Макар че това не се виждаше, най-засегнат беше Никола, който не можеше да си възвърне вече нито онзи свой напет вид, нито пъргавината на краката си. Може би трябва да отдадем това на органическите последици от лошия удар, който Туминьон му нанесе по време на онази гореща разправия на 16 август. Поне подобно нещо може да се подразбере от това, което госпожа Никола довери веднъж на госпожа Фуаш. Един ден, след като тези две дами бяха приказвали доста дълго време, тютюнопродавачката попита жената на швейцареца:
— Ами как е вашият господин Никола — каза тя, — оздравял ли е вече напълно?
— Оздравял, така е прието да се казва — въздъхна госпожа Никола. — Те наистина си възвърнаха обичайния си цвят, но не станаха такива, каквито си бяха преди, на големина. Едното си остана все тъй по- едро от другото.
— Мислите ли? — възкликна готовата да утешава госпожа Фуаш. — Може би само така ви се струва. На моя Адриен също не му бяха еднакво големи. Едното, лявото, беше винаги малко по-долу от другото. Така че може да се лъжете, драга моя…
Но госпожа Никола отхвърли тази хипотеза, която действително не можа да издържи пред доказателството, което тя изтъкна:
— Не, не станаха такива каквито си бяха преди, убедена съм в това. Помислете, госпожа Фуаш, от осемнайсет години съм омъжена за Никола и ръката ми е обиграна!
XX
Времето в извършило своето
Туристът, който преминава днес пред Клошмерл, ще се изненада много, когато научи, че скандали с кървава развръзка и световен отзвук са разтърсили някога този мирен градец. Впрочем, дори и в самия Клошмерл споменът за тези събития почва да се заличава. Минало е време и всеки ден то е носело своя дял от малки занимания, от малки радости, скърби, грижи, и безспирното му действие е напукало паметта на хората, която в повечето случаи е крехка, с много слаб капацитет, предвидена за един просто смешен срок.
Смъртта е премахнала някои от действуващите лица от 1923 година. Други, изхабени вече, са в действителност откъснати от живите; това, което им остава да живеят, краткия срок, даден им от снизхождение, не влиза вече в общата сметка на важните човешки действия. Положението на някои се е изменило и те са напуснали града — на едни обстоятелствата са се усмихнали и са увенчали с успех амбициите им; други са изживели тежки провали. Само за няколко години време хората променят връзките си. Нови честолюбиви стремежи, нови интереси ги свързват или разделят, съюзяват тези, които дотогава са били врагове, и разединяват онези, които са били съюзници. Лагерът на победителите, лагерът на завистниците, на примирените, на доволните от съдбата си са променяли състава си и мнозина от членовете им са преминавали при врага. Но градецът си е останал почти същият, без нови постройки, за които заслужава да се спомене: дълга редица от жълти и ниски къщи, почти всичките с еркер, със солидно стълбище, дълбока изба, тераса-балкон, с лозница над вратата; живописният безпорядък на грапавите зеленикави мазилки изпълва погледа и му разкрива тук-таме някоя стара, в прекрасен стил фасада, която облагородява прелестното простодушие на този градец. Църквата си е все същата, сбор от разновидни части, прибавяни последователно от всяко поколение с някакъв усет за пестеливост, който е запретявал да се възстановява повече от строго необходимото, и някакво смътно чувство за красота, което ги е карало да долавят прекрасното и ги е възпирало да го разрушат. Тази умереност е създала повече или по-малко навсякъде прелестта на френското село.
Зад църквата, гробището с хубаво слънчево изложение, получава обичайния си контингент от клошмерлци, който почти не се променя през годините. От една страна, кварталът на пресните гробове постепенно расте, а от друга, расте угарта, където се разпадат старите мъртъвци, изпаднали в забрава, които само птиците и насекомите навестяват. Но тези изоставени покойници, с разядени от буйната растителност надгробни плочи, получават всяка пролет най-красивите букети от цветенца, естествено поникнали тук, букети, каквито нямат поддържаните гробове, обречени да получават откъснати цветя и боклуци от стъкло, често пъти обидно прости. На главния площад големите кестени хвърлят все тъй гъста сянка. Когато човек постои под малко тъмния им свод, огромната панорама, изложена на жарките лъчи на лятното слънце, почти би дразнила погледа, ако този блясък не беше смекчен от трептенето на планинския въздух, който залива Клошмерл. Голямата липа изглежда повече от всякога непоклатима. Впила корените си в няколко столетия, самата тя е един от най-дълбоките корени в градеца.
