щастлива, тя напълня и вече никога не напусна касата на своето заведение, където вълнуващото изобилие на нейната гръд и на тила и предизвикваше дълго време всеобщо възхищение.
Помирени от общите си интереси, Артюр и Адел Торбейон се възвърнаха отново към съвместния си живот. И ако Адел си позволяваше пак някоя от онези прищевки, към които я тласкаше една твърде буйна зрялост, мъжът й си затваряше очите. Той знаеше от опит, че е по-добре да се правиш, че не виждаш неща от този род и най-вече да не вдигаш скандал. Всекидневната печалба, която с равномерно темпо водеше към богатство, заличаваше някои нередности, които не накърняваха вече твърде много честта на кръчмаря. Има някои дребни постъпки, на които отдаваме прекалено голямо значение на младини, но които възрастта неусетно отново поставя в категорията на празната суетност. „Няма да ми я изхабят я, пък и настроението и е по-хубаво така, а това, от друга страна, е добре за търговията!“ — казваше си Артюр. Впрочем, по този въпрос жена му зле приемаше забележките, а той добре знаеше, че не би могъл да намери друга като нея, така ценна за една кръчма.
От румена здравенячка, каквато си беше, Бабет Манапу за няколко години се превърна в огромна дунда, с невъобразимо грамаден ханш и ненки, с напукани от пране ръце, с още по-ярък тен благодарение на божолезкото вино, което тя употребяваше повече от всякога, и то наистина по мъжки. („Когато човек работи тежък труд, трябва да пие както подобава.“) Макар и много натежала, за нея продължават да казват, че никак не си поплюва и е най-устатата в Клошмерл, всепризната царица на пералнята, където всички събития в градеца се коментират разгорещено. Докато пък госпожа Фуаш, съсухрена от годините, схваната от ревматизъм, е станала още по-въздишаща, по-съчувствуваща и по-шепнеща от всякога. Тя все още поддържа хрониката на градеца с едно дори нарастващо постоянство, защото полека-лека почва да предъвква едни и същи неща. Благодарение на съпружеската й преданост, величественият образ на покойния Адриен Фуаш властвува над цяла една залязваща епоха.
Йожен Фаде е построил гараж. Станал е агент на една голяма фирма, чиито коли се произвеждат серийно. Този нов вид търговия го прави горд и му дава възможност да отсъствува под предлог, че трябва да се направят проби и да се подготвят продажбите. Но Леонтин Фаде строго контролира количеството на бензина, кредитите, поправките и работното време. Тя е съумяла да вдъхне респект както на клиентите, така и на двамата чираци. Този респект осигурява на търговското предприятие Фаде здрави финанси.
Всички нещастия на хората идат от това, което става в мозъка им. А мозъкът на Роз Бивак, станала Роз Бродкен, е един от най-ленивите мозъци, които човек може да си представи. Така че тя е щастлива, защитена от въпроси, сравнения и ламтежи, които измъчват някои умове. Роз има един-единствен образец за живота — своя Клодиюс, който си остава за нея онзи хубав войник, появил й се някога като вестител на пролетта. Тя му ражда деца, готви му и го пере — хубави деца, хубава супа, и хубаво поддържано бельо. Винаги свежа, винаги усмихната и скромна, винаги покорна, не се муси за нищо, нито през деня, нито през нощта. Помирила се е с господа, а също така и със Света Богородица (която навярно е разбрала, че тя не е по непорочните зачатия) от женитбата си насам, решена набързо благодарение на острата намеса на баронесата — това е с една дума тази Роз Бродкен, една от младите жени в градеца, която би могла да бъде дадена за пример на добро поведение и преданост към съпружеския си дълг. „Не, не излезе балама ти, Клодиюс!“ — все още повтаря от време на време Адриен Бродкен като гледа снаха си, която пък гледа своя Клодиюс, свенлива и изчервена както в първите дни, и която би могла да каже както в първите дни: „С Клодиюс ми е някак по-друго!“ А това означава, че целият свят не струва за нея колкото един Клодиюс Бродкен, това чудовище Клодиюс, благодарение на когото е познала през 1923 година цялата сладост на живота, под въртящите се звезди на априлското небе, превърнало се в техен сватбен балдахин.
Едно семейство в Клошмерл има зла участ — семейството на Жиродо, и се разпиля в безчестие.
Да се върнем в 1923 година. Пред очевидността на отвличането, известено официално от Париж на родителите й от младата Ортанз, Иасент Жиродо бе принуден да капитулира и да отпусне известна издръжка на дъщеря си, за да й даде възможност да се омъжи за своя голтак, ако въобще успееше да го накара да се ожени за нея, нещо, което все пак би било добре, след такъв скандал. Но, макар и хванат на тясно, нотариусът бе отпуснал само една малка сума, като заявяваше, че не желае да издържа онзи нищожен нехранимайко, който щеше да му стане зет, злоупотребявайки с доверието на дъщеря му, и Дени Помие трябваше да се заеме с намирането на средства.
