края до 1928 година, когато Иасент Жиродо умря.
Най-сетне касата на нотариуса бе отворена и съдържанието й поделено, а то превишаваше чисто и просто два пъти и най-оптимистичните предвиждания. Скъперниците се реабилитират по този начин след смъртта си, докато хората често пъти проклинат паметта на щедрите. Наследниците му счетоха, че нотариусът, комуто беше хрумнало да умре, без много да се бави, макар че не оставяше близките си неутешими, заслужаваше все пак благодарствен молебен. И впрочем не е ли белег на правилно разбран алтруизъм, ако превърнем смъртта си в мил семеен празник? В този смисъл смъртта на Жиродо бе същински шедьовър.
Няма шедьовър, който да не е струвал страдания за автора си. Така стана и с Жиродо, който умря от мъка, като гледаше как парите му се топяха, а това отчаяние положително ускори смъртта му. Заслугата или честта за преждевременната му кончина се пада на сина му, Раул Жиродо, отвратителен момък, който беше, както казваше баща му, „просмукан само от пороци“. На осемнайсет години този младеж, явно неподатлив на учене, се установи в Лион, за да изкара стажа, който трябваше да му открие пътя за длъжността нотариус. Раул Жиродо, знаем вече това, имаше твърде решителни идеи за начина, по който трябваше да се възприема живота. Той не се отклони от програмата, която си беше начертал отрано и чийто първи член повеляваше да не стъпи у нито един нотариус. В провеждането на тази програма той имаше винаги тайната поддръжка на майка си, която чрез някакво изопачаване на женското чувство, съчетано с майчината любов, имаше невероятна слабост към този момък, наистина удивителна за тази навъсена жена. Просто да се пита човек дали не би трябвало да види в тази склонност някакво смътно кръвосмесително привличане, впрочем неосъзнато от самата нотариуша, чрез което природата й си отмъщаваше със закъснение за някои неспособности, тласнали Жиродо в ръцете на развратниците. Така или иначе Раул Жиродо измъкваше от майка си всичките пари, които тя държеше в резерв в разни тайни места, защото у жените от рода Тапак- Дондел беше прието да си имат, без знанието на мъжете си, скрити пари за черни дни, тъй като тези дами считаха, че мъжете са способни на всичко, дори да се разорят някой ден, поради този мръсен техен навик да тичат подир „разни твари“. Този вкус към пестене подтиква жените да следят работите в дома си, така че това е от полза за всички.
Но дойде време, когато нито спестяванията на нотариушата, нито удръжките от обичайния вътрешен бюджет не бяха в състояние да задоволят нуждите на нейния син. За нещастие на родителите си, този младеж бе срещнал наскоро омайната руса красавица, за която бе винаги мечтал. Това беше нещо неудържимо като зов на призвание. Тази личност, наричана фамилиарно Дади, на двайсет и шест години, когато Раул се запозна с нея, беше държанка на един лионски фабрикант на коприна, богат и влиятелен човек в града. Раул Жиродо бе поразен от елегантността на тази дама и погубен от вещината й в любовта. От своя страна тази Дади не остана безчувствена към такова обожание, към такова младежко усърдие, и освен това тя имаше нужда от развлечения, както и от грижи, извън две-три вечери седмично, които й посвещаваше един петдесет и седем годишен мъж, именно този господин Ашил Мюшкоан, фабрикант на коприна.
Усъвършенствуването на един младеж запълваше твърде приятно следобедите на Дади, а понякога и нощите й, тъй като, доверявайки се на установените навици на своя индустриалец, тя никак не се притесняваше.
Ала няма чак толкова добри навици, та никога да не се нарушат. Господин Мюшкоан пристигна една вечер съвсем неочаквано, използува собствения си ключ и завари при своята хубавица един хлапак, чието оскъдно одеяние трудно спомагаше да му бъде представен за малкия братовчед, който се е отбил на минаване през града. Последваха няколко мъчителни мига. Но господин Мюшкоан прояви голямо достойнство. Като наложи отново шапка върху плешивата си глава в знак на презрение, той каза на силно изчервилия се Раул Жиродо: „Моето момче, щом държите да си доставяте удоволствията на хората от моята възраст, трябва също така да поемате и съответните задължения. Предоставям ви, прочее, грижата да посрещате сметките на госпожата, на която поднасям за последен път своите почитания.“ И като каза това, господин Мюшкоан си отиде и остави измамниците, чиито забавления бе прекъснал, без желание да ги продължат веднага.
— По дяволите в края на краищата! — рече вълнуващата Дади, след като се съвзе от смущението си. — Ще си намеря някой друг!
