материал за особени злокобни мечтания през дългите си безсъници в Клошмерл.
Тафардел високо уважаваше Поалфар, чийто мрачен вид допадаше много на неговия тържествен вид. Той идваше често в аптеката и никога не му омръзваше да разчита научните надписи по шишетата. Поалфар беше също така предмет на нежна симпатия от страна на някои госпожици от Клошмерл, достигнали крайния предел, когато една стара мома все още може да се пласира на един не особено приятен вдовец с уталожени чувства, с установени мании, който има най-вече нужда от съпруга за поддържането на бельото си, поставянето на лапи и за взаимни оплаквания. Възползувайки се от това, че сами определяха крайния срок на закъснялата си и самопожертвувателна съблазън, някои от тези госпожици съвсем прекаляваха с продължаването му, при все че появата им не би зарадвала нито корабокрушенеца на безлюдния му остров, нито би смутила отшелника в пустинното му убежище. Те бяха редовни клиентки — носеха шишенца с урина и малки неудобни интимни неща, идваха да се консултират за невинни болести с надежда, че клепачите на изпълнените с носталгия очи на аптекаря щяха най-сетне да се повдигнат, и за тази си милосърдна мисия бяха готови да пожертвуват съкровищата на едно непокътнато целомъдрие.
Но Поалфар ограничаваше изследванията си в определена област, без да се разкрива повече, отколкото беше абсолютно необходимо. Откриваше равнодушно дерматозите, следите от албумин, артрит и диабет, последиците от запек, дейността на жлезите, тежките нервни отражения на безплодието, като намираше в самото установяване на тези физически нещастия поводи за едно все по-нарастващо отчаяние, което го правеше все по-мрачен. Педантичният начин, по който си миеше ръцете, след като се бе докосвал до тези изгарящи неща, жестоко обезсърчаваше. А и заключенията му бяха пропити с най-черен песимизъм.
— Неизлечимо! — казваше той. Но подаваше някакво шишенце на болната с думите. — Опитайте това. Обикновено се дава това. Веднъж на десет случая има полза.
По-дръзките го питаха, намигвайки му съучастнически:
— Ще ми направите ли едно малко намаление в цената, господин Поалфар? Като за мен…
Аптекарят оглеждаше учудено разкривената в гримаси прелест на особата, изумителната й шапка, старомодните плисета на роклята й и се осведомяваше:
— Може би сте включена в списъка на бедните в нашата община?
Подобни грешки му бяха създали, без сам да знае това, няколко неприятелки от най-упоритата и най- дейна порода — неразбраните, с които са се подиграли. Тези възмутени бдителни личности разправяха скришом, че не всички бърканици на Поалфар имаха фармацевтичен характер. Криеше играта си този плачлив вдовец, но хората бяха забелязали вече какви жени предпочиташе да кани в задната стая на магазина си — хубавици с изхвръкнали задници, дебели безсрамни бабанки, от ония, дето ходят без гащи и са всякога готови да се захилят като пълна месечина на мъжете, и за тях това е по-лесно, отколкото да се прекръстят. Знаеха ги те, тези жени, и Поалфар също го знаеха. На този тъжен човек му трябваше отпуснатото изобилие на дебеланите, за да се поразвесели малко, ето всичко. И все пак на тези бърборки не им хващаха много вяра в Клошмерл, където аптекарят вдъхваше страхопочитание. Мурай боравеше със скалпела, Понос с последното причастие, а Поалфар боравеше с арсеника и цианкалия. Мрачното изражение му придаваше вид на отровител, с когото хората считаха за благоразумно да бъдат в добри отношения.
До аптеката с прашните витрини, където екзематозни (произведение на публицистичното изкуство) яростно се чешеха, един доста по-различен магазин привличаше погледите с искрящия си никел, с табелките си, със снимките и спортните си съобщения, залепени на стъклата. Едно блестящо съоръжение, лелеяна мечта на всички младежи в Клошмерл, заемаше почетно място на витрината — един велосипед от прочутата марка „Суперас“, модел „Обиколка на Франция“, във всяко отношение равен, уверяваха каталозите, на колелата на най-изтъкнатите колоездачи.
