. Беше й станало задушаване на червата…
— Искате може би да кажете запушване на червата, госпожо Манапу?
— Точно така, както вие го казвате, добри ми господине, точно така го каза и докторът. Рекох задушаване, понеже и то е пак подуване. Но изглежда, че подуването на корема не го наричат така, както подуването на бузата, да речем. И тъй, този корем почна доста да тревожи децата на Сидони, особено Алфред. Надвечер най-сетне се решил да я попита: „Не се ли чувстваш нещо добре, а, майка ми? Може би не ти е добре, като че ли си малко гореща?“ Само това й рекъл, а Сидони не отвърнала ни да, ни не, защото и на нея не й било ясно какво й ставало в корема. Но ето че през нощта я затресла такава лиша треска, че чак леглото й скърцало. Децата й почакали още, до 9 часа, за да бъдат съвсем сигурни, че няма да оздравее от само себе си, за да не хвърлят на вятъра пари за една визита. Тогава Алфред най-сетне казал, че не трябва да се мисли за разноските и че ще бъде по-християнско да доведат лекаря.
Познавате ли доктор Мурай? Много го бива в наместването на счупени ръце и крака, няма какво. Той намести крака на Анри Бродкен, дето падна от стълбата, когато брулеше орехи, и ръката на Антоан Патриго, когото беше ударила лошо машината на един камион. Но по болестите на вътрешностите е по-слаб, отколкото по счупванията доктор Мурай. И тъй, пристига, значи, той у Сови и повдига завивката на Сидони. Веднага разбрал всичко.
— Ходи ли по нужда? — запитал.
— Никак не ходи! — отвърнал Антоан. Като свършил с опипването на Сидониния корем, който бил твърд като бъчва и толкова голям, ни повече, ни по-малко, докторът казал на децата: „Да излезем навън!“ Когато всички излезли на двора, Мурай рекъл на Алфред:
— Така както е сега, все едно, че е умряла.
— Поради корема ли? — запитал Алфред. — Какво има вътре?
— Газове — отвърнал доктор Мурай. — Или ще й пукнат корема, или ще я задушат. Или едното, или другото, скоро ще стане.
И като казал това, доктор Мурай си тръгнал с вид на човек, който е съвсем сигурен в думите си. Помислете, това са думи, за които се заплаща по двайсет франка на лекаря, защото той има автомобил да ви ги донесе чак у дома — но това е срамота най-сетне! Особено когато тези думи са лъжливи, както е било в случая, и ето доказателство за това, ей сега ще видите.
— Е, какво, нещо не е в ред ли? — запитала Сидони Алфред, когато той се върнал от двора.
— Никак не е в ред! — отвърнал той. По начина, по който Алфред приказвал, веднага разбрала, че работата скоро можела да тръгне зле и дори съвсем да не върви. Трябва да се каже, че Сидони беше станала много набожна жена, щом като стана на възраст, когато вече не й запретваха полите. Когато видяла, че е на път да се раздели с компанията, поискала да повикат свещеника, нашето кюре Понос, вие го знаете.
Когато викат кюрето в някоя къща, това значи, че лошото е дошло. И ето ти го, значи, пристига полекичка и кюрето Понос с благите си приказки, и пита какво не е в ред. Разправят му какво е положението с корема на Сидони, че не ще да работи и че доктор Мурай я бил вече отписал. И тогава кюрето Понос поискал да повдигнат завивките, за да види корема на Сидони, и това много изненадало всички. Но Алфред веднага си рекъл, че това не ще да е от любопитство в състоянието, в което била горката старица. И тогава кюрето Понос почнал да й опипва корема на Сидони съвсем по същия начин, както направил и доктор Мурай. Но с кюрето Понос работата е по-друга.
— Разбрах — рекъл. — Ще я оправя. Имате ли зехтин за салата? — запитал той Алфред.
Алфред донесъл цяло шише, пълно догоре. Кюрето Понос налял две големи чаши зехтин и накарал Сидони да ги изпие. Посъветвал я освен това да казва молитви колкото се може повече, та и всеблагият господ да има пръст в тая работа — в благоразположението, дето ще й стане, като се отпусне коремът. И след това кюрето Понос си тръгнал съвсем спокойно, като им казал да чакат и да не се тревожат много- много.
