Като изключим тези закъснели, улицата иначе беше съвсем пуста. След всичко, което бяхме видели през тази година, мислехме, че не може да се случи вече нито по-страшна беда, нито да стане по-голям майтап, понеже Тафардел не се беше още оправил от онзи удар с приклада по главата и продължаваше да вдига страшна врява из града, че трябва да се отмъсти, а пък яростта го караше така да ожаднява, че редовно се натряскваше. Щом обърнеше една чашка, ставаше страшен. Заради идеите им, можеше да подложи на мъчения дори баща си или майка си. Никога не съм виждал човек да става изведнъж от кротък така свиреп, само от една бутилка божолезко. Това показва, че когато идеите се намърдат в някои слаби глави, могат да станат големи поразии.
Както и да е, седяхме си, значи, спокойно, позамаяни от онова блаженство, което изпитва човек от вино, изпито на гладно сърце, без да мислим кой знае за какво, да си кажем правото, и чакахме само черквата да пусне, та да погледаме още веднъж нашите клошмерлски жени и хубаво да ги огледаме като минават, а това у нас е най-голямото удоволствие в неделя. И изведнъж някой извика нещо и всички скочихме на крака и се спуснахме към вратата и прозорците. Това, което видяхме, беше най-нелепото нещо, което човек може да си въобрази, и освен това тъжно и ужасно. Представете си това нещо, ако можете.
Гледаме по Уличката на монасите се носи някаква страшна кранта, ама чисто гола, само с една молитвена броеница, препасана около корема и малка шапка, поставена на върха на главата и накривена настрани. Отгатнете кой? Оная Пюте, драги ми господине! Чисто гола, една такава като фурия, и като ги плещи едни, ама такива мръсотии, че можеше да обърне в бягство цял полк от зуави [Френски колониални части, съставени първоначално от бойци от кабилското племе „зуауа“. — Б. пр.]. Направо чалната, какво! Една особена такава лудост, как се казваше, завършва на „ична“…
— Еротична ли, господин Босолей?
— Точно така. Една еротична чалната, точно това беше станала тая Пюте тогава, тъкмо по време на голямата неделна литургия. Изглежда, че това й станало поради прословутата й добродетелност, която тя не беше успяла да пробута на никого. Най-накрая я ударило в главата. Това показва, че когато добродетелността не се използува както трябва, могат да станат поразии. Не е хигиенично, такава продължителна добродетелност, каза после доктор Мурай, който сигурно разбира повече от тия неща, от Понос, все пак. Както и да е, това е отделна работа.
И така, значи, Пюте се приближаваше в одеянието, за което ви казах вече, а ние стояхме и я гледахме, повече от любопитство, отколкото от удоволствие, защото това, което ни показваше не беше никак хубаво, бога ми! Ако бяхме видели една Жудит, една Адел, или още двайсетина други в този необикновен вид, щяхме да се зарадваме и още как, и щяхме веднага да им помогнем, като ги хванем. Ала тази тук предизвикваше само болка, съжаление и отвращение. Като я гледахме такава грозна и страшна, обяснявахме си сега по-добре злобата й. Беше страхотно слаба, приличаше на таласъм, от който можеха да ти настръхнат косите нощем, тази лицемерно набожна вещица. Беше само кости, покрити с провиснала кожа и осеяна безразборно с отвратителни остри косми като на див звяр. На цвят — оваляна като че ли в лайна, би казал човек. Ребрата й стърчаха като обръчи на бъчви, гърдите й бяха сякаш два стари чорапа, празни и увиснали, а коремът й — остър и грапав, не беше служил за нищо друго освен да фабрикува смляна храна Но най-страшното бяха краката й. Имаше не по-малко от три пръста разстояние между бедрата. А не знам нищо по-отвратително от неприлепнали женски бедра. Напомнят ми на скелети. Ами задникът й, господине! Като две орехови ядки от месо, точно толкова, привлекателни и сбръчкани като стари дюли. А лицето й беше по-грозно от всякога, и този креслив глас, който приличаше на скърцането на стара ръждясала врата. Най-сетне, какво да ви кажа, противна във всяко отношение, не ще и дума.
Не сварихме да се съвземем от смайването си. Както си беше гола, значи, тая чалнатата, взе че влезе право в черквата, през главния вход, като ревеше своите песнопения от гадни ругатни. Юрнахме се всички подир нея, като си казвахме, че ще има голям сеир с влизането й посред литургията.