Този момък беше поет, но разбра по един доста горчив начин, че в един свят, управляван от голямата пара и разтърсван от машините, поезията не може да осигури това, с което можеш да отидеш всяка сутрин при хлебаря. Реши да се обърне към баналната проза, като си запазваше правото да вмъква в нея измислени от него неологизми и немалък брой картини. Успя да влезе в един вестник, където го набутаха в черната хроника както мнозина други, почнали също оттам, давайки му надежда, че бързо ще да напредне, ако съумее да се прояви в тази малко тъмна област. И той наистина се прояви, макар и по един неочакван начин — особено за главния редактор! — тъй като правеше труден за четене или направо хумористичен вестника, в който работеше. Твърде много изпълнен с лиризъм, Дени Помие го вмъкваше навсякъде — в описанията на катастрофите, на нападенията, в кражбите на джебчиите, в самоубийствата. Трябва да признаем, че този лиризъм подхождаше в тия неща като косъм в супа. Той изложи в поетичен език подробния доклад на едно убийство в провинцията и изпрати една изумителна телеграма, напомняща доста на шифровано известие, на което обаче никой в редакцията не притежаваше ключа. Веднага след завръщането му на младия репортьор бе заявено, че неговият стил, който би направил чудеса в чистата литература, не ставаше никак за информацията. Посъветваха го да потърси щастието си другаде. Дени Помие направи още два опита от този род, които демонът на поезията бързо успя да провали.
Беше епохата на скорозрелите таланти. Наближаването на тридесетата му година тревожеше сериозно този поет. „Тридесетата година — каза си той — е възрастта, в която Балзак се е заел да пише за бъдещите поколения, но в нашия век това би било закъснение и за Балзак.“ И той реши да изпревари с три години автора на „Човешката комедия“. Положи основите на един обширен цикъл от романи, който щеше да носи общото заглавие „XX век“. Първият том щеше да се нарича „В зората на века“. Затвори се решително и за осем месеца написа един ръкопис от петстотин и дванайсет машинописни страници без полета. „В зората на века“ бе препечатан в седем екземпляра от самата нежна Ортанз. И седем парижки издатели получиха едновременно този обемист шедьовър.
Единият от издателите отговори, че ръкописът представлява известен интерес, но че тонът му не е достатъчно литературен за издателството му. Друг отвърна, че ръкописът представлява известен интерес, но че тонът му е твърде литературен за издателството му. Трети, че в него почти няма интрига. Четвърти, че се отдава много голямо значение на интригата. Един попита „дали авторът не се подиграва с хората“, без да се дообясни. Друг пък съветваше автора „да бъде любезен да си осигури услугите на някой преводач, понеже във франция не е прието да се публикува направо на ирокейски [Ирокейци — общо название, давано от европейците на шест групи от североамериканските индианци. — Б. пр.]“. Най-сетне седмият не отговори и никога не върна нищо.
Тези огорчения следваха едно подир друго за един период от шест месеца, време, за което Дени Помие написа един малък роман, „Базари на мечти“, също така преписан в няколко екземпляра, но чиято участ не бе по-добра.
Отчаян, Дени Помие се насочи към романа-фейлетон. Тук неговият първи опит бе увенчан с известен успех. Не му оставаше нищо друго освен да постоянствува, нещо, с което той се зае методично. Всяка сутрин, пушейки лула, той отхвърляше своите двайсет страници, като прибягваше до бързите диалози, когато вдъхновението спадаше („Най-важната от дарбите на фейлетониста е да отива на нов ред“ — беше го поучил един от ветераните на този литературен жанр.) След това Ортанз преписваше на пишеща машина черновите му.
Тя беше щастлива. Обхваната беше от упоритото заслепение на нежните влюбени жени и не се съмняваше, че нейният Дени беше велик човек. Той беше впрочем един много весел велик човек. След като беше употребил цялата си сутрин да обърква здравата работите на своите герои, да прави комбинации с поквара, мошеничества и убийства, вечерта беше разположен да се забавлява като дете. Всичките му лоши инстинкти отиваха във фейлетоните. А това му оставаше един излишък от прелестни лудории, които очароваха младата жена, и тя благодарение на пламенната си любов сливаше собствената си съдба с романтичната участ на идеалните героини от сергията на Дени Помие. Този начин на живот позволи на семейството, увеличено с две хубави деца, да свързва без чужда помощ, макар и твърде скромно, двата
