трябвало да бъде школа за саможертва, в крайна сметка поощрява мързела?“
Дадохме тези подробности, за да покажем каква широта на възгледите ръководеше нотариуса Жиродо, чиито умозрения, макар и да засягаха понякога неговия личен случай, се извисяваха винаги в общонационални мащаби и преливаха в бъдещето в полезни предвиждания.
А какво мислеше срещу това Тони Биар? Трябва да се признае, че той се обосноваваше много по-слабо. Този нещастник, само защото беше загубил крак и ръка във войната, разсъждаваше така, като че ли този случай с ограничено значение би трябвало да привлече специално вниманието на съвременниците му, сякаш онези, които не бяха загубили нищо, му бяха задължени. Той наистина считаше, че има пълно право, горкият Тони Биар! Туряше в джоба си осемнайсет хиляди франка и никому не беше признателен. И когато един почитан и уважаван човек, който благодарение на своето положение и богатство би могъл да не се покаже милостив, му предлагаше десет франка и му честитеше щастието, че на трийсет и три години получаваше осемнайсет хиляди франка рента, Тони Биар се сърдеше. Имаше ли наистина право да постъпва така? Нека подчертаем освен това, че към него бе проявена особена благосклонност. Защото, когато Жан- Луи Галапен се завърна в Клошмерл с една ръка, година преди Тони Биар, Жиродо се задоволи само да му каже на улицата: „Жалко е, горкото ми момче! Чакайте, ще направя нещо за вас…“ И му пъхна в ръката само пет франка, без да му предложи място.
Както справедливо отбелязваше нотариусът, всеки вижда само своите тегла. Самият той също беше пострадал от войната поради мораториума, който прекъсна принудително част от спогодбите. Беше записал петстотин седемдесет и пет хиляди франка заем и това беше проява на голяма смелост, защото носеше и своите рискове. Най-сетне в израз на патриотично въодушевление, последица от прочитането на една пламенна статия от господин Марсел Ютен, беше внесъл в държавното съкровище — срещу заплащане на равностойността им, разбира се! — една трета от луидорите, които притежаваше, или шест хиляди франка в луидори [Френска монета от злато, равна на 20 франка до пред 1928 г. — Б. пр.]. „Трябва всеки според мястото си да изпълни изцяло своя дълг. Горе главата, приятели!“ — беше повтарял постоянно Жиродо през ужасните години, като сам даваше пример, проявявайки голяма твърдост, за жертвите, които се налагаха. През 1914 и чак до средата на 1915 година той връчваше по двайсет франка на войниците, които идваха в Клошмерл, след като бяха лежали в болница. Впоследствие трябваше да намали тази сума, защото войната се протакаше извън всички предвиждания и числото както на ранените, така и на вдовиците нарастваше прекомерно. Въпреки всичко никога не беше престанал да помага с нещо.
През 1921 Жиродо, който беше човек на реда и записваше всичко, пресметна от любопитство извънредните си военни разходи. Под това трябва да се разбира даренията, направени на отделни лица и при подписките. Запрелиства старите си бележници и стигна, за времето от август 1914 до края на 1918, до общата сума от деветстотин двайсет и три франка и петнайсет сантима, които иначе, без войната, не би извадил от кесията си (това не означаваше, че би намалил обичайните си подаяния и даренията си на Църквата). Справедливо е да споменем, че тази щедрост беше компенсирана чрез покачването на стойността на всичките му имоти. Пресметна успоредно с даренията си и богатството си. Оценени по сегашния курс, лозята му в Клошмерл, къщата и кантората му, имотът му в Домб, имението му в Шароле, горите и ценните му книжа представляваха по изчисленията му богатство, възлизащо на четири милиона шестстотин и петдесет хиляди франка (срещу приблизително два милиона и двеста хиляди франка през 1914 година) въпреки загубата на шейсет хиляди франка от руските капиталовложения. И понеже днес беше настроен да прави статистики, той извади от едно чекмедже на писалището си малък бележник с надпис „Тайни милостини“. Общата сума възлизаше за военните години на трийсет и три хиляди франка. Нека споменем, че тези милостини на нотариуса Жиродо съвпадаха с датите на пътуванията му до Лион и че бяха раздадени главно в Квартала на стрелците на някои личности, напълно заслужаващи внимание поради бързината, с която умееха да се събличат, и съвсем фамилиарната разпуснатост, която проявяваха към достопочтените господа.
