— Да, някаква идея. Имате ли някоя, Тафардел?
— Тоест, господин Пиешу… Онзи ден ми дойде на ум едно нещо. Канех се да ви го кажа. Гробищата са собственост на общината, нали? Те са въобще обществен паметник, нали така?
— Разбира се, Тафардел.
— Защо, в такъв случай, те да са единственият обществен паметник, който не носи републиканския девиз: Свобода, Равенство, Братство? Не е ли това небрежност, която подпомага реакционерите и кюрето? Не ви ли се струва, че Републиката сякаш се съгласява, че контролът й спира пред прага на вечното жилище? И не означава ли това признаване, че мъртвите не попадат под юрисдикцията на левите партии? Силата на кюретата, господин Пиешу, е в това, че си присвояват мъртвите. Би било от значение да покажем, че ние също имаме права върху тях.
Настъпи тежко мълчание, посветено на обмислянето на това предложение. После кметът отвърна с приятелска непринуденост:
— Искате ли да знаете моето мнение, Тафардел? Мъртвите са си мъртви. Нека ги оставим на мира.
— Не се касае да ги безпокоим, но да ги предпазим от злоупотребите на реакцията. Защото, най-сетне, отделянето на Църквата от държавата…
— Няма защо да се връщаме на това, Тафардел! Вярвайте ми: ще се заемем с една история, която не интересува никого и няма да направи добро впечатление. Не може да се забрани на кюрето да влиза в гробищата, нали? И да отива там по-често от другите хора, нали? Тогава всичко, което бихме могли да напишем по стените… И после мъртвите, Тафардел, са минало. Ние трябва да гледаме към бъдещето. Искам от вас някаква идея за бъдещето.
— Тогава, господин Пиешу, връщам се на предложението си за градска библиотека, където ще подберем онези книги, които биха могли да просветят ума на нашите жители и да нанесат последен удар на стария фанатизъм.
— Да не губим време с тая работа за библиотеката. Казах ви вече това — клошмерлци няма да четат вашите книги. Вестникът им е предостатъчен. Мислите ли, че и аз чета чак толкова? Вашето предложение би ни създало много трудности, без да има голяма полза от нето. Нужно е нещо, което да направи по-силно впечатление, нещо, което да отговаря на такава напредничава епоха като нашата. Нищо ли наистина не ви идва на ум?
— Ще помисля за това, господин кмете… Ще бъде ли нескромно, ако попитам дали вие сам…
— Да, Тафардел, имам една идея… Отдавна я преживям.
— А! Добре, добре! — възкликна учителят. Но не зададе въпрос, защото нищо друго не можеше да накара някой клошмерлец да загуби всякакво желание да говори, както подобна постъпка. Тафардел дори не прояви никакво любопитство. Задоволи се само да изрази одобрение, просто на доверие.
— Щом като вие имате някаква идея, няма смисъл да се търси повече!
Тогава Бартелеми Пиешу се спря сред площада, близо до липата, и хвърли поглед по главната улица, за да се увери, че никой не идеше към тях, Сетне постави ръка на тила си и я плъзна нагоре, така че нахлупи шапката си над очите. И застана така, като гледаше втренчено земята пред краката си и разтриваше полека малкия си мозък. Най-сетне се реши:
— Ще ви я кажа, Тафардел, идеята си… Искам да изградя една постройка за сметка на общината.
— С парите на общината ли? — повтори учителят изненадан, защото знаеше каква непопулярност могат да породят разходите, извършени от сумата, получена от данъците.
Но не попита нито каква постройка, нито каква сума трябва да се похарчи. Познаваше кмета като човек с много здрав разум, предпазлив и извънредно ловък. Сам кметът допълни непринудено:
— Точно така, една постройка! И която ще бъде от полза както за хигиената, така и за нравите. Хайде да видим дали сте досетлив, Тафардел? Опитайте се да отгатнете…
Ернест Тафардел изрази с едно движение, че полето на предположенията беше огромно и че би било безумие човек да се впусне в него. Като видя това, Пиешу бутна още веднъж шапката си, и то така, че засенчи лицето му, присви замислено очи, дясното винаги малко повече от лявото, за да прецени по-добре впечатлението, което идеята му щеше да направи на другия, и разкри цялата работа.