На Сидони коремът й проработил, както казал Понос, и то така здравата, че не могла повече да се сдържа, и всичко, с което се била натъпкала, и лошите газове също почнали да излизат с голям шум и миризма, можете да си представите, нали? На улицата смърдяло, както когато чистят гиризите [гириз — тур. помийна яма, шахта за отпадъчни води — Сашо], наистина голяма работа била тая, и всички в долния град казвали: „На Сидони коремът й олеква!“ И така хубаво й олекнало на Сидони, че след два дни нахлузила своето карако [Връхна женска дреха. — Б. пр.] и тръгнала чевръсто из Клошмерл да разправя навред, че доктор Мурай искал да я затрие и че кюрето Понос направил някакво чудо на корема й със светен зехтин за салата.
Тази случка с корема на Сидони, която оздравя като по чудо със зехтин и молитви, сами разбирате, нали, вдигна много шум в Клошмерл и даде добра лашка на работите на всеблагия господ. Именно оттогава хората почнаха да са добре с кюрето Понос, дори и тези, дето не ходят на църква, и да го викат при болест често пъти преди доктор Мурай, който се показа малко като дръвник в цялата тази история. И затова винаги го е яд на кюрето Понос и оттогава двамата никак не се разбират, без кюрето да има вина в това, а кюрето иначе е много добър човек и добър познавач на божолезкото вино, както казват лозарите.
Аптекарят Поалфар беше странен човек — слаб, безцветен и унил. Имаше буца колкото голяма слива точно на темето си, там, където свещениците бръснат косата си, и постоянната грижа да прикрие тази издатина го принуждаваше да носи винаги кепе като желъдова шапка, нещо, което му придаваше тъжен вид на алхимик. Наистина обстоятелствата в неговия живот се бяха стекли печално, но той живееше в скръбта най-вече по призвание. Отчаянието при него беше просто вродено състояние — не си спомняше да е виждал някога майка си да се смее, не беше познал баща си, починал много млад от скука може би или за да се отърве от една безупречна съпруга, чийто вид пораждаше в него желание да отиде другаде, та ако ще и в чистилището дори. Поалфар беше наследил от майка си способността да излъчва една съсипваща сивота, а пък животът, който предлага на този род дарба достатъчно случаи за проявление, му създаде отрано поводи за продължителни стенания. Ето с две думи неговата история.
Преди да дойде и да се установи в Клошмерл, Диьодоне Поалфар поиска ръката на една красива млада девойка, сираче, чиято бедност и добрите съвети на настойниците й, бързащи да я нагласят някъде, не й позволяваха да отхвърли едно почтено предложение. Младото момиче беше получило религиозно възпитание при монахини. В последния момент, след като запали голяма свещ в църквата, то реши съдбата си на язъ-тура с една монета. Язъ — ще влезе в манастир; тура — ще се омъжи за Поалфар. Виждаше само тези два изхода, и то главно поради заплахите на настойниците си, макар че нито единият, нито другият й се нравеха. Монетата показа тура. Девойката сметна, че това беше израз на волята божия. Омъжи се за Поалфар. Той така я съсипа от скука, че тя скоро умря, също така колкото се може по-бързо, като остави една дъщеря, нейно подобие, повод за нескончаема скръб за вдовеца, защото му напомняше майката.
След смъртта на жена си Поалфар си подреди така живота, че да може да си плаче на воля. Изпрати момиченцето в пансион и натовари един помощник да го замества в аптеката, чийто редовен приход беше осигурен чрез едно споразумение с доктор Мурай, комуто даваха процент върху рецептите. Разполагащ с времето си, аптекарят отиваше често в Лион, подтикнат от сантиментални и сексуални нужди от по-особен характер. Оставяше се да го отвеждат със себе си случайни особи, от конто изискваше твърде странен вид услуги — трябваше да легнат голи под плътно прилепнал по тялото им чаршаф, неподвижни като труп, със склопени очи и събрани върху едно разпятие ръце, което аптекарят винаги носеше в себе си. А той коленичеше край леглото, в нозете им, и хлипаше. Напускаше съвсем бледен възкръсналите хубавици, и то за да отиде на гробищата, където го тласкаше нещо като колекционерска страст. Подбираше редките надгробни надписи, записваше си ги в бележник, за да обогати с тях един сборник, от който черпеше
