по качеството на плата на дрехите му, по колосаната яка, носена с непринуденост в делничен ден, личеше, че е богат и почитан. В гласа и редките му движения се чувствуваше авторитетът му.
Този човек се казваше Бартелеми Пиешу, кмет на общината Клошмерл, най-едрият собственик на лозя — негови бяха най-хубавите склонове с югоизточно изложение, тези, от които се произвеждаха вината, запазили най-много аромата на гроздето. Освен това той беше председател на земеделския синдикат, окръжен съветник, а това го превръщаше във важна личност на няколко километра околовръст както в Сал, така и в Одена, Арбюисона, Во и Переон. Приписваха му дори и други политически цели, неизявени открито досега. Завиждаха му, но могъществото му ласкаеше хората от този край. Носеше килната назад обикновена селска шапка от черен филц с вдлъбнато дъно и широка периферия, обшита с ширит. И сега, за да може да размишлява по-добре, беше вкопчил ръце в реверите на сакото си, с издадена напред глава — обичайна за него поза при важни случаи, която внушаваше респект на подчинените му. „Тежи му дебелата глава на Пиешу!“ — казваха те.
Събеседникът му, тъкмо обратното, мършава особа без възраст, чиято брадичка прикриваше всеизвестен недостатък в предната част на челюстта, носеше, по старата мода, върху един важен хрущял, служещ за арматура на две звънливи цеви, които подправяха с носови съзвучия всяка негова дума, желязно пенсне с олющен никел, вързано за малка верижка, прикрепена за ухото му. Иззад късогледите стъкла сивкавозеленият отблясък на зениците издаваше един от онези отвлечени умове, заети с обмислянето на особеностите на някакъв неприложим идеал. Острият му череп беше покрит със сламена шапка тип „панама“, която дължеше на няколко слънчеви лета и на няколко зими, прекарани в един долап, цвета и пращенето, присъщи на царевичните власи, които се сушат под стрехите на фермите. Обувките му с медни кукички, върху които съобразителността на обущаря се беше проявила твърде очебийно, доизносваха последните си подметки, тъй като изглеждаше невероятно, че едни нови подметки биха могли да спасят окончателно разпадащото се горнище. Този човек смучеше една скъперническа цигара, по-богата на хартия, отколкото на скаферлати, свита от несръчни пръсти. Тази втора личност се наричаше Ернест Тафардел, основен учител, секретар на кметството, и в това си скромно качество, заместник на Бартелеми Пиешу, негов довереник понякога и до известна степен (защото кметът никога не отиваше твърде далеч в своите откровения, във всеки случай никога по-далеч оттам, докъдето беше решил да стигне), най-сетне негов съветник за някои административни писания, които изискваха по-сложни форми.
Учителят проявяваше към дребните подробности на материалния живот благородната отвлеченост на истинските интелектуалци. „Един светъл ум — казваше той — може да мине и без лачени обуща.“ Искаше да изрази чрез тази метафора, че блясъкът или посредствеността на облеклото не могат да прибавят, нито да отнемат нещо от ума на човека. Под това също се подразбираше, че в Клошмерл имаше поне един светъл ум — за съжаление, ограничен в една подчинена роля — чийто притежател можеше да бъде познат по нелъснатите му обувки. Защото от суетност, Ернест Тафардел се стремеше да мине за дълбок мислител, особен вид селски философ, аскетичен и неразбран. Всичко, което учителят казваше, звучеше някак педагогично и наставнически, подчертано често пъти с онзи жест, с който простите народни живописци представяха някога членовете на преподавателското тяло: вдигнат нагоре показалец, със свит на височината на лицето юмрук. Когато потвърждаваше нещо, Ернест Тафардел натискаше с показалеца носа си, и то толкова силно, че извиваше върха му настрани. Нищо чудно тогава, че след двадесетгодишно упражняване на една професия, която изискваше постоянно потвърждаване, носът му се беше поизкривил наляво. Нека добавим, за да допълним този портрет, че лошият дъх на учителя навреждаше на хубавите му поучения, понеже караше хората в Клошмерл да избягват мъдростта му, която той обичаше да им вдъхва твърде отблизо. И понеже единствен в този край не знаеше това неудобство, отдаваше на невежеството и грубия материализъм на клошмерлци бързината, с която се разделяха с него и особено припряността, с която скъсяваха всеки доверителен разговор, всеки разгорещен спор. Хората отстъпваха и се съгласяваха с него, без да му противопоставят някакви доводи. Тафардел виждаше в това някакво незачитане. Убеждението му, че е преследван, почиваше, значи, върху едно недоразумение. И тъй, той страдаше от това, защото по природа беше словоохотлив и му се искаше като образован човек да покаже своята начетеност. Обясняваше си изолирането си с това, че тази порода от планински лозари бе оскотяла от петнайсет века църковно и феодално подтисничество. Отмъщаваше си за всичко това, като хранеше към кюрето Понос силна омраза — впрочем платонична и чисто доктринална, — за която целият градец знаеше.