Като размишляваше върху тези цифри, Жиродо си каза във връзка с деветстотин двайсет и трите франка и петнайсетте сантима: „Имах чувството, че съм дал повече“, а във връзка с трийсет и трите хиляди франка: „Не допусках, че съм отишъл толкова далеч…“ Във втория случаи той установи, че встъплението с обедите, шампанското, разходките с кола и понякога подаръците му бяха стрували по-скъпо от часовете насаме. Но знаеше, че тези подготвителни неща бяха абсолютно необходими, за да се изпадне в добро разположение. „В края на краищата — заключи той — нямам кой знае какви забавления, затворен непрекъснато тук!“ И прошепна, като се усмихна: „Прелестните мискинки…“ Сетне, сравнявайки трите цифри — четири милиона шестстотин и петдесет хиляди франка, трийсет и три хиляди франка и деветстотин и двайсет и три франка и петнайсет сантима, — той си направи следната забележка: „Бих могъл да направя малко повече… Без съмнение имах възможност за още…“
От всичко това, което казахме, се вижда, че нотариусът Жиродо не можеше да бъде упрекнат в нищо. Съвсем очевидно е, че подмятанията на Тони Биар бяха клеветнически и породени от озлобение. За щастие, в Клошмерл не оценяваха Жиродо по приказките на Тони Биар. Той стоеше начело на здравомислещите хора. Този термин е трудно определим и съдържа някои местни нюанси. Общо взето, може да се каже, че предполага богатство (никому и през ум не би му минало да го прикачи на някой беден човек, до такава степен умът, естествено, отхвърля свързването на тези две понятия: мисъл и бедност), но богатство, което да бъде използувано с умереност, благосклонност и за разумна подкрепа, а това съчетава хармонично убежденията и действията на неговия притежател. Какъвто беше именно случаят на нотариуса Жиродо, както видяхме това.
Жиродо минаваше в Клошмерл за най-видния представител на буржоазията, тъй като няколко поколения богати Жиродовци го бяха предшествували в този буржоазен сан. Изключая нотариуса, буржоазията почти не беше представена в градеца, тъй като всички клошмерлци бяха или собственици- лозари, или обикновени, замогнали се земеделци. Това поставяше Жиродо в специален ранг, нещо средно между аристократичния кръг на Куртбиш и останалата част от населението. По примера на замъка, той канеше на масата си кюрето Понос, и имаше амбицията да посрещне в дома си самата баронеса. Но благородната особа отказваше. Макар че беше прехвърлила част от защитата на своите интереси от парижките и лионските си нотариуси на Жиродо, тя отказваше да се отнася към него другояче освен като към управител на имотите й. Канеше го понякога в замъка — както кралят е приемал в двореца — но не отиваше в дома му, както не отиваше и у свещеника. Баронесата имаше относно начина да се държи човек на положение непоклатими принципи с доказана ефикасност: неоспоримо е, че различията намаляват, когато кастите започнат да дружат твърде много помежду си и превъзходството изчезва. Върховенството на баронесата се градеше на умението й да прави твърде редки проявите си на симпатия. Спрямо нотариуса, чието богатство нарастваше безспирно, докато нейното намаляваше, тя си оставаше непреклонна. „Честна дума — казваше тя, — ако отидех да ям и яхниите му, този селски нотариус скоро би почнал да ме протежира.“ Тези откази на баронесата представляваха едно от най-големите огорчения на Жиродо. Човек би добил представа за тях, когато му кажем, че нотариусът стигаше дотам, че дори не вземаше цялото си възнаграждение от търговските операции, извършвани за сметка на клиентката си, с надежда, че тези работи ще сломят пренебрежението й. А тъкмо в това се различаваха техните породи. Гордата баронеса не можеше да понася един човек, който си прекарваше времето в пазарлъци.
За сметка на това, Жиродо се радваше на особено уважение сред клошмерлци. Вдъхваше им страхопочитание, така както и Понос, разпределителят на небесните привилегии, и Мурай, закрилникът на живота. Но въпросът за живота и смъртта се поставя рядко, а пък въпросът за вечността се поставя само веднъж през цялото съществувание, съвсем накрая, когато земната партия е окончателно изиграна. Докато паричният въпрос се поставя непрекъснато, от сутрин до вечер, от детство до старост. Мисълта за печалба биеше в главата на клошмерлци с ритъма на кръвта в артериите им, така че длъжността на Жиродо стоеше по-горе от тази на Понос и Мурай, и това предимство увеличаваше престижа на нотариуса. Безспорно единствено той спускаше толкова дълбоки сонди в душите на клошмерлци, защото ако в градеца се намираха хора, които никога не бяха боледували, и други, които пет пари не даваха за вечността, то нямаше нито един без парични грижи и без нужда от съвет за гологаните си.
Жиродо ходеше на литургия, празнуваше Великден и четеше само почтени вестници. Той често повтаряше: „В нашата професия трябва да вдъхваме доверие.“ (Впрочем този израз, поставен тук случайно, навярно няма пряка връзка с убежденията, които Жиродо поддържаше открито.) Що се отнася до здравето, Иасент Жиродо беше жертва на циреи, разядени зъби и отоци, въобще на болести, които предизвикват