Сеир имаше повече, отколкото си мислехме. Като продължаваше да крещи, Пюте тръгна по централната пътека на църквата и всички енориаши запищяха от ужас, сякаш виждаха дявола, преобразен като жена, а тъкмо това го прави още по-страшен, я! А пък Понос тъкмо се обръщаше за едно „Dominus vobiscum“ [Бог с вами (лат.). — Б. пр.] и така се сащиса, че току повтаряше само: „Но, драга моя госпожице, но, драга моя госпожице… не бива така!…“ И тогава яростта на тази удивителна католичка се стовари само върху него — захвана да бълва какво ли не срещу Понос и да го обвинява в най-големите свинщини, които един мъж може да извърши, злоупотребявайки с по-слабите жени. И същевременно, като се възползува от смайването на всички ни, тази мръсница взе, че се качи на амвона и почна да държи такава налудничава проповед, каквато сигурно никога не се е чувала в черква. Най-сетне Никола се посъвзе от слисването си, остави алебардата и се запъти към амвона, за да смъкне оттам тая Пюте. Едва бе стигнал до първите стъпала на тясната стълба и оная запрати право в лицето му всичките набожни книги на Понос, а сетне стовари върху главата му и табуретката с цялата сила, на която е способен един луд човек. Ако не носеше двувърхата си униформена шапка с пера, щеше направо да го пребие. Това все пак го зашемети и го извади от строя, още повече че краката му не го държаха вече така здраво след онзи мръсен удар на Туминьон, който съвсем не го беше фраснал по зъбите, нали… Така че тая Пюте държеше положението, чисто гола на амвона сред черквата, с още по-накривена шапка на глава. Наложи се да се намесим всички и да я атакуваме със стълби от няколко страни едновременно, а в това време Туминьон, който й имаше зъб, я сграбчи отзад за косите и я смъкна долу. И мислите, че имаше след тая работа литургия ли, нея неделя? Накрая пипнахме я неколцина тази дяволска жена и така успяхме да я отведем в дома й, сетне дойде Мурай и следобед я закарахме с автомобил във Вилфранш, този път облечена и вързана здраво, за да не мърда. Затвориха я в Бурк, при лудите, без надежда да оздравее. Никой повече не се заинтересува за нея. Не ще и дума, градът наистина си отдъхна от нея, защото без нея сума ти истории нямаше да станат, а и Татав щеше да си бъде още жив, а може би по би му се искало да си остане жив, на Татав де, макар че си беше идиот…
Казвам ви всичко това, за да видите, че тая Пюте беше наистина най-злобната мръсница, тровила някога града ни. Но, от друга страна, тя беше също така една бедна нещастна мома. Рядко се случва злобните хора да са щастливи, не мислите ли? Те просто сами себе си тровят. Пюте навярно си е била направила живота непоносим. Не по нейна вина все пак, нали, защото сигурно не е искала да се роди чак толкова грозна, та ни един мъж да не се докосне до нея през целия й живот. Ако си беше получила своя дял като другите, нямаше да завижда на съседките си. От добродетелност не ти става по-топло на корема, каквото щат да разправят! Да, така е. От друга страна, тя наистина беше една бедна нещастница, по свой начин жертва на този проклет мръсен, объркан свят.
Ето, разправих ви края на Пюте. Заедно с нея престанаха и разните шумни истории, никога след това не видяхме повече други истории от такъв мащаб — да се стигне до убийства и наранявания на клошмерлци. А това е хубаво, защото такъв живот, да се караш, да се биеш и да се избиваш, не е никак за облажаване. Особено в край с хубаво вино, като нашия. Това, което пиете сега е клошмерлско от 1928-а. Знаменита година. Реколтата беше къде тринайсетте градуса. Това е вино, достойно за папска литургия, господине!
Ноември беше мразовит и снежен. В края на месеца термометърът отбеляза осемнайсет градуса студ. Бръснещи ветрове фучаха по главната улица и пронизваха през вълнените дрехи неблагоразумните, които дръзваха да излязат навън. Всичко изглеждаше мрачно под едно безцветно небе, по което се носеха, като изтървани въздушни кораби, толкова ниски облаци, че се блъскаха в Азергските планини. Принудени да пият скъпернически, клошмерлци се свираха в къщите си, където бяха напалили здравата печките. Прекарваха свободното си време, като прехвърляха отново събитията през тази злополучна година. Всичко постепенно се оправяше. Войската си беше заминала, отзована незабавно след печалния си подвиг; раните зарастваха; строшените ръце и крака се скърпваха; страстите се уталожваха; съседките отново съседствуваха без заяждания, забравили кареза си. Адел Торбейон бавно се възстановяваше при съпруга си, Артюр Торбейон, който беше напълно оздравял. Тя беше отново заела мястото си в кръчмата и всички намираха това за правилно, защото разбираха, че едно търговско съдружие, чиито благодатни последици можеха да бъдат очевидно оценени, не биваше току тъй да се разтури само заради едно такова домашно заблуждение, което при това беше изкупено с кръв. Самият Тафардел също се съвземаше, но сега беше по-разпален от когато и да било, понеже виното му се беше усладило, а той съвсем неопитно боравеше с него, нещо, което често поставяше достойнството му в голяма опасност.
