погледи на госпожа Фаде успяваха накрая да прогонят я най-неустрашимите. Те повличаха със себе си Фаде и намираха убежище на главния площад в кафене „Чучулига“ при Жозет, жена с лоша репутация, където вдигаха такава страшна врява, че клошмерлците от квартала казваха: „Това е пак оная банда на Фаде!“ Ще видим по-нататък и тази група в действие.
На ъгъла, при големия завой, откъдето се открива изглед към долините чак до Сона, се намира най- хубавата богаташка къща в Клошмерл, чиято ниска каменна ограда е украсена с изящни железни решетки. Тази къща има голяма врата от ковано желязо, алеи, посипани с дребен светъл чакъл, гъсти лехи с цветя, най-различни видове дървета и английска градина, в която могат да се видят алея от габърови дървета, басейн, декоративни камъни и раковини, удобни кресла, крокет, едно висящо кълбо, в което градът се оглежда наопаки, и най-сетне разкошно външно стълбище с изградена над него стряха с жардиниери. В този кът приятното е поставено преди полезното, а това показва голям излишък на полезно, което позволява това пищно разточителство на една земя, подходяща за лозови насаждения.
Тук живееше нотариусът Жиродо заедно с жена си и дъщеря си Ортанз, деветнайсетгодишна млада девойка. Синът му почваше втората си година по риторика при йезуитите във Вилфранш след два съкрушителни провала на зрелостния изпит, позор, който криеха от клошмерлци. Извънредно мързелив ученик, той се очертаваше освен това и като разсипник и ужасно своенравна личност, обезсърчителни склонности за един младеж, от когото искат да направят нотариус. Нека разкрием, че младият Раул Жиродо, без някой и да подозира това, беше взел две решения — да не стане никога нотариус и да живее спокойно с богатството, натрупано от няколко поколения благоразумни Жиродовци, богатство, което би достигнало порочни размери, ако някой член от този род, оръдие на човешките повратности, не се появеше навреме, за да се заеме с преразпределението на тези блага — в недостатъчно количество другаде — в съгласие с духа на справедливост, който поддържа тайно равновесието в света. Раул Жиродо не изпитваше нужда от труд — навярно, злоупотребили твърде много в това отношение, дедите му не му бяха оставили и частица подобно желание. Още на петнайсетгодишна възраст, посветил на дълбоки и проницателни размишления върху живота свободното си време, което неговият мързел му предлагаше, той си постави две цели, по негово мнение единствено наистина достойни за един младеж от добро семейство — да притежава състезателен автомобил и руса любовница (много пълна), тази склонност към изобилна плът беше противодействие срещу пословичната мършавост на жиродовските жени. Този непокорен син мечтаеше да се отърси от всяко опекунство и да скъса с традициите на своето съсловие. Мамеха се, значи, относно твърдостта на характера на този безгрижен колежанин, защото той притежаваше сила, която щеше да сломи всеки, който би се опитал да му се противопостави. Раул Жиродо не взе никога зрелостния си изпит, но имаше винаги достатъчно пари в джоба си и по-късно се сдоби с кола и руса любовница, които, едната понесла другата, му помогнаха да направи бързо двеста и петдесет хиляди франка дългове, наистина и с помощта на покера. Що се отнася до младата Ортанз, тя също тръгна зле, и то само по своя вина, защото никога не бе страдала от липса на добри съвети. Но тя следваше до такава степен подтиците на своята опасна мечтателна природа, че четеше много, и то най-вече поети, и като последица от това Ортанз се влюби в един беден момък, страст, която е най-голямото наказание за дъщерите, непослушали родителите си. Впрочем изпреварваме нещата, а това ни отклонява от разказа ни.
Странно семейство, освен това много богати, тези Жиродо бяха нотариуси от четири поколения насам. Прадядо им беше човек с хубава външност, със здрав разум, с откровен език. Но потомците му поради това, че се женеха по-скоро за богатства, отколкото за жени, изродиха породата си. Думите на Сиприен Босолей обясняват добре тази еволюция: „Жиродовци са изроди, които правят любов в цепките на касичките за пари.“ Парите могат да дадат всичко освен буйна кръв. По този начин Жиродовци станаха постепенно жълти и се втвърдиха като старите пергаменти в архивите им. Иасент Жиродо беше ярък пример на този физически упадък с нездравия си цвят, тънките си крака и слабите си рамене.