— Искам да построя един писоар, Тафардел.
— Един писоар? — извика учителят съвсем смаян — толкова важна му се видя тази работа.
Кметът разбра погрешно смисъла на възклицанието.
— Ами да — каза той, — един пикалник!
— О, веднага разбрах, господин Пиешу.
— Какво ще кажете?
Човек няма готово мнение по една толкова значителна работа, доверена му неочаквано. А в Клошмерл прибързаността намалява стойността на всяка преценка. И сякаш, за да избистри мислите си, с рязко движение Тафардел изтръгна пенснето от големия си конски нос, поднесе го към устата си, обгърна го със зловонни изпарения и му придаде нова прозрачност, като го изтърка с кърпата си. След като се увери, че няма и прашинка по стъклата, той го постави отново на място с тържественост, която подчертаваше изключителното значение на този разговор. Тази предварителна подготовка изпълваше със задоволство Пиешу — от нея можеше да съди, че това, което беше доверил, бе направило впечатление. Тафардел каза още няколко пъти „хм! хм!“ зад мършавата си, винаги изцапана с мастило ръка, поглади козята си брадичка на стар пръч, и заговори:
— Ако е за идеята, господин кмете, това е идея един път! Една истинска републиканска идея. Напълно в духа на партията във всеки случай. Една мярка, която в най-висша степен поставя равенство между всички, и при това хигиенична, както правилно казахте. Като си помисля само, че и най-големите велможи на Людовик XIV са пикаели на стълбището на двореца! Много чисто е било при кралете, няма какво! Един писоар е все по-друго нещо от някакво шествие на Понос за благото на населението.
— Ами Жиродо — запита кметът, — ами Ламолир, Маниган, най-сетне цялата тази клика, мислите ли, че ще ги минем?
Преподавателят издаде тихия скърцащ звук, който му служеше за смях — съвсем рядка проява у този тъжен и непризнат човек, чието чувство за радост беше сякаш ръждясало, защото той го поставяше в служба само на правата кауза, при изключителни случаи — победите, спечелени над печалното мракобесие, което все още обгръща френското село.
— Несъмнено и сигурно е, господин Пиешу, че вашият план ще им нанесе тежък удар пред общественото мнение.
— Ами Сен-Шу? Ами баронеса дьо Куртбиш?
— Това всъщност може да бъде краят и на последните останки от престиж на бившите хора! Ще бъде една хубава победа на демокрацията, ново потвърждение на безсмъртните принципи. Говорихте ли вече за това в комитета?
— Не още… Има някои съперничества в комитета… Разчитам малко и на вашето красноречие, Тафардел, за да изложим работата и да я спечелим. Вие умеете така добре да затворите гагата на мърморковците!
— Можете да разчитате на мен, господин кмете!
— Значи, дадена дума! Ще решим кой ден ще бъде. А засега, ни дума! Мисля, че здравата ще се позабавляваме!
— И аз мисля така, господин Пиешу! Доволен, кметът местеше на всички страни шапката върху главата си. И понеже все още не се бе наситил на похвали, за да получи нови, отправяше към учителя многократни „А!“ и „Какво ще кажете!“ с хитро селяшко изражение, като непрекъснато се чешеше по тила, средище на мисловния му сърбеж. И всеки път Тафардел го възнаграждаваше с нови похвали.
Беше настъпил върховният час на деня, през една от най-хубавите есенни вечери. Някаква безкрайна ведрина се спускаше от небето, изпълнено с пискливите юначества на последните птици, а бледата му синева се преливаше постепенно в розово, подготвяйки великолепен залез. Слънцето потъваше зад Азергските планини и озаряваше само няколко хребета, които все още се подаваха сред един океан от покой, разстлал се над полята, и тук-таме мъглявата Сонска равнина, където последните му лъчи образуваха езера от светлина. Реколтата беше добра, виното, както личеше, щеше да бъде чудесно. Имаше защо да се радва човек в този край на Божоле. Клошмерл кънтеше от шума на разместваните бъчви. Свежи, малко тръпчиви повеи преминаваха през топлия въздух над площада, когато кестените потръпваха от