Искаше да каже, че ще се погрижи за заместник на господин Мюшкоан от финансови съображения. Раул Жиродо й заяви, че единственият заместник на този господин ще бъде самият той. И като взе в обятията си хубавата си любовница, той й обясни, че баща му, един нотариус циция, разполага с огромни средства, нещо, което представляваше солидна гаранция за сключването на заеми. Дади извика, смеейки се: „Ще бъде много забавно!“ Забавно — за нея това означаваше, че работата се сливаше с удоволствието. В своята авантюристична кариера такъв идеален синхронизъм почти не й се бе представял. Но ето че този път й се представи, тъй като Раул Жиродо, на деветнайсет години и нещо, започна да издържа тази красива жена, която ярко блестеше сред леконравния женски свят в Лион.
Шест месеца по-късно един безчувствен лихвар предприе пътуване чак до Клошмерл, за да поиска от Иасент Жиродо сумата от петдесет хиляди франка, дадени в заем на сина му, както удостоверяваха за това разписките, подписани от Раул. В първия миг нотариусът понечи да изхвърли навън този безскрупулен човек, но лихварят подметна своевременно, че „малкият млад човек може да бъде окошарен“. Нотариушата, която пристигна тъкмо в този миг, чу това и се просна с целия си ръст на пода в несвяст. Нотариусът плати, вайкайки се като Арпагон [Главен герой в комедията „Скъперникът“ от Молиер. Б. пр.]. А на другия ден довтаса в Лион и завари виновника в компания с неговата курва.
Той ги потърси и ги намери, естествено, заедно, защото те не се разделяха. Настанили се на същата седалка в една голяма кафе-сладкарница, те представляваха една от онези двойки, които предизвикват завист, изцяло заети с взаимното си обожание, и чиито тела, изкъпани, напарфюмирани и постоянно обновявани, са най-голямото им развлечение. Те се усмихваха един на друг като спокойни съучастници, дразнеха се, скарваха се, сърдеха се, помиряваха се, целуваха се, без ни най-малко да се стесняват пред сто души, гледайки на света като на нищожна величина, защото бяха щастливи, очаровани един от друг. Не изглеждаха да се отегчават, тъй като разполагаха с неизчерпаемия запас от незначителни глупости, които представляваха основата на разговорите на младите влюбени, за които думите и общественият живот са само прекъсвания на удоволствието, а удоволствието единствено е важно. Раул Жиродо проявяваше такава непринуденост в маниерите, че би могъл да накара баща си да се гордее с него. Ала нотариусът, засегнат жестоко с цели петдесет хиляди франка, изпитваше към сина си онова изпълнено с ненавист озлобение, което чувствува към нападателя си някой намушкан с кама човек. Той се вгледа в особата, в прелъстителката — трябваше да признае, че е очарователна и избрана, би казал човек, от сина по вкуса на бащата. „Докато аз се лишавам! — помисли Жиродо. — Но това няма да продължи така…“ И все пак тази жена му напомняше нещо. Изведнъж той я позна, спомни си всичко… И пребледня. Вътре в него започна мъчителна борба между справедливия му гняв и лицемерието му, опора на една почтеност, която той считаше за най-голямото благо в нравствен смисъл.
Кариерата дори на едно такова хубаво и неглупаво момиче, какъвто беше случаят с Дади, е все пак трудна и зависима от много случайности. Преди да се приобщи към тази аристокрация на куртизанките, които наричаме държанки, Дади като начинаеща преживя черни дни. Мъкнеше се нощем в центъра на Лион като малка гладна и плаха скитница, която не всякога успяваше да продаде тялото си. При това тялото й беше хубаво, без никакъв недостатък. Но известността на едно тяло, както и известността на един талант, се разпространява бавно. Имаше един период, когато се спеше с Дади за петдесет франка. Няколкостотин души спаха с нея на тази цена, както биха спали с всяка друга, и на никой и през ум не му мина да се похвали с това. По-късно някой откри достойнствата на Дади. И тогава стана много трудно да се спи с нея и всички искаха да сторят това на каквато и да е цена. Тя има прозорливостта да разбере тогава, че от сега нататък ще трябва да раздава благоволението си с крайна пестеливост, условие, което тя наричаше, кой знае защо, „преструвките на кокошките от висшето“. Оттогава някакво снобистко течение се насочи към Дади. Едрата индустрия започна да си я оспорва и няколко фалита на търговски фирми бяха обявени в нейна чест. Славата й на опасна жена покачи цената й на върха на най-високата тарифа.
Изненадващо е, че бе приела услугите на Раул Жиродо, чиито средства бяха скромни и немного сигурни. Но в случая имаше увлечение, а освен това Дади си позволяваше една прищявка. После мисълта за женитба, толкова силна у всяка жена, каквото и положение да заема, отново изигра своята роля в