Едно единствено нещо представлява, за посветения, белег за станалите промени. В горната част на градеца, срещу кметството, може да се види един писоар, а долу, близо до пералнята, още един — така че заедно с писоара на Уличката на монасите броят на тези уместни постройки се е увеличил на три. Наличието им свидетелствува за пълната победа на Бартелеми Пиешу, на сенатора Пиешу, който търпеливо е успял да осъществи точка по точка своята програма, благодарение на много навременната смърт на стария сенатор Проспер Луеш.
Почтеният Проспер Луеш почина на седемдесет и три години в едно потайно заведение, където се отдаваше на упражнения, които не бяха вече за неговата възраст и изморяваха опасно сърцето. Последната му въздишка беше въздишка на удоволствие, излетяла при такава поза, че особата, която му сътрудничеше в забавлението, едва цяла минута след това разбра какво се бе случило. Почувствувала го изведнъж твърде бездеен, тя удвои професионалното си усърдие и го насърчи: „По-бързо, бебчо! — прошепна тя. — Шефката не обича тая работа да се върши бавно.“ Но после с ужас откри, че прахосваше напразно усилията си под един труп, чиито очи не бяха изпълнени със сласт, а с вечен екстаз. Тя нададе пронизителни писъци, които прекъснаха дейността в съседните стаи, откъдето дотичаха, в одеяние на изненадани русалки, дузина млади жени с различни тела, всяко по своему прекрасно — тази къща беше една от най-добрите в Париж и претендираше, че притежава асортимент, в състояние да задоволи и най-взискателните клиенти: тук идваха дори изгонени монарси.
Под ръководството на шефката си, една умна жена, дамите се заеха веднага да придадат на покойния Проспер Луеш благоприличен вид, подобаващ на сенаторския му сан. Уведомена по телефона, полицейската префектура взе всички необходими мерки. Към два часа сутринта пренесоха тялото в частното жилище на сенатора, чиято смърт най-сетне можеше да бъде оповестена. Няколко часа по-късно във вестниците можеше да се прочете: „Този неуморим труженик умря на поста си, в момента, когато е разучавал до късна нощ една преписка във връзка с някои социални въпроси. Известно е, че тези въпроси са вълнували винаги Проспер Луеш и той си бе спечелил в тази област компетентност, която никой не му оспорваше. Последната му мисъл навярно е била за самоотвержените жители на нашите предградия, откъдето сам той бе дошъл. Изчезна една голяма и благородна фигура.“ Тези некролозни статии бяха коментирани още същия ден в кулоарите на Сената и Камарата.
— Прословутата преписка — каза един недискретен човек — е била младата Рири.
— От дома на Йоланд ли, искате да кажете?
— Ами, да! Тя беше любимката на Луеш. „Има пръсти на фея, тази малка!“, казваше той.
Пръсналата се бързо новина отведе значителна част от законодателното тяло в къщата на мадам Йоланд, която в продължение на няколко месеца позна небивал разцвет. Именно там бе постигнато националното единство между представителите на всички партии, които закопчаваха по коридорите жилетките си. Що се отнася до младата жена на име Рири, тя бе лансирана в кратко време, но много скоро бе иззета от общността в полза на един-единствен човек, извънредно богат старец, за когото описанието на последните мигове на Проспер Луеш беше единственото възбудително средство, което все още оказваше въздействие върху него.
Господин сенаторът дьо Вилпуй узна не без вълнение за смъртта на своя стар другар. Но успя да превъзмогне скръбта си и да изкаже в интимен кръг няколко, изпълнени с възхвала за покойника думи.
— Това е хубав край за един стар воин! Той умря в огъня, върху млада гръд! Съжалявам само, че не получи последно причастие! Но бог ще бъде милостив към него, защото имаше вкус, този юначага — тази Рири е великолепно момиче!
— Разправят, че попрекалявал… — подметна един от присъствуващите. И получи следния отговор:
— Какво наричате вие попрекалявал? Кажете по-скоро, че беше човек с много плам! — отсече господин дьо Вилпуй със сълзи на очи.