Това беше магазинът на търговеца на велосипеди Фаде, по име Йожен, личност забележителна с умението си да яхва с подскок велосипед и с гъвкавата си отпусната походка на колоездач, нещо, което се считаше за връх на колоездачната изисканост. Йожен оказваше силно влияние върху младите хлапаци в Клошмерл, които смятаха за чест приятелството си с него. И то поради няколко причини. Най-напред свойствения само нему маниер да смачква артистично каскета си, да се „покрива с мушама“, както казваше той, а също така и начина, по който се подстригваше отзад на тила — подражаван от всички, но непостижим, защото клошмерлският бръснар успяваше да го осъществи така сполучливо единствено на главата на Фаде, особено подходяща за такъв тарикатски шик. Освен това като някогашен колоездач- състезател и самолетен техник Фаде си позволяваше в своите легендарни и постоянно дотъкмявани от повторение истории да проявява към големите звезди на циментовата писта и на въздуха някаква интимна свобода в изразите си. Но най-много за едно — имаше си и той своя голям подвиг, „онзи път, когато излязох втори след колелото на Елегар, тогавашния световен шампион, говоря ти за 1911, в зимния колодрум“. Следваше описание на колодрума, където възторженото множество изпаднало в захлас, а сетне и думите на самия Елегар, който бил много изненадан: „Бях принуден да се изчерпя докрай!“ На младежите в Клошмерл не им омръзваше да слушат тази история, от която добиваха някаква представа за славата. Постоянно искаха да я повтори.
— Разкажи, Йожен, за онзи път, когато си бил втори след колелото на Елегар… За момчетата на Панам, я разправи!
— Ококориха очи, дадох им да разберат! — казваше Фаде с онова естествено пренебрежение на силните.
И разказваше още веднъж всички вълнуващи подробности, като завършваше винаги приблизително по този начин:
— Кой от вас, малките аверчета, ще почерпи по чашка?
Винаги се намираше някой жаден за вниманието на Йожен седемнадесетгодишен хлапак, който откриваше в дъното на джоба си необходимата сума. Тогава Фаде се провикваше, преди да затвори вратата на магазина:
— Ей, Тина, аз съм на надбягване!
След това побързваше да се отдалечи. Но често пъти недостатъчно бързо, за да избяга от един писклив женски глас, на Леонтин Фаде, жена му, която го упрекваше:
— Пак ли ще пиеш с момчетата? Ами работата ти?
Един бивш постоянен посетител на колодрумите и летищата, който учеше цяла една младеж как да „обуздава женските“ (да скимтят на колене в краката ти, жените трябва да се влачат пред теб, за да можеш да кажеш, че си истински мъж!), една такава мастита личност не можеше да си позволи да уронват публично престижа му.
— Какво пак, Тина! — отвръщаше джентълменът в колоездачни гащи с най-доброто си тарикатско произношение. — Все трябва да те връща човек в пакета на колоната! Тури малко спирачките, че ще изхвръкнеш на завоя! Стискай се за финалния спринт, Тина!
Тези картинни отговори имаха истински успех сред една публика от младежи, които човек лесно можеше да удиви. Но трябва също така да се каже, че по-късно, когато Фаде оставаше насаме с Леонтин, гласът му не се чуваше, защото госпожа Фаде, жена методична и обичаща реда, без да се шегува, напомняше на мъжа си взискателността на падежните срокове и на касата. Беше поела финансовото ръководство на фирмата Фаде, а това беше от голяма полза за търговския й капитал, който Йожен с цялата си пламенност не би могъл да спаси, когато в края на всеки месец се появяваха старите господа с чанти, дошли да инкасират полиците. За щастие, клошмерлската младеж не знаеше тези дребни вътрешноадминистративни подробности. Доверчива, тя не можеше и да допусне, че някогашният близък другар на Навар и Гинемер, някогашният съперник на Елегар, в частния си живот биваше наричан „горкия глупак“, и нещо още по- невероятно — че приемаше това. Впрочем Фаде вземаше всички мерки да скрие разправиите с жена си.
— Гледай я ти! — казваше той. — Перчи се нещо пред хората Тина! Ама знам аз някои номера, за да я вкарам в пътя, и то кротката…
Циничният начин, по който намигаше с лявото си око, го освобождаваше от необходимостта да разкрие тайнствените средства, които използуваше без свидетели. И благодарение на това можеше да властвува отвисоко над групата млади клошмерлски спортисти, които изпълваха всяка вечер магазина му. Но ледените