Последовател на Епиктет и на Жан-Жак Русо, учителят се считаше за добродетелен, тъй като посвещаваше цялото си свободно време на служебните си задължения в кметството и в съставянето на официални съобщения, които изпращаше на „Лозарска пробуда“ в Белвил-сюр-Сон. Вдовец от дълги години, той живееше целомъдрено. Дошъл от един строг край, Лозер, Тафардел не можеше да свикне с дебелашките шеги на тези пиячи. В негово лице, мислеше си той, тези варвари се подиграваха обидно с науката, с напредъка.
И затова изразяваше още по-голяма признателност и преданост към Бартелеми Пиешу, който проявяваше към него симпатия и доверие. Но кметът беше опитен човек, който умееше да се възползува от всичко и от всички. Когато му се налагаше да води някакъв сериозен разговор с учителя, помъкваше го на разходка: по този начин го поставяше винаги в профил. Трябва също така да се каже, че разстоянието, което дели един учител от един едър собственик, издълбаваше помежду им един ров на почтителност, предпазващ кмета от еманациите, които Тафардел разпръскваше право в лицето на обикновените хорица. Най-сетне Пиешу, като вещ политик, използуваше в своя изгода жлъчния език на секретаря си. Когато искаше да получи по някакъв труден въпрос съгласието на някои общински съветници от опозицията — нотариуса Жиродо, лозарите Ламолир и Маниган, измисляше, че е неразположен и изпращаше в домовете им Тафардел с папките и вонящото си красноречие. Съветниците даваха съгласието си, за да затворят устата на учителя. А нещастният Тафардел вярваше, че притежава рядка способност да се обосновава. Това убеждение го утешаваше за огорченията му в обществото, а тях отдаваше на завистта, която превъзходството събужда в посредствените хора. Завръщаше се много горд от тези мисии. Бартелеми Пиешу се усмихваше мълчаливо и потъркваше червения си врат, нещо, което при него беше признак на дълбока размисъл или на голяма радост. И казваше на учителя:
— От вас би станал прочут дипломат, Тафардел! Щом отворите уста, и човек се съгласява с вас!
— Господин кмете — отвръщаше Тафардел, — това е предимството на образованието. Има един особен начин да се излагат нещата, който не се удава на невежите, но винаги накрая успява да убеди.
В момента, в който тази история почва, Бартелеми Пиешу произнасяше следните думи:
— Трябва да измислим нещо, Тафардел, чрез което да блесне превъзходството на един издигнат градски съвет.
— Напълно съм съгласен с това, господин Пиешу. Но искам само да ви обърна внимание, че имаме вече паметник на падналите във войните.
— Скоро всяка община ще има паметник от този род, какъвто и да е съставът на градския съвет. Ще ни натрият с това носа. Трябва да измислим нещо по-оригинално, което да бъде свързано повече с програмата на партията. Не сте ли и вие на това мнение?
— Разбира се, господин Пиешу, разбира се! Трябва да се съдействува за проникването на напредъка в селата, да се прогонва безспирно мракобесието. Това е нашата голяма задача, за нас, хората от левицата.
Замълчаха и прекосиха площада по цялата му седемдесетметрова дължина и се спряха на мястото, където той свършва терасовидно и господствува над първата долина, — отвъд нея следваше цял лабиринт от други долини, образувани от склоновете на заоблените планини, спускащи се чак до равнината на Сона, която се виждаше, блещукаща и синя, в далечината. Горещината на този месец октомври правеше още по- гъста миризмата на новото вино, която се носеше над цялата местност, и дори над целия край. Кметът попита:
— Имате ли някаква идея, Тафардел?
— Някаква идея ли, господин Пиешу? Някаква идея…
Те отново закрачиха. Учителят поклащаше замислено глава. Той повдигна шапката си, която с овехтяването си се беше стеснила и го стягаше в слепоочията. Това притискане пречеше на дейността на мозъка. После отново я наложи грижливо. Бяха вече преминали целия обратен път.