Ако трябва да се вярва на Тони Биар, Жиродо беше само един „мръсен лицемерен стипца, освен това гнусен далавераджия и стара кранта с гадни пороци на мискинин“, човек, който никога не даваше безкористен съвет и който умело заплиташе в своя изгода семейните дела. Безспорно Тони Биар, инвалид от войната, освободен напълно от военна служба, имаше всички основания да претендира, че познава из основи Жиродо, понеже беше работил десет години като писар при него преди 1914 година. Но твърденията на Тони Биар трябва да бъдат поставени под съмнение, защото от няколко години насам някои разногласия разделяха двамата мъже. Инвалидът считаше, че има всички основания да се оплаква от бившия си работодател, а подобно състояние на духа внася неизбежно известно преувеличение в преценките. За да покажем добросъвестност на историк, ще изложим причините за тези недоказани оплаквания.
Когато осакатеният Тони Биар се появи отново в Клошмерл през 1918 година, той отиде да посети Жиродо. Нотариусът го посрещна с шумни излияния, заговори за възхитителната му храброст, нарече го „герои“, увери го в признателността на цялата страна и в това, че славата ще остане свързана с раните му. Предложи му дори да го вземе отново на работа в кантората си, като определи нова заплата, изчислена, разбира се, с оглед намалената трудоспособност на Биар вследствие недъгавостта му. Но Биар отвърна, че имал пенсия. Накрая, след половинчасов сърдечен разговор, в заключение Жиродо каза на бившия си писар: „Изобщо добре се измъкнахте от цялата работа…“ и изпращайки го с тези утешителни слова, му пъхна десет франка при ръкуването. Тези думи, десетте франка и предложението за работа с намалена заплата — ето, това са причините за оръдията на Тони Биар.
Имаше ли основания Тони Биар да се чувствува обиден? Обръщайки се към него, Жиродо е мислел както винаги за парите, докато Тони Биар, слушайки го, е мислел за съвсем друго нещо. Не може да се каже, че Жиродо от своя гледна точка не е имал право — да печелиш при обявяването на войната сто четиридесет и пет франка на месец с единствената перспектива да достигнеш до двеста двайсет и пет франка около петдесетте си години и да се завърнеш четири години по-късно в своя край с осемнайсет хиляди франка рента, това е, както се казва на финансов език, сполучлива сделка. Констатацията на Жиродо беше от финансов характер, но Тони Биар си мислеше егоистично така: тръгнал беше с четири крайника, а се връщаше само с два на трийсет и три години след ампутирането на предната част на лявата му ръка и на десния му крак до средата на бедрото. Признаваше, че е непълноценен, нещо неоспоримо, но пък отказваше да приеме, че осемнайсет хиляди франка годишно за ръката и крака на един дребен селски писар представляваха добра, дори прекалено висока цена. В заслепението си той не държеше сметка какво щеше да струва на държавата, а пък тъкмо Жиродо, по-предпазлив, защото беше останал непокътнат, и понеже никога не беше престанал да отдава значение на икономическите данни, държеше достатъчно сметка за това. На нотариуса му хрумна следната мисъл: „Ако седнат да пенсионират всички мъже, загубили само два крайника, това отваря вратата за какви ли не нелепости.“ Това беше за него удар срещу най-точната математическа логика, нещо, което го обиждаше. Каза си: „Ето едно момче, което спокойно може да живее още двайсет години. Ако се приеме, че има още сто хиляди като него, какво ще струва тогава всичко това?“ Резултатът от пресмятането го ужаси:
18 000 x 20 = 360 000 x 100 000 = 36 000 000 000
Трийсет и шест милиарда! Ами тогава, ами тогава! „Немецът ще плати“ — лесно е да се каже! Ами пенсиите на вдовиците на туй отгоре, ами опустошените области… Откъде щяха да се вземат тези пари? Откъде? Пресметна, че е записал петстотин седемдесет и пет хиляди франка за различни заеми. Би било много предвидливо да ги превърне в пари, за да закупи чужди ценни книжа, издадени от някоя държава, която няма да заплаща хиляди отрязани ръце и крака. Записа в бележника си „Заем“ и го подчерта три пъти. Едно друго разсъждение упорито му се налагаше. „Да предположим — предположението не е обосновано, — но все пак да предположим, че аз, Жиродо, съм загубил ръка и крак във войната и за това ще ми дадат само осемнайсет хиляди франка!“ Тази пенсионна система имаше нещо порочно в основата си, което изведнъж го порази — значи, всички крайници се заплащаха еднакво, ръка на нотариус — по тарифата за ръка на писар или на черноработник? Недопустимо! До какви безсмислици води политиката на ласкателства! „Тези хора ни водят към разруха!“ — се провикна драматично Жиродо в тишината на своя кабинет. Замисли се за политическите дейци, отговорни за тези наредби. Неочаквано едно ужасно съмнение преряза съзнанието му, нещо като погребален звън, който оповестяваше краха на съвременната епоха, унищожаването на най- възвишените чувства, на които дълго време се беше крепила цивилизацията: „Нима войната, която би
